Есе за есето „Героят“ на Лий Чайлд
В един супермаркет купих тънка книжка от Лий Чайлд, който измисли героя Джак Рийчър и продаде милиони книги. Но тази книжка не беше роман с Рийчър, а есе за литературата, в което Чайлд дава ясно определение за целта на писателя. Гледай ти, колко било ясно и просто! Определението идва чак на страница 62, но аз ще започна с него. Цитирам: „Каква е целта на литературата? Мисля, че тя може да се сведе до едно просто изречение: „Да даде на хората това, което не могат да получат в реалния живот. В древни времена това е било смелост и чувство за сигурност, сега е цял куп неща.“
„Някога живеех в един блок, където също имаше агенция за модни манекенки. Всеки път в метрото аз седях срещу някоя свръхестествено красива, 19-годишна девойка. Разбира се, в реалността, аз никога не си правех лаф с тези девойки, не поканих никоя на вечеря. Не заведох никоя от тях на тропически остров за страстна ваканция. Но в някой роман всичко това се случва.“
„…читателите се нуждаят от антидот срещу ежедневните разочарования. Ако колата им е открадната, никога няма да си я върнат. Ако някой обере дома им… полицията няма да го хване. Но в романа ще го хванат. Вместо неспиращите разочарования в реалния живот, на читателя се дава начало, развитие на историята и завършек, и всичко се оправя. Един успореден или теоретичен свят, който не е прикован от факти, и от който задоволството от щастливия край (happy end) ще се просмуче обратно в реалния живот под формата на удовлетворение, компенсация и утеха.“
Древните гърци са наричали всичко това „катарзис“.
Всяка история има нужда от Герой. Хората имат нужда от силен, непобедим, но справедлив Герой, който да ги води. Такива герои в живота няма. Но в един роман Джак Рийчър се възприема като напълно реален. Той слиза от автобуса, влиза в мръсната кръчма, в която седим и ние, и строшава врата на садистичния изнудвач, който тормози един старец. Рийчър върши точно това, което и ние искаме, жадуваме да извършим, но не смеем, защото ни е страх или се притеснявахме от последствията, или не сме в добра форма. Но Рийчър не се колебае. Защото е герой. Той е една два метра висока, сто и двадесет килограмова бойна машина. Неговата смелост не е безумна, неговата ярост не е сляпа. Ако поема рискове, те са пресметнати. Той преценява внимателно всяка опасна ситуация и не подценява враговете си. Но е спокоен и самоуверен, не отстъпва, не се отказва – Never go back!
Ако евреите искат да избягат от Египет и от властта на фараона – трябва им Рийчър. Той ще ги преведе през Червено море, без да твърди, че го е пратил Господ. Просто ще намери някой пиратски кораб, пълен с главорези, ще ги пречука и ще вземе кораба. Но само ако е убеден, че това е справедливо. За главорезите не ни е жал, защото те са зверове. А Лий Чайлд е създал цяла тълпа от истински зверове, за да отвори работа на Рийчър.
Ако гаден садист държи някоя девойка като заложница в мазето, ще я спаси Рийчър, не FBI. И той ще се погрижи садистът да пукне. Той няма да извика полицията да арестува гада и „да го съди според закона“; и след дълъг, скъп съдебен процес, в който неоспорими улики не се приемат от съдията по технически причини, престъпникът да получи присъда от 3 години и да лежи само една. Пострадалите се нуждаят от истинско възмездие, а не от „правосъдието“, за което ридаят слабите, съсипани, сълзливи родители, чиято дъщеря е била жестоко убита. И в интервю по Би Би Си, те искат справедливост. (О, как обичат душевните лешояди от Би Би Си да интервюират заекващи, облени в сълзи жертви, и ги карат напълно да загубят достойнство.)
Лий Чайлд се води от инстинкта. Животът е явление жестоко, биологично, еволюционно. Героят е резултат от хилядолетната борба за оцеляване. Той има свой, библейски морален код – око за око! Неговият морал невинаги се връзва с официалната, лъжливо-хуманистична идеология. Убиецът трябва да бъде убит! Правосъдието, гордост на цивилизацията, е болно, непредвидимо.
Ние знаем, че Рийчър е измислен, но странно – той ни изглежда по-истински от някои действителни хора. Когато George Simenon създал своя герой комисар Мегре, той имал истински прототип, реален комисар Мегре. Сименон отишъл при Мегре и му казал, че ще напише за него серия романи и целта е да го направи „по-жив, по-истински от самия живот“. „Главното качество на една истина е тя да бъде ясна и проста. Затова нека да опростяваме! В реалността 50 анонимни детективи тичат във всички посоки, реален хаос – аз ще ги сведа до три.“ Повечето престъпления си остават неразкрити, но Сименон ще пише само за успехите. Пуши ли Мегре лула? Понякога? Отсега нататък – винаги! Обсъжда ли Мегре криминални случаи с жена си? Рядко. Отсега нататък почти винаги – тя има страхотна интуиция, това ще се хареса на милиони читателки.
