.
На 3 юли т.г. в Централния военен клуб в София се проведе официалната церемония по връчването на наградите от националния литературен конкурс „Новият Йовков“, организиран от Сдружението на жените военнослужещи в България.
Задачата на авторитетното жури беше да селектира най-добрите творби на военна тематика от българската история, сред 149-те постъпили разкази и есета на 93 български автори, живеещи в Родината и по света.
В състава на журито участваха: Здравка Евтимова, писател и преводач; Никола Статков, писател, поет и сценарист; Андрей Рангелов, главен редактор на в. „Българска армия“; Георги Милков – телевизионен водещ, военен репортер и кореспондент, главен редактор на списание; д-р Кремена Митева от Дом-паметник „Йордан Йовков“ в гр. Добрич; Любомир Денов, дългогодишен журналист във в. „24 часа“ и в. „Българска армия“, и проф. Г. Байчев, член на лигата „Лекарите, на които вярваме“, с изявено хоби да пише, фотографира и съхранява реликви от българската литература.
Първа награда за разказ на военна тематика от националния литературен конкурс „Новият Йовков“ получи офицерът от българската армия Андрей Илиев, за разказа „Емигрантът“.
Втора награда за разказ на военна тематика в конкурса бе присъдена на Здравка Владова-Момчева, за разказа „Атентатче“, част от непубликувания й роман на военно-патриотична тематика „Солджър“. Здравка Владова-Момчева е преподавател по Български език и литература в БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон, Великобритания, автор е на няколко книги, носител е и на други литературни награди. Нейни творби са били публикувани неведнъж и в нашето издание.
Сред наградените бяха и Сергей Митев, трета награда за разказа „Индия“; Марта Радева, за есето й „Войната и Любовта“, Георги Балабанов (специална награда за разказ на Регионален исторически музей – Добрич) и др.
Наградите бяха връчени от полк. Невяна Митева, представителка на Управителния съвет на Сдружението на жените военнослужещи в България.
Здравка Владова-Момчева по повод събитието:
ЗА ЙОВКОВ КАТО НИКОЙ ДРУГ!
Получавам толкова много поздравления от приятели, включително и такива, с които се познавам само виртуалноза моята Втора награда в конкурса „Новият Йовков“, която ми бе връчена само преди дни в зала едно на Военния клуб в София, че нямам време да върна лентата назад и да „изгледам“ целия материал на спомените си така, както обичам – дълбоко, осмислено, до най-малката подробност.
Стремя се към това вглъбение, защото знам, че единствената причина за честта да носиш „Новият Йовков“ е самият Йовков. А моята история за магнетичното му съпътствие в живота ми започна още, когато бях на петнадесет години и за пръв път прочетох „Последна радост“. Звучи парадоксално – пръв път и последна радост. Тогава си изплаках очите по Люцкан, защото с целия наивитет на детството, за пръв път осъзнах, че радостта може да бъде и последна (ако съдбата ти я позволи), и че хармонията между живота и смъртта може да се окаже закодирана в стръкче лайка, оцеляло след битка. Нещо като запетайка в битието, след която в моето духовно пространство нахлу прозата на Йовков. Препрочитах го във всяка следваща възраст, както се препрочита Библията, осъзнавах го по различен начин и никога не го изоставих. По-точно, той никога не ме изостави. Защото е надреален и необхватен като добротата и нравствеността, които изпълват неговата вселена. Благодарна съм, че и днес я обитавам. Иначе духовната недостатъчност на 21-ви век ще ме погуби.
Убедена съм, че в дните, отредени за човеците на тази земя, няма нищо случайно. Където и да отидеш, каквото и да правиш, все нещо ще те подръпне извън твоето малко към голямото, от което си се разломил. И тогава ще разбереш, колко е важно да има приемственост и преливане за това, което ти е отредено да продължиш – слово, епоха или дух. И още, колко е важно да го направиш навреме. Нито по-рано, нито по-късно от зрелостта първо да бъдеш и изразяваш себе си, за да понесеш честта, оказана ти в името на един литературен кумир. Моят Йовков!
Затова участвах в този конкурс, заедно с още 148 участници от България и света, и след анонимизирането на текстовете и безпристрастния избор на авторитетното жури, вярвам, че и Йовков се е намесил. Може би е харесал онази вечна човешка идея за войнишката солидарност, непризнавана на нас, българите, дори и от самите нас, българите. Никога не повярвах в това. Затова и, когато написах „Атентатче“, именно с тази нишка за братството в сюблимно изпитание, ме водеше самият Йовков. Та нали сам е изпитал това, когато след тежко раняване в битка, неговите войници, земляците, са го носили на ръце цели шест километра, за да го спасят от смъртта. Исках и написах тази история, в жестоката, с размити бойни линии действителност на 21-ви век, в една асиметрична война, на една чужда територия. Кербала, Ирак, 2003 година. Само войниците бяха същите – българи, земляци. И не беше Йовков спасеният, а един техен командир. Слава Богу, че и доброто се повтаря, за да ни напомня, че всъщност сме родени, за да го продължим.
