Когато онзи ден тръгнах за пореден път да изкачвам един от върховете в Алпите, се сетих за една мила среща отпреди две години. Със стария професор по психология, д-р Карамихайлов, се запознах във вагона на железницата, превозваща туристите от Гармиш-Партенкирхен до подножието на връх Цугшпице, алпийския първенец на Германия. Тогава беше краят на септември, а аз бях тръгнал да изкачвам върха, но нямах достатъчно време и затова мислех да стигна донякъде с влакчето, а после да продължа пеша нагоре. Но денят ми премина съвсем не в духа на алпийското катерене.
Когато отначало влязох във вагона, погледът ми веднага се спря на достолепен и стар господин, който бе седнал кротко в ъгъла на купето и разглеждаше вестник… с български букви. Носеше очила със златисти рамки, а сините му очи живо се стрелкаха от ред на ред. Старецът беше изключително спретнат, с бяла риза и карирано сако в тъмновиолетов тон. Панталонът му бе идеално изгладен, с подчертан ръб. Около врата си носеше копринен шал в същия тон като сакото, както и бежова, широкопола шапка от мек филц, със забодено отстрани виолетово перце. Встрани от възрастния мъж висяха старомоден фотоапарат, в кожен калъф, заедно с еднодневна туристическа раничка.
Сигурно се питате как така един стар професор е тръгнал само по сако към висок алпийски връх. Работата е там, че този трихилядник отдавна е достъпен за абсолютно всеки, независимо от възрастта му и сезона на годината. Мрежа от взаимосвързани лифтове и зъбчати железници свързват Гармиш с връх Цугшпитце. Изградената върху самия връх туристическа платформа е изключително стабилна, функционална (като към нея има и два ресторанта и музей) и дава отлична възможност на всеки желаещ да отправи едновременно поглед към Австрия, Италия, Швейцария и Германия.
Седнах по диагонал от възрастния господин и, докато аз дискретно се опитвах да отгатна откъде е, той ме заговори на немски, но с характерния швейцарски диалект:
– Прекрасно време, нали? Дано и горе да бъде така слънчево!
– Да – отвърнах му аз, – времето е само за туризъм. Ако горе е ясно, ще можете да видите и езерото.
– Да позная ли?! – попита ме старецът, докато живият му поглед над златистите рамки изучаваше екипировката ми. Вие сте дългогодишен местен планинар?
Поколебах се за миг какво да му отговоря и казах на български:
– Да, може и така да се каже, как така познахте?!
Възрастният човек отначало се сепна, после лицето му се озари от широка усмивка и той, ставайки от мястото си, ме посочи с показалец и възкликна също на български:
– Българин, а?!
– Да, но не от Своге – пошегувах се аз, в духа на една стара телевизионна реклама за шоколад. После станах и поех подадената ми ръка.
– Много ми е драго, господине, аз съм д-р Карамихайлов, психолог – рече дядото и почти ме прегърна. Родата ми е дошла от Гюмюрджина – Източна Тракия, но аз самият съм родом от Пловдив. На много места съм бил по света, но в Гармиш идвам за първи път днес. А, срам не срам, живея на по-малко от 300 км оттук. А Вий откъде сте, ако мога да попитам?
Разправих му накратко за себе си. После разбрах, че е напуснал България още като петнайсетгодишно момче, заедно с майка си, през 1947 година. Оттогава и живеел в Швейцария. После се заговорихме съвсем логично и за България. Беше изключително добре осведомен за актуалните събития и го попитах какво мисли за прехода в България, от чието начало вече ни деляха почти три десетилетия. И как след тридесет години непредубедените българи продължават да си задават въпроса “Кога най-после ще завърши този преход?…”.
Влакът тъкмо беше тръгнал. Професорът се настани удобно на мястото си, поизчисти с кърпичка очилата си и ме погледна изпитателно. Направи малка пауза, след което каза:
– За съжаление, господине, през 20-и век духът на вечно борещия се българин бе пречупен, омърсен и клониран до неузнаваемост, като му бяха натрапени идеи, политики и практики, нямащи нищо общо със свободните общества и с християнските ценности. Нашият основен пропуск като народ бе, че ние за цели тридесет години не успяхме да определим целите си – и това вероятно бе главната причина, за да се отнесем с лековерност и безотговорност към онези, които поставиха България в унизителното положение на васал и скришом удряха спирачки на развитието ѝ – най-вече с деструктивната си мимикрия в управлението ни. Затова с лека ръка оставихме довчерашни престъпници свободно да деребействат със съдбините на България.
