1. Японияда. За чука
В нашето красиво и спретнато градче се случи нещо, което излизаше от представите ми за нормалност на инцидента.
Улиците – почистени.
Хората усмихнати.
Спокойствие, ред и дисциплина.
И изведнъж всички в ресторанта оживено коментират.
– Би кришта! Не! (Изумена съм!).
– Куай, не! Не! (Страшно!).
…
Лицата на японците се опъваха в уплашено изражение.
Какво се бе случило…
В хипермарке със звучното наименование „Химауари“ („Слънчоглед“), в съседно нам градче, обикновен наглед младеж влязъл…
Извадил ЧУК и започнал да налага, когото свари…
Не помня дали имаше убити, но пострадали – със сигурност!
…
Няколко години преди това, на станция „Икебукро“ в Токио, друг мъж отново с чук бе успял да претрепе доста хора около себеси
…
(Жоро Павето може ряпа да яде…)
Оръжията в Япония са забранени.
2. Японияда. Найн илевън (9\11)
Паднаха небостъргачите в Америка.
Японците са покрусени в ресторанта.
Ама много покрусени.
Правителството повелява подчинение и любов към братска Америка.
Ненавиждам атомните бомби над Нагазаки и Хирошима.
Японците страдат.
Не обичам страданието.
Съчувствам им. Много.
Обичам ги.
Те са като нас.
Много изстрадал народ, но са се въздигнали като Феникс от пепелта, а ние – още не.
Страдам, но не разбирам как могат да страдат за найн илевън.
Казвам им го.
Те ме гледат учудени.
3. Японияда-ааа!
Хай!
Сее – но!
Принципи.
Първородното дете е най-важно.
Има право да обучава по-малките си братя и сестри.
То е „сенпай“.
Каквото то каже – по-малките изпълняват!
4. Японияда-ааа
Защо всички искат да са красиви?
Съществува убеждението, че ако си красива, нежна, малка, изящна, няма да има „иджиуару“.
Всички се стремят да бъдат такива. На всяка цена!
Малко с нещо да се различиш, отличиш от „стадото“.
Може да си по-висока, може да си по-дебела, може да си по-кльощава.
Може да имаш бемка на неподходящо място!
Край!
Тормозът започва обикновено в училищните тоалетни.
Не забравяйте, че едни от най-добрите филми на ужасите са японски.
Сега като прочетете това ще Ви се поизясни.
Филмът „Ring“, например…
Уакат-та???
5. Иджиуару
Седят в ресторанта японци.
От един колектив.
Фирма (Кайша).
По-големият от теб във фирмата винаги е прав.
Ти търпиш.
Щото си низходящ.
Ти си патица.
Семпай (по-възрастният) се напива…
Започва да забива клечки за зъби в челото на подчинения си…
Това пред цялата фирма.
По-нисшият мълчи, усмихва се и се кланя.
….
Докато насити жаждата за „иджиуару“ на по-висшия…
Уакатта???
6. Японияда-ааа. Иджиуару
Започва задължително в училище.
Нарочват си некоя заспала овца…
И тормоз.
Префинен, гаден, групов.
Свалят й гащите и какво ли не…
Само защото не е в „групата“.
Честно, мислите ли ги за нормални тези японци…
Аз се съмнявам дълбоко.
И ние сме гадове, но чак толкоз.
7. Япониядаааа. Тъмната страна на японците
Седнала съм във влака от Токио до наше село…
Гледам през прозореца.
На перона стоят двама мъже в костюми.
Единият бие шамари на другия.
Биещият шамари е в йерархията по-висш.
Другият, нискостепенният, мълчи…
Търпи.
И се кланя.
Това е „иджиуару“.
Уакаримас, Ка??
Прехвалената Япония…
8. Японияда-ааа!
Сее – но!
Хай!
Хаджимаримасу!
Какво е „иджиуару“…
Любима тема…
Само за това мога да напиша цяла глава.
Иджиуаруто е всъщност „тормоз“.
Префинен, гаден, гнусен, уронващ твоето достойнство, който обаче си длъжен да търпиш заради йерархията.
Била от семейство, била в служба, била в кариера, била в училище.
Кошмар, ви казвам…
Да го видите на живо и да го преживеете.
Пиша тези думи, защото авторката на сладникавото „Моши, Моши, Япония“ блокира и трие всичко негативно за тази прекрасна страна…
И мен блок, би тези, които ме харесват и четат, и те така…
9. Япониядаааа!
