.
Разказ от Владимир Георгиев
Амбициозно звучи, кажеш ли, че си срещнал красотата. Все едно си ѝ определил час за среща, тя е дошла навреме, целунали сте се и сте тръгнали да пиете кафе, хваната под ръка. Не, обикновено не става така. Красотата е навсякъде и рядко идва на срещи. Камо ли навреме. Но, ако имаш очи да я видиш, разбираш, че е тя по много неща. Това, че коленете ти омекват, не е сериозен показател – може да се дължи на годините ти. Това, че погледът ти се размътва, също не е сигурен признак – с възрастта диоптрите варират.
Ала все пак не можеш да вдигнеш поглед от нея. И търсиш място да седнеш някъде, независимо дали колене ти са меки или трeпeрят, поразени от гледката. Да се наслаждаваш, само това искаш. И да не преставаш да се удивляваш на щедростта на природата – как може с един замах, с една щриха от четката на най-великия майстор – живота – да създаде съвършенство, което не може и не бива да се повтаря, да се поправя, да се изменя.
Красотата се движеше на отсрещния тротоар и този път беше придобила формата на жена. Каква жена само! Слънцето блестеше срещу нея, но тя не хвърляше сянка, защото беше безплътна, крехка, невидима. Носеше очила, а така ми се искаше да не е така. Щеше ми се да погледна в очите ѝ и съм сигурен, че там щях да се гмурна в най-спокойните и нежни води, които съществуват в света. Походката ѝ беше някак лека, небрежна, едва докосваше земята с тези шарени сандалки, целите в кожа и разни стърчащи ресни, които я правеха да прилича на индианка. И цялото ѝ ленено облекло, светло, разкошно, широко, надиплено, разкриваше свобода и в тази свобода жената се движеше горда, независима, земна и…
Ефирна.
Тя се спря и заговори някакъв мъж. Щастливец. Гъстата ѝ тъмна коса закриваше лицето му, но аз не изпитвах никакво желание да го виждам. Завиждах му. Мразех го. Сам не знам защо – красотата никога нямаше да бъде моя, но това не означава, че бих искал да гледам как става притежание на някого другиго. Независимо дали е достоен. Ето в това се състои нашето, или по-право моето самолюбие: когато нещо не може да бъде мое, намирам за редно да бъде ничие. Имам един съсед, когото искрено ненавиждам, и той така мисли. Все чуждото гледа, негово иска да е, а ако не става и няма как да го присвои или обсеби, търси варианти да направи така, че да пречи на друг да го владее или притежава. Като оня виц за българина и ябълките – ще нахапе всички ябълки в кошницата, та да не може друг да ги вкуси. Както и да е, животът в този миг се срути пред мен, над мен, върху мен – наложи се да разбера, че тази красива жена всеки момент ще бъде целуната, ще бъде отведена, заведена някъде, ще бъде прегръщана и милвана, ще бъде нечия. И не можех да направя нищо.
Не си представях, обаче, изобщо не допусках, че ще видя това: жената спокойно, делово и властно вдигна ръката си и заши един шамар на мъжа. След това свали за малко очилата си, за да се увери в точността на удара, вдигна гордо глава и продължи напред. Не се обърна. Ако го беше направила, щеше да ме види – греех от щастие и тичах към зашлевения нещастник, за да го успокоя и да го уверя, че ако бях на негово място, щях да се чувствам привилегирован. Благодарен.
– Глупости говориш – каза ми оня. – Това заболя. Да, слабичка изглежда, а каква тежка ръка има.
– Ама красива ръка – успокоих го. Надявах се да го убедя да погледне на случката с други очи.
– Красива е, спор няма. Благодаря, че ми го напомни.
– Защо ми благодариш? Нали казваш, че говоря глупости, като казвам, че трябва да се чувстваш привилегирован.
– Аз съм привилегирован, да. Но не защото ме е ударила дъщеря ми, а задето Господ я създаде толкова красива. Ще има да пати.
– Не те разбирам… – едва казах, защото не предполагах, че това е бащата. Смутих се, сам не знам защо.
– Не ти и трябва – опипа бузата си. – Исках да кажа, че ще има доста да си пати от тая красота. Така и трябва. Голямо наказание е, ще знаеш. Аз не мога да я накажа, дете ми е. А и тя не носи вина, че е красива. Но не биваше да позволява красотата така да я погрозни. Така си е, да знаеш. Не аз, хубостта ѝ ще я накаже.
Не исках да го слушам. Този човек нямаше особено уважение към красотата. Не можеше да се порадва на нищо, не ми харесваше гледната му точка. Нещастник. Вдигнах рамене равнодушно, обърнах се и тъкмо да тръгна, го чух да казва:
– Знаеш ли защо ме шамароса? Защото нямам пари. А тя имала нужда. Ето това е красотата, друже. Да знаеш, само това е. Прави те зависим. Сляп. И егоистичен. Да, наказание е. Така да знаеш. Изпитание на духа някакво – ако не издържиш на изкушенията ѝ, не се ли поставиш по-високо от сладостта ѝ, загубен си. Завинаги.
Исках да му възразя, че няма нищо лошо детето да поиска пари от баща си, а и по неговата странна, зъбата логика единственият начин да бъдеш добър, е да си грозен. Но не успях. Този път той ме загърби и продължи по пътя си, впил поглед в земята. А аз останах на място – някъде по средата между красотата и нещастието, които едновременно се отдалечаваха от мен.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук.
.