– Но вижте – продължи професорът, – това не е от вчера.
Още от самото Освобождение през 1878 г. (та дори и още по-рано), България и народът ни са били обект на непрекъснати опити за заличаване на самосъзнанието ни и на държавата ни. Геополитическите интереси по отношение на България през 19 и 20 век предизвикаха у редица външни сили наглост и бруталност, които надминаха тези на Чингиз хан, на Византия и на Османската империя, взети заедно. Желанието на българина веднъж завинаги да сложи край на посегателствата на чужди сили и да възстанови държавата си в изконните й ареали, срещна настървен противовес само заради геополитическите амбиции на някои. А може би и поради нещо друго, свързано с най-ранните дни на човешката цивилизация… За това все още не мога да съдя със сигурност…
За България периодът от 1989-а, чак до днес, бе изпълнен с редица исторически и социални промени, с откриване и признаване на истини, и с нескончаеми политически борби, мимикрии и крамоли. За сметка на това картината изглеждаше естествена и закономерна – истински бяха емоциите ни и желанието за промяна. Истински се оказаха разкритите факти и процеси за времето от 1917 г. насам, както бяха истински и политическите опоненти и борби в тогавашната ни държава. Въпреки трудностите от всякакъв характер, след 1990 г. завоювахме един от най-ценните плодове на новия ни живот, а именно завръщането на страната ни в лоното на европейската цивилизация…
(В това време аз се усетих, че току-що бях пропуснал първата от междинните спирки за слизане и днешното ми катерене към върха започна да изглежда все по-химерно.)
Професорът видя, че за миг се бях разсеял, позакашля се тактично и продължи:
– За съжаление, обаче, днешното поколение българи не обръща голямо внимание на възрожденските завети и напътствия… То едва ли ги и познава така, както съм ги учил аз, а вероятно и Вие. И това е заради продължаващото умишлено премълчаване на фактите в учебниците на децата. Дали от немотията, дали заради стимулираната и ежедневна битова престъпност, дали от собственото си нехайство и податливост към пропагандата, чипът на българина наистина се промени. Възрожденският му дух заспа… По-точно, чипът на българина бе силно заразен с вируса на разделението. Върху България се изсипаха хиляди явни и тайни проекти, имащи за цел да разделят и противопоставят българското общество. А, както знаете, то е доста податливо на разделение. Някой постоянно караше българите да мислят, че народът се нуждае от партии, а не от личности. Убедиха ги, че партиите защитават интересите на народа, а всъщност накараха народа неосъзнато да “брани” интересите на чужди държави, скрити зад гърба на различни организации в България.
Спомнете си, обаче, млади приятелю, нашата поговорка за баницата и за лудия… Наоколо може да става всичко – това не зависи от нас. Но само от нас зависи как възприемаме и как реагираме на ставащото. Има два начина – единият е адекватният, който изисква честен анализ и съответни действия. Другият, неадекватният, е когато ти очакваш (или доброволно предаваш) на някой друг правото да анализира и да оценява живота ти, вместо теб, и накрая да вземе решения за действия, вместо теб. И логично, след това този друг да се настани у дома ти, да обира труда ти и да те направи зависим…
Сигурно сега онези като Вас, които също живеят на Запад, ще ми възразят:
„Ама, чакай – ние мислим по друг начин!“ И слава Богу – ще им отговоря аз! Точно това е добрата тенденция, че вече се оформи голяма група българи, незасегнати от неадекватния досегашен модел на управление. И тази група продължава да се увеличава стремително. Това са онези от хората, които предпочетоха свободата в чужбина пред окупираната си Родина. Спомнете си за хъшовете! Тях можем ли да виним?!
Наскоро чух по телевизията един български популист да ратува за принципа на „неуседналост“ при гласуване… А какво значи „уседналост“, извън контекста на историческата лексика?! То е зависимост, бе момче (ох, простете ме, аз все на „ти“…)!