Ич, ни, сан!
Продължаваме натам!
За черешите… гледам, че е актуално.
Та, това, че има много „сакура“ (дървета) не означава, че японците ги отглеждат за череши (вишни).
Отглеждат ги за… красота.
Не да ги ядат.
!!!
Култура, която народ като нашия, който като види райграс в двора на някого, тъжно въздъхва: „Ееее, тука колко корена домати и краставици можеха да се боднат…
Тюююю, зян отиде таз земя…“.
9. Японияда по български
Карам колело, слушам музика в ушите от телефона.
Усмихвам се.
Аз съм в дзен.
Дзууто (постоянно).
Хората ме гледат странно.
Започват да се усмихват.
К’во нещо е усмивката.
Дзеннннн.
Научете се да се изключвате.
Конничуа!
10. Япониядааааааа!
Пълен напред!
В ресторанта, в който работех преди много години, в град с шантавото наименование „Щастливи ръце“, всичко беше добре, дори тривиално.
Живеех, работех, имах много приятели, които ми помагаха и ме обичаха.
Само дето много ми течеше носът.
Бистра вода, почти денонощно.
Дадоха ми някакви антиалергични хапчета, защото тогава беше сезонът на майския пух от тополите.
И понеже там всичко е бетон, асфалт и застрояване, а няма земя, в която да се преобразуват, мръсотията, прахът и майският пух започват да се търкалят по перфектните им улици на кълбета.
Дишаш, дишаш. Инхалираш дълбоко.
Всички поглъщат и се алергизират.
Мислех, че е от това, но сезонът се смени, а бистрата вода от носа ми не престана.
Бях решила да си бодна една ваксина срещу грип, защото имаше дни, в които бях неспособна да работя.
Навсякъде рекламираха такива ваксини.
Бунпей, мъжът ми, ми каза да не правя тая глупост.
– Защо? – попитах. И той тогава той ми каза следното:
– Няколко японци си поставиха „Тамифлу“ ваксина срещу свински грип. (Годината е около 2000-та.) Откачиха и скочиха от небостъргачи… Други пък, възрастни пенсионери, си поставяха ваксини срещу грип.
Започнаха странно и бързо да мрат.
11. Японияда
Уважението си е уважение.
Да научим от тях много неща – да!
Приветствам, но!
Ако някой от хората, които ме четат, е решил, че ние, българите, сме някаква измет, лош материал или нещо подобно, а японците са най-великата нация в света, да ми дойде лично!
Такова шибару ще му спретна, че свят ще му се завие!
Баш ще види лошата!
Дръжте се достойно, бе хора!
Съпротивлявайте се!
Не позволявайте да Ви унижават!
…
(А желаещите – да си носят въжето и камшика сами! Доволни ще останат!)
12. Японияда
Добро утро, сутрешна доза.
Наредила съм се на опашка в местния хранителен магазин, пазарувала съм си нещо, обмислям как да го готвя.
Японско, естествено.
Отнесла съм се мислено някъде, витая в дзен, докато чакам.
Пред мен майка, с мъничко японче.
Детето ме гледа уплашено, и току подръпва ръкава на мама и шепти:
– Окаасан (Мамо).
Тя му вика:
– Шшшт. – И добавя: – Не повишавай глас, минна кийтеру зо! (Всички ни слушат!)
Хлапето, обаче, е настоятелно.
– Окаасан… Виж (мите)…!
И се изцепва на опашката:
– Тая защо има сини очи?!?! (Каноджо но ме уа аои, зоооо!) – И гледа уплашено, сякаш е видяло извънземно.
Окаасан ми се извинява, покланя, усмихва..
Аз на перфектен японски казвам, че всичко е наред…
А в душата си съм бясна, защото си въобразявах, че като съм омъжена за японец, владея езика, ям тяхната храна, интегрирана съм, то те би трябвало да ме приемат за една от тях.
Да, ама не.
И там чужденец, и в България чужденец.
Това ми бе орисията.
12. Японияда. Обществени тоалетни
Вози ме едно младо гадже, интелигентно, учено дори… говори английски, о йее…
Водим много съществен, почти снобски разговор, какъвто могат да водят само двама млади от Европа и Азия.
Вечеряме в някакъв не скъп ресторант, на име „Сайдзерия“, в който предлагат за мое удоволствие – нещо от далечна Европа – италианска кухня!!!
Кафе еспресо, пици и все остальное манджа. Въх.
