Точно след седмица ще Ви кажат, че имате един ден за мислене. Един цял ден, казват. Звучи като някакъв извънреден труд, като безплатно гърбене в нечия друга полза. Като ленински съботник.
Ако не искате да сте прецакани, не мислете в онзи смотан ден, след седмица. Почнете да мислите, примерно, от днес.
Замислете се дали не си спомняте или поне дали не сте чували за времена, в които от екрана Ви говореха, че живеете в рай, но не Ви пускаха да отидете извън страната, за да не откриете очевадните разлики. Времена, в които Ви караха да им благодарите, че са Ви асфалтирали пътищата. Времена, в които Ви набиваха насила лъжливо усещане за правда. Времена, в които твърдяха, че сте в най-успешната страна на планетата и живеете щастливо, в охолство, а Вие тайничко въздишахте по миризмата на шоколадови яйца в корекомите.
Времена, в които държавата беше частна собственост на шепа простаци, оглавявани от най-простия сред тях. Той пък вървеше често сред народа, за да се направи част от него. Снимаше се с хората и децата им, но се страхуваше от истинската народна любов. Затова винаги го пазеха, с пръст на спусъка.
Имате една седмица да помислите кое е спряло. Времето? Или Вие?
.
Радослав Бимбалов
.