Човек усяда там, където се чувства добре, или там, откъдето не може или няма сили да се измъкне. Ето затова онези 3 милиона българи от 1989 г. насам предпочетоха полета на орела към неизвестността на емиграцията, пред сигурността на храната в курника…
Хора, които не можеха да бъдат повлияни в избора си от натиска на предрешилите се, които станаха техните нови работодатели. Хора, независещи от умишлено поддържаните силови структури и битова престъпност… Именно за тези млади българи бих искал да предпиша рецепти за оправяне на обществото им, но аз не съм лекар…. Но мога да им посоча симптомите, по които някой ден ще познаят, че България е преминала в новата епоха. Аз, обаче, ще съм преминал вече отатък прага – рече през смях професорът, посочи нагоре с показалеца и се закашля.
Разсмях се и аз. В това време зъбчатата железница пристигна на последната си спирка, точно преди подстъпите към върха. Влакчето спря за няколко минути и аз за пореден път се насладих на прекрасната панорама, която се отваряше от това място….
Професорът също за момент спря с коментарите си и замечтано погледна надолу:
– Гледай, момче, аз се върнах в България за първи път през януари 1991 г., след като я бях напуснал през 1947-ма. Тогава мой стар приятел от прогимназията в Пловдив дойде да ме посрещне на летището и още в колата взе да ме пита кога, според мен, България ще се оправи. Казах му няколко симптома, а сега ще ги кажа и на теб. За съжаление, обаче, аз все още не виждам тези симптоми напълно да са се проявили в нашата България.
Първо, ще се оправим, когато се сетим кои сме били. Сиреч, когато родовата ни памет се събуди и си припомним, че достойните ни страници от историята са доста повече от тези на паденията и провалите. И, когато си припомним, че родният ни дом е на Балканите, а не Азия… Да, в Азия сме създали много нови домове през вековете, но накрая бяхме принудени да се свием и да се върнем в лоното си, така, както стана и с Британската империя. Тя се бе разпростряла върху Америка, Индия и много други страни, но накрая тя остана само върху днешната си територия (с някои малки изключения). Но никой не убеждава англичаните, че произхождат от Америка! Вярно е точно обратното, нали така?!
Ще се оправим, когато възвърнем националното си достойнство си и земята си. Тоест, разбирайте ме, когато в България започнат да строят по-високи паметници на собствените ни национални герои, отколкото са на чуждите… Няма такъв прецедент в никоя от източноевропейските страни, нали знаете това?! Когато централните ни улици и булеварди, местности и градове започнат да носят имената на българските видни личности… Когато видя насред София тридесетметров паметник на княз Кубрат или на цар Тервел. И стига с тези ханове…. Хановете са били в Монголия.
Ще се оправим, когато започнем масово и организирано да протестираме, заради липсата на описания на български език върху повечето стоки, продаващи се в Европа. (Онзи ден – чета в магазина етикет на стока, с надпис на естонски. Рекох си – е, поне сега ще видя и надпис на български. Сгрешил съм…. Пак нямаше упътване на български. Този път се ядосах, намерих адреса на производителя и им драснах едно нелюбезно писъмце.
Но, знаеш ли, момче – отговор дойде! Оттам обещаха да се коригират и да печатат етикети и на български). Щом има подобни описания на езици, чиито народи са едва 1-2 милиона, то трябва да има такива и на български език ! Иначе имаме пълното право да се разкрещим по всички медии, че ни дискриминират по етнически причини, както правят някои за щяло и не щяло!!!
Да удряме по масата и да вдигаме олелия, колкото ни глас държи, защото много добре знаем какво се случва по медиите, когато към някои кресливи народи бива проявено неуважение към езика им или, сакън, към историята им…
Ще се оправим, когато спрем под всякакъв предлог да си продаваме земята на лица и организации, които, вместо да инвестират в нея, я използват, за да настаняват върху нея големи маси от чужденци, нахлуващи у нас от други континенти, създавайки по този начин опасност от бъдещи анклави, провокирани размирици и предпоставки за инвазии… И когато, вместо вноса на потенциални рискове за националната ни сигурност, да започнем да помагаме, а не да пречим на етническите българи от целия свят, да се заселят отново на земята на дедите си!