Водим ние, разбираш ли, разговор на високо ниво.
Пием вино…
За Перу, ацтеките, културата на Маите… Всички това на Еnglish.
Обаче…
На мен като една простосмъртна богиня ми се дохожда до… тоалетна.
И там се заформя един ужас…
Подгответе се, моля!
Тези с по-слабите нерви да напуснат!
Свърших си работата, усилие не бе потребно.
Обаче… как да пусна водата?
Отляво един… ъъъ, ръкавник с копчета.
Всичките, написани с йероглифи… Бахмааму…!!!
Кълна се.
Натиснах ги всичките.
Поотделно.
Едното чуруликаше (явно да ме предразположи).
Друго вееше вятър (да ме изсуши?).
Третото като се подаде, брате… Една пипета хвърля вода нагоре като фонтан!
Натискам, бърша с тоалетна хартия пода…
Нъц.
Продължава тоя фонтан да блика нагоре и да мокри всичко в радиус два метра около тоалетната чиния…
По едно време се уморих да водя борба с тоалетната стихия…
Затворих вратата внимателно и бърже казах на японския момък: „Let’s go!“.
Повече не се срещнахме!
13. Японияда. Тоалетни
С една българка си се разхождаме из Токио.
Мол, на който там казват „Департо“ (departament).
Гледаме новите телевизори „Aqua“.
Тъкмо бяха излезли.
Въртим се в тоя рай на технологични радости за сърцето и окото.
Внезапно на мен ми се припикава.
Добре.
Тоалетните в Япония са в изобилие и безплатни, но…
Тука има една уловка.
Ако успееш да си пуснеш водата!
Свърших там, каквото върши всеки, поне веднъж дневно.
Добре… ама… казанче – няма.
Копче – няма.
Указателни табели – няма.
Пробвах се…
Движа се из кенефа… като русалка в плитчини…
Викам, тия гадове нещо фотосензори са ги измайсторили, сигур…
Ей, да не се изтървете да кажете „сензори“, щото това е мръсна дума!!!
Означава „мастурбация“ на японски!
Шшшшт.
Та… търся, разбираш ли… вълшебното копче.
Но не би.
Омърлуших се и поисках „помощ от приятел“.
Добре, че Росица бе отвън.
Пуснах капака на тоалетната чиния. Тя влезе.
Огледа щателно района като полицейски инспектор и видя!!!
Една маалка, червена стрелкичка, която сочеше до един още по-малък и незначителен педал.
Натисна.
И струята дружно отми всичко.
14. Японияда. Завръщане в България
След 3-годишно отсъствие най-сетне кацнах на аерогарата в София.
13-часов полет.
Посрещна ме мама, стопила се до неузнаваемост, и брат’чедът Цецо, пръв роднина и шофьор.
Качиха ме на жигулката и потеглихме по окаяната магистрала към Пловдив – родния ми град.
От двете страни се редяха омърлушени ниви, потънали в бурени. Разрушени стопанства, скелети на изоставени къщи. Коне и цигани с каруци.
Веднага разбрах, че съм сбъркала. Не трябва да оставам за дълго.
Мечтата ми България да се превърне в Швейцария на Балканите не се бе състояла.
Очевидно преходът продължаваше.
Цецо се вживя в ролята на екскурзовод:
– Глей, глей ко стаа… Виж, виж, де! – И сочеше тъжната картинка наоколо. – Всичко изоставено на произвола на съдбата… да се руши… да се унищожи… – И махна с характерното за българина движение на ръката, която изписваше параболата „Нищо не става от тая държава!“.
Мълчах на задната седалка на социалистическото возило. И започнах да се свивам, да се свивам… Докато стана мъничка и невидима… ако може да изчезна…
– Ей, сегичка ще видиш апартаментчиту – обръща се към мен мама, от навигаторската седалка.
Очите й блестят… – Апартаментчиту, дето ти купих… (Нали й изпращах спестяванията си.)
– Мамо – тихо надигам глас, – ама аз исках къща с цветя и с градинка…
А мама продължава:
– Апартаментчиту има и парно, и топла вода… – И за по-голяма тежест добавя: – И е с плочки!
Замлъквам и се свивам.
Отново ставам мъничка, мъничка.
Дупките по пътя ме унасят и заспивам.
Събуждам се.
Колата трополи по кълдъръма на бул. „Васил Априлов“.
Сякаш в сюреалистичен сън наблюдавам една кокона с високи токчета.