Либерализмът покрива дълбоките слоеве на инстинкта като тънка, лепкава, неестествена паяжина, създадена от пропагандата. Той изхожда не от реалната природа, а от абсолютен, абстрактен принцип, и „проповядва“, също както религията. И също, както религията, те заплашва със страшни последствия, ако не се подчиниш. Либералите се стремят към най-нелибералното нещо – абсолютна власт.
Американските юристи обичат да повтарят, че „по-добре е сто престъпника да останат ненаказани, отколкото един невинен да бъде осъден“. И че „никой няма право да взема правосъдието в собствените си ръце“. Звучи прекрасно, нали?
Дълбоко в себе си, хората знаят какво е добро и зло. И как трябва да се накаже истинското зло, но не могат, имат задръжки, нямат сила, добрички са. И затова имат нужда от Рийчър. Когато мафиот убива брата на Рийчър, той не го съди с трима адвокати, а го удавя в реката. И за добро, или за зло – книгите се продават. Рийчър не е съвършен – той обича да се бие, но само, когато го нападат. Той не е безогледно жесток, но не се колебае да пречука някого, щом трябва.
Някой може да каже, че Лий Чайлд влага в Джак Рийчър собствените си възгледи за човешката природа; собствения си вкус за примитивното, за агресията. Всеки писател описва „реалността“ така, както я вижда. Светът е „оцветен“ от неговата личност. И Лий Чайлд ни дава един доста депресиращ свят – сив, грозен, бездушен. Рийчър слиза във все същото американско градче без тротоари, наблъскано с бензиностанции и McDonald’s; наема стая във все същия долнопробен мотел; храни се в една и съща, мазна закусвалня и след това влиза в една и съща мрачна, миризлива кръчма, където го нападат шест гангстера и той ги праща в болницата. Описанията са точни, дълги, подробни, даже обстоятелствени – един свят от предмети, физически закони, траектории на куршуми; лакти, които трошат челюсти; премерени ритници, които сплескват тестикули. Често се появява жена, която трябва „да си поиска“ сексуална „услуга“ – няма време и място за романтика, той бърза да се метне в автобуса, а пък тя има кариера и къща, и ипотека, и котарак.
Джеймс Бонд е подобен герой, но той има къща и служи на организация, на някаква „кауза“. Рийчър сам си е кауза. И с мацките му върви. На кой мъж не му се иска да бъде Рийчър, поне за малко? Иска му се, но не е достатъчно силен. Но, почакайте! Това сила ли е: да живееш без отговорности, без дом, без семейство, без приятели и всяка любовна връзка да трае само ден; да обикаляш Америка и да се биеш с жестоки простаци във всяко убого градче – не е ли Рийчър един нещастник?
Да, но той е герой. Един герой не е като мен и теб – ние нямаме контрол върху живота си, ние сме жертви на обстоятелствата. Колко хора живеят „автентичен живот“? Това е понятие на екзистенциалистите. (Като младеж се ровех в такива книги – Сартр, Ясперс, не Ви е работа.) „Автентичен живот“ е състояние, по-дълбоко и по-трудно за описване от американското понятие „quality of life“ („качество на живота“). „Quality of life“ предполага количество, нещо, което може да се измери – суми пари, дължина на плувния басейн във вилата, грамове черен хайвер, времетраене на оргазъм в секунди (или даже минути – дай Боже всекиму!).
Да живееш „автентично“ означава да живееш съобразно най-дълбоките си склонности, според самата си същност, без самоизмама. Всеки иска да има басейн и да яде хайвер „Белуга“ (ако знае какво е). Рийчър ще поплува, ще хапне и ще се метне на автобуса. И ще спаси девицата от садиста, а аз и ти – не. Ще го направи не, защото иска да бъде герой (както аз и ти), а защото не може другояче.
Ако бях автентичен, нямаше да бачкам безкрайно в Шотландия, а щях да бъда на някой все още „див“, тропически остров, заобиколен от голи, кафяви богини, и от време на време щях да пиша стихове и да композирам сонати, които накрая ще изгоря. Аз не го направих, но Пол Гоген го направи – отиде на острова при богините, нарисува страхотни картини, а най-хубавата изгори, преди печалния си, но горд финал.
Нашето оправдание е, че няма как, нямаме избор, трябват пари, трябва да си изкарваме хляба. Рийчър живее с минимален хляб и той му стига.
Когато бях хлапе, имах разни герои – и Херкулес, който побеждава чудовища; и невероятния мешач Гаринча; и разузнавача Зорге (враговете са винаги шпиони, а ние сме разузнавачи). Но един от главните ми герои беше Бетовен, чиито плочи се въртяха вкъщи. Бетовен, който, макар и глух, се опълчил срещу жестоката съдба.
Срам ме е да си призная.
Бетовен ще го пребият.
Сергей Бояджиев
–––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: Авторът e български емигрант във Великобритания.
Лекар, писател и преводач.
.