Междувременно влакчето премина през тунела под Алпите и накрая слязохме на последната му спирка, точно под върха. Аз реших, че доста съм закъснял, за да предприема изкачването на върха. Затова оттам взехме лифта и за няколко минути се озовахме на 2962 м над морското ниво. Възхитен, професорът наблюдаваше от терасата. Той поспря за малко, а треперещите му пръсти извадиха от раницата и отвориха малка бутилка с минерална вода. Старият мъж отпи, после сне шапката си, като описа с нея полукръг пред себе си, и рече с неподражаем патос:
– Млади приятелю, ето вижте ефекта от научените уроци. Точно като в приказка – имало едно време един ученик – бил добър, работлив, умен, интелигентен, но… станал горделив. И изпатил от гордостта си – пострадал много, но накрая се покаял и твърдо решил да се поправи. Възстановил тялото си, ценностите си и се помирил с другите. Престанал с гордостта. Заработил здраво, забогатял и създал голямо семейство. И тогава дошла славата от творенията му. Ето я, пред мен… Вижте днешната Европа! Чиста и опазвана природа, усмихнати, добронамерени и спокойни хора, грижливо подържани ред и мощна икономика!
Гледката от тази тераса наистина беше завладяваща. С професора можехме да наблюдаваме Алпите в хоризонт от 360 градуса. Десетки други хора също обикаляха наблюдателната площадка, за да се дивят на прекрасните и вече позаснежени върхове наоколо. Наближи дванадесет. Поразходихме се с възрастния ми съотечественик до съседния (австрийски) дял на наблюдателната площадка и после поканих професора на обяд в панорамния ресторант. След като поръчахме, д-р Карамихайлов се върна на темата ни от влака:
– Та, бях взел да Ви споделям как виждам оправянето на родината ни…
Трябва ни и още нещо: да преоткрием разликата между вяра и суеверие. В смисъл, когато започнем да се утвърждаваме повече във вярата си, отколкото в религията – имам предвид, когато се върнем към християнските си нрави и добродетели – не по форма, а по съдържание. Разбираш ме, нали?! Бил някой бизнесмен, ама „нагазил малко лука“ и чак тогава се сетил да строи черква… И сега, цялата българска преса гръмнала да го възхвалява… Ти по-добре построй апартамент на страдащо и бездомно семейство, отколкото да строиш параклис или черква, само и само, за да си купиш индулгенцията от Бога…. Ама Той вижда и индулгенция на престъпници не дава! Та, ако щеш не черква да строиш, ами не знам какво… Не лепта, а милост и състрадание трябват, момче…
Ще се оправим, когато не забравяме заветите на предците си. Имам предвид, когато следваме заветите на възрожденците ни и не позволяваме компромиси с интересите си! Когато се научим смело да заявяваме националните си интереси. Казвам „смело“, защото българинът май забрави какво означава смелост, въпреки прекрасната възможност, която му дава днес европейската му принадлежност. Виж ги поляците, виж чехите и малките балтийски държавици! Ами я, румънците! Не се боят да отстояват интересите си! А едно време всички от нас се учеха на смелост и нас ни сочеха за пример!
Когато преди много години в Женева се явявах на защита на магистратурата си и се представих пред комисията, един от членовете ѝ, като чу че съм имигрант от България, рече тихичко, но ехидно на останалите преподаватели:
„Колеги, ама и българи ли вече имаме сред кандидатите?“
Аз, обаче, го чух и, както държах целия наръч с лекции и учебници, ги фраснах с все сила в катедрата и заявих на шашнатата комисия: „Докато не получа на момента извинение за тази обида, ще считам правата си на швейцарски гражданин за нарушени, а с Вас ще се видим в съда, господине!“
И какво мислиш, стана?! Оня ми ти мастит професор става на крака, идва до мене и, кашляйки, ми се извинява десет минути за неправилния „изказ“… Не бил имал предвид нищо лошо за българите… Приех извинението му и същия ден защитих магистратурата си, а после същият този професор доживя да види и моята професура!!… Ето така ще знаят, че и ти си не по-малко от тях и че държиш на родината си. Така ще те уважават, а край теб и родината ти също ще уважават!