Която е облечена като за ревю и грациозно стъпва в мръсно кафявата, непометена шума, която е почти до кокалчетата й…
Сиви, навъсени сгради ме гледат.
Вали ситен есенен дъжд.
15. Японияда. Homesick
Бяха минали три години, откакто не си бях ходила до България.
Когато напуснах терминала в София, се зарекох никога повече да не се връщам в Родината си.
С времето се адаптирах в Япония добре, обичах тази страна (и още я обичам).
Обичам хората й.
Лошо не съм видяла от тях.
Работех, печелех, пращах пари на мама.
Мислех на японски, учех трите им азбуки, общувах много с хората, най-различни и цветни.
Ония години бяхме около 300 българи в цяла Япония.
Жадувах да се срещна с някой нашенец…
Открихме една Елена в Ашикага, и тя омъжена за японец.
Направихме връзката и отидох да я видя.
Вече се беше изнесла от провинцията, та чак в Токио.
Дива, бясна кучка.
Висока, със спортно телосложение и бюст с размер яйца на очи, тя беше дете на разведени родители, която беше преживяла много несгоди и умееше да се бори с живота.
Беше дошла сама на 18 години, омъжила се и дори въртеше малък pub в Ашикага – провинциално градче с прекрасни мостове.
Още си спомням ясно този ден.
Срещнахме се в Токио, седнахме в Wenddys да хапнем някакви сандвичи…
Тя говореше спокойно и почти безизразно.
Висока, смугла, със смолисточерни, дълги коси, ослепителни зъби и изразителни кафяви очи.
Слушах я, а в главата ми кънтеше японски.
Разбирах всичко, което ми говореше на български, но моя български не идваше.
Беше се задушил в гърлото с топки памук.
Езикът ми се напрягаше да овъртили някоя дума на български…
Стараех се да говоря само с „да“, „не“, „ахам“…
Слушах я, гледах я… И изведнъж тя даде признаци на живот!
Изпсува нещо.
Ама си изпсува, ей така!
Емоционално, по български… с неподправено чувство!
Че като ревнах…
Като се разтъркулиха тия сълзи на всички посоки… Стоя права в Уендис, насред центъра на Токио…
Ревна и тя.
Бяхме бездушни кукли, които малко по малко се очовечаваха…
Смеехме се и плачехме едновременно…
Разбрах, че трябва незабавно да се прибера в България.
16. Японияда
Немската кръчма, с американското име.
Задържаме се доста години там.
Дори се запознах и омъжих за японския ми съпруг – Бунпей.
Пристига той с негов приятел, подочул, че в германския ресторант работи чужденка от Източна Европа.
В туй село, гдето се нахождаше въпросният ресторант, на име „Камон“, в радиус от 200 км със сигурност нямаше такава като мен.
И дошъл, да хапне, да се запознае…
Идваше чак от Йокохама – далечен и много красив мегаполис.
Подава си ръката, усмихва се като разбира, че говоря чудесен японски, и няма нужда да се напряга (а искаше) да говорим на английски.
В онези далечни години, всъщност това се случва в миналия век, слушах хард рок и поп музика, също и японска музика.
Думите, с което го плених и остана мой дълги години, звучаха горе-долу така:
Той:
– Каква музика слушате, госпожице?
Аз:
– Нирвана, Офспринг, Пърл Джем, Ролинг Стоунс, Пърпъл…
Той:
– Ооооооо. А коя Ви е любимата песен?
Аз:
– „Rape meeeee!“ („Изнасили ме!“) – и запявам.
17. Японияда. За духовете
Случи се така, че в един период работех в японски ресторант, с… немско меню, много бира, красива собственичка с изискано кимоно, и двуместно BMW, която управляваше семейния бизнес и бе турила американско наименование на заведението, което се помещаваше в собствената й къща.
Всеки ден, докато подготвях старата кръчма за отваряне, чистех и нареждах масите, тя отиваше отвън и правеше много странен ритуал.
Стъклени чаши с вода ги обръщаше в чинийки със сол и ги поставяше на стълбите от двете страни – успоредно по една.
Казваше, че така лоши духове няма да влязат.
И действително, идваха само хубави хора, задружни семейства да вечерят при нас и да пеят и се забавляват.
Явно чашата със солта е трябвало да я тури пред спалнята, защото на съпруга й му писна и затвори бизнеса й.
Как така тя ще управлява, печели и се вихри сред чужди мъже?