Именно доброто, което продължиха организаторите на конкурса – „Сдружението на жените военнослужещи в България“, ме зарадва най-много. Когато полковник Невяна Митева откри церемонията и заяви, че тя самата е добруджанка, землячка на писателя, че Йовков й е „много на сърцето“ и паметта за него трябва да бъде продължена във времето, от месеци насам аз изпитах радост. В зала 1 на Военния клуб в София присъствахме не само ние, поканените на тази церемония. Присъстваше и самият Йовков – в изложбата от първите издания на неговите книги и вдъхновението, чрез което се беше преродил в нас. Виждах това вдъхновение във всеки детайл от организацията на събитието – и в интервютата с носителите на поощрителните награди, които гледахме на екрана, и в присъствието на снимачния екип от Военния телевизионен канал, и в изненадите, подготвени за присъстващите от дамите с пагони.
Не очаквах, че моят текст ще прозвучи в актьорско изпълнение! Изведнъж се превърнах в съучастник и слушател, а пред очите ми оживяха образите от Кербала в оня горещ и прашен ден с атентата край джамията Ал Хусейн. Развълнувах се. Стана ми интересно какво ще се случи по-нататък. Не с церемонията. В моята история. Мисля, че е добре авторът да съумява да „стъпи в обувките“ на читателя. И, когато наградата с името ми беше обявена, в няколко крачки до микрофона осъзнах, че животът е война – безкрайна битка с поражения и победи, докато стигнем до своята жива лайка, малкото цвете на хармонията и помирението със самите нас.
Казах на присъстващите, че също съм воин, нищо, че на моето бойно поле се водят сражения за българската идентичност, език и дух. Че моята фронтова линия е емблематичното българско училище „Иван Станчов“, към Посолството на България, далеч от Родината, в сърцето на Лондон, където да бъдеш чужденец е забранено! Казах още, че най-ценното, което се накарах да мога, след двадесет и една години живот и работа там, е да се науча да губя битки, но да печеля войни.
Мисля, че днес спечелих още една война, тази с предразсъдъка, че една жена не може да напише мъжки текст. Така буквално ми каза директорът на издателството, с което преговаряме за публикуването на романа ми, част от който е награденият епизод „Атентатче“. „Не мога да повярвам, че всичко това го е писала жена“ – бяха неговите думи. Реших, че ще го приема като комплимент, макар че в западния свят това си е чисто сексистко изказване. Истината е, че като личност и творец отдавна съм взривила правилата, дребнотиите и ограниченията на ежедневното мислене. Онези, които съм допуснала да ме познават, знаят, че е така. Затова му отговорих, че всъщност става въпрос за можене и талант, както и за три години безсънна подготовка по темата. Да. И за знание с компетентност става въпрос, но за това по-късно, в друг текст, защото думата ми сега е за Йовков.
А той е описвал земляците си, обикновените българи, които са станали прототипи на неговите герои, с разбиране за общата им същност – добра, солидарна, подкрепяща и спасителна. Няма по-точна дума от „земляци“, която да изрази всичко това. Но земляци има и днес. Изобщо не се съмнявайте! Те станаха мои прототипи на българските командоси в епизода „Атентатче“, където съм обобщила в измислена случка спасяването на един действителен някогашен капитан, реален участник в българската мисия в Кербала през 2003 година, днес подполковник Борислав Борисов. Много съм доволна, че успях да го представя пред земляци! Когато хората го аплодираха, очите му се наляха със сълзи…
Колкото до самата мен, мога да кажа, че аз изпитах своята радост. Не е първата, нито ще бъде последната, но е радост, че съм част от вселената Йовков! Гордея се с това. Много е лично това усещане. Споделям го с онези, които могат да го разберат. Въпреки мъжките текстове, които не успяха да ме разколебаят да напиша „Атентатче“ и книгата си. И заради една мъничка лайка, за която Йовков като никой друг ми разказа преди много години. Защото винаги сред белите й листенца мога да приютя душата си като пчела и да се почувствам цяла. Нито повече, нито по-малко себе си.
––––––––––––––––––
Честито на Здравка Владова-Момчева и на всички отличени в конкурса „Новият Йовков“!
.