А не като едни нашенци, дето ги гледах оня ден във влака от Лозана – българин и жена му, с двете си хубави деца седят и… шушукат. Дечицата – и те шушукат и не смеят да пуснат тия гласчета звънливи. Бяха добре облечени хора, но не бяха местни, а вероятно туристи. Но не говорят нормално, а си шушукат, като че ли се срамуваха от нещо! Да, едвам мънкаха, все едно са прегрешили пред Бога… Същевременно, на задната седалка едно друго многобройно семейство (бяха май или от Близкия изток, или от Южните Балкани, не знам, да не гадая повече…). Е, те не просто си говореха силно, а почти викаха помежду си – едни такива безпардонни и със самочувствие – нищо че изглеждаха като последни голтаци…
И аз като кипнах на тия ми ти години…. Викнах, колкото мога, към българите пред мене: „Здравейте, как сте, бе земляци! Що шушнете, бе хора?!“ Нашенците се опулиха насреща ми от притеснение, а и ония кресльовците – и те се опулиха! Жената, която седеше с тях (която впрочем не знаеше и десет думи на френски), даже се опита да ми направи забележка, че съм ги смущавал, но я сложих на мястото й. Казвам й: „Да, ще викам – за да видите как е, когато някой не зачита покоя на другите! Вие се намирате в Швейцария, а тук на обществени места не се крещи, мадам! Свиквайте!„
Тук професорът почти се задави от вълнение и се наложи да му предложа малко вода. Той ми благодари и продължи:
– И още нещо се сетих за днешните българи, момче: днес гледам, българката е много по-смела от мъжа си, бе! Ами така е, когато мъжете в България близо половин век бяха принуждавани насила да се снишават, за да ги подмине злото… А то никога така просто не те отминава. То е като кучето – играе според тоягата! Не я ли въртиш здраво, кучето ще те ръфа и ще те лае! Дух трябва момче, а не нагаждачи!
Благият тон на професора се бе сменил с войнствен патос, от който обаче не лъхаше враждебност, а най-вече загриженост:
– Но дух ще има само, когато възродим идеалите си и когато ги приемем като общонационална доктрина, върху която да се променят законите. Тоест, когато не просто си пишем декларации и постановления, а когато променим учебната програма и учебниците на децата си, така че там да се изтъква истината! Когато приоритетите на правителствата ни са приоритети и на националните идеали! А те, приятелю, не са нещо химерно. Винаги можеш да защитиш националния идеал, без да нарушаваш интересите на другиго! Защитата на националния идел не е нищо друго, освен ясно и категорично обозначаване на границата на допустимост пред намеренията на другия.
Ще се оправим, когато не забравяме уроците от грешките си и когато проумеем, че Злото ни посещава тогава, когато пъдим Доброто! Така беше и след двете световни войни. Натрупаното с кръв и пот богатство допреди 1912 г. се разпиля, елитът ни бе унищожен и опряхме до просешка тояга… И още нещо: аз не съм икономист, но наблюдавам икономиките на напредналите страни. Във всяка една от тях присъстват известните големи банки. А какво направиха в България?! Искат инвестиции, ама те идват след като си подредил къщичката си и си сложил в нея ясни правила, които да се спазват безпрекословно. По това ще разбереш дали се е оправила България – по наличието или отсъствието на големите световни банки. Те вървят веднага след големите инвеститори, а пък те, на свой ред, идат само в устойчивите и свободни от диктат държави!
Нали помниш какво пише в Евангелието?! „На смирените Господ дава всяка благодат, а на горделивите се противи!“
Ще се оправим, момче, когато най-после се заобичаме един друг. Сиреч, когато загърбим нихилизма и завистта. Когато самите ние, българите, спрем да генерираме един към друг омраза, критики и разделение, вместо взаимопомощ и обединяване. Стига делихте хората, бе! То не бяха „Левски“ и „ЦСКА“, то не бяха сини и червени, то не бяха фашисти и комунисти… Край няма делбата българска, ей! Ето затова ни откраднаха древната история! Ето затова османците завладяха целите Балкани! Затова през 20 век българи избиха хиляди други българи, за пари, заради реваншизъм и в името на чужди интереси!
Ракът, момче, знаеш ли какво е?! – запита разпалено професорът и сам си отговори: – Ракът е делене на едни клетки в организма и обособяването им в отделен, чужд организъм, вътре в самото тяло! Е, питам те, здрава ли е днес България ?!
После проф. Карамихайлов отпи от бирата си, преглътна вълнението си и продължи:
– Ще се оправим, когато сложим ред в правораздаването си. И, когато най-после ни „светне“, че не можем да пропилеем десетилетия за измисляне и гласуване на новите, удобни някому закони, а просто трябва да използваме опита на другите напреднали народи, и ги приложим в собствения си двор. Да де, ама някой реши, че първо ще натрупва „първоначален капитал“, а после ще слага ред в двора… И ето ти го днес ефектът…
(Колко станаха досега, осем симптома ли?)