Ще пие, ще пее, ще весели клиентите, макар и в името на парите, от които и той се хранеше?
Мъжкото му его надделя.
Една вечер дръпна шалтера на ел. табло и ние всички останахме без работа.
18. Тъмната страна на лъскавите неща и усмихнатите хора
Имахме една клиентка в ресторанта.
Идваше често, не беше млада.
Стара мома, с кучето си.
Беше необикновена, водеше домашния си любец в заведението, шефът й разрешаваше то – голям черен пес, да седне до нея на дивана
Весела, забавна, интелигентна, и самотна.
Смеехме се, беше ми любимка.
Един ден спря да идва.
В самотата си бе решила да се се отрови с газ.
19. Има още. Япониядаааа!
Случи се така, че работех в екип с три българки, певици.
Имаха си шоутайм.
Едната беше Мариана, с големи бомби, което в Азия е страхотен плюс.
Другата се казваше Мария.
За жалост, караше японците да й викат „Мими“.
А „Мими“ на японски е уши.
Викаха и госпожица Уши…
Бе, не им беше лесно и на тях.
Като ни видеха, градчето беше малко, наричаше се Ота – незнайно защо правеха странни движения с ръцете по слабините, сякаш дърпат невидими бикини нагоре и изкрещяваха: „Команечи!“.
Команечи е румънска гимнастичка, която в техните очи е страхотен сексапил.
Така и не можаха да запомнят, че сме от България.
Викаха „Бру-бру-бругариа?“.
Направо ни сапикясваха.
След което задаваха особенно умния въпрос:
– Букуресто ( Букурещ).
????
Wtf.
Един прекрасен ден решихме, че ще пишем писма на нашите.
Все пак, това се случваше през далечната 1997 г.
Написахме писмата, турихме по една сълза вътре, запечатахме ги и тръгнахме да търсим поща.
Поща, бе, хора.
Питахме тоя оня, мълчат гадовете, правят се на утрепани.
А ние с езици.
Кеф ти инглиш, кеф ти френски, немски.
Нъц.
Повдигат раменна безпомощно.
Оная с големите цици се ядоса вече.
Та ние обиколихме целия град, никой не вдява какво е „post office“.
А си мислехме, че е интернационална дума.
Накрая разбрахме как е на японски еквивалента й.
„Юбинкиоку“.
Скромно, нали.
Пуснахме писмата, хапнахме по един биг фиш и се прибираме.
Прибираме прането, гащите на четирите ги няма.
Няма прашки, няма чоджум!
Първо помислихме, че са някакви бездомници, после ни казаха, че това е някой фетишист.
Търкат, бе, к’во да правят, нали ви казах за порното.
20. Япониядаааа. Понеже порното в Япония е забранено…
Продължаваме нататък.
Та, тез мръсни работи са забранени в любимата ми Япония, пък то… човещинка… догледа ми се.
6 години не са никак малко…
Няма бе, хора.
Няма!
И сайтове, и мръсни филми – всичко цензура.
И на тях им се гледа, но много трудно си купуваха мръснишки филми под тезгяха в специални магазини.
Та, японците ме научиха на един трик.
Понеже порното се прожектираше на мозайка, с квадратчета на половите органи… в любовните хотели само.
Казаха ми да лепна мокра кърпичка на мозайката, щяло да се види…
Колко съм висяла и търкала с мокра кърпичка телевизорите, ако знаете…
21. Хайде сега малко за секса
Първия ми съпруг беше японец.
Нетрадиционен, дори го водих в България.
Беше му много забавно и странно.
Дори го качихме на жигулката на брат’чеда.
Бунпей (така се казваше съпругът ми) опули очи…
Ние се извиняваме, че нямаме друга кола за разходки, а той щастлив…
Вика, такава руска машина само във филмите съм виждал!!!
Смях.
Та, за секса… ще Ви разкажа една случка от семейното ложе.
То такива работи не се разказват, ама нали съм лошотия… та…
Настройте ли ушите?
Добре.
Да правиш любов с японец си е цяла церемония, както и много други неща при тях.
Уговарят се за кой ден, той си взима почивен ден, точно когато и ти почиваш.
Match, разбираш ли…
Свещи, романтична музика, тунинговани душевно и физически към сакралния акт…
И вече наша Деса е усвоила всичко по реда си, качва се отгоре и започва въртеливи движения.
Тъкмо се задъхах, аха… да