Ще се оправим, когато дадем път на новия човек. Имам предвид, когато спрем с практиката да хокаме и да шамаросваме, в пряк и преносен смисъл, децата си и младите, вместо да им обясняваме връзката между причините и следствията. Българинът отколе действа от позиция на силата: „Ако си по-малък, слушай, щото иначе шамари ще има!“. Е, и докъде стигнахме с тази наша „философия“?! Това трябва да спре начаса, трябва да станем по-справедливи към останалите и към децата – те са нашата проекция в бъдещето! От детето става такъв управник, какъвто в семейството му е бил бащата или майката, дядото или бабата! Диктатори ли са те – от детето не чакай благородство, смелост и кураж, когато порасне! Виж, насилие и лъжа – да! Тия двете злини страхът ги ражда!
И най-сетне, ще се оправим, когато бялото за нас пак стане бяло, а черното – черно. Момче, ненавиждам модната днешна тенденция, която ми обяснява, че нещата не били само „black or white“. Или пък мантрата, че „истината била въпрос на гледна точка“?! Значи, това им е на тях формулата, чрез която да изкривяват Истината! Нямало черно и бяло… А какво има тогава?! – Сиво, тоест, полуистина?! Тя ли ще ни управлява?! Трябва да се научим да говорим и да подържаме Истината, колкото и да ни е неудобна! А за да говориш само истината, пак казвам, иска се смелост и достойнство! А сребролюбието и егото си – тях ще ги оставиш настрана!
Де е таз смелост у днешните, ха сега кажете, млади приятелю?! – продължи разпалено професорът и леко тупна с юмрук по масата.
От съседната маса хората се обърнаха към нас с деликатна усмивка, без да искат да ни притеснят, но все пак за ни да покажат, че забелязват необичайните реакции. А реакциите на професора бяха за мен съвсем обичайни – искрени и правдиви. Така, както биха звучали те и от устата на Раковски и Ботев, на Левски и на Гоце Делчев.
Професорът също забеляза реакцията на хората до нас и с усмивка се обърна към тях, като се извини заради създадения шум. Леко приповдигна и шапката си като допълнителен знак на извинение. Хората също ни се усмихнаха и отвърнаха приятелски на извинението с вдигане на чаши за наздравица.
За пореден път в ума ми се изписа дефиницията за успеха на местното общество. Тя е кратка и се нарича „съзнание, толерантност и взаимно уважение“. Уважение към всичко – към хора, към животни, към природа, към вярвания, към принципи, към традиции и към културни различия…
Без да очаквам, бях попаднал в невероятен сценарий, в който неща, за които много често съм си мислел, се изказваха сега от трибуната на един дълъг и пълен с авторитет и с опитности живот – с една непоколебима и независима аргументация за Бялото и за Черното….
Да чуеш изповедта на един възрастен човек, отдавна преодолял зависимостите от политика, пари и страсти, бе истински духовен подарък за мен, абдикиралия от епохата на българския Преход…
Погледнах слънцето, което вече преваляше зенита и затова реших, че трябва да оставя почитаемия професор да се наслади на малкото лично време, за да разгледа върха. Допихме бирата си и аз отново го отведох на терасата, откъдето със стария си апарат д-р Карамихайлов направи великолепни панорамни снимки. По скалите, встрани от нас, пъплеше познатата опашка от алпинисти, които чакаха своя ред, за да стъпят на самия връх. Сетих се за пропуснатата си цел да изкача отново Цугшпице, чийто позлатен кръст сега лъщеше само на стотина метра пред очите ми. Но си дадох сметка, че днес съдбата ми ме бе отвела до една друга височина, откъдето утрешна България се виждаше много по-ясно.
Фил Бандов
Гармиш-Партенкирхен, 2021 г.
.
Един поглед от високо до облаците на повече от хиляда километра от Гармиш Партенкирхен. Един поглед през опита на десетки години на един професор по психология. Един поглед, който вижда ясно и много добре истините и фактите, и се надява някой да разбере симтомите за един нов ден.
Добре е, че Чикаго и Фил го разбират и печатат.
Но колко ще го разберат в България, където хиляди са недоволни и знаят да протестират, но не могат да видят нещата по далеч от чалгата и са толкова объркани, че не знаят накъде да тръгнат.
Дано да греша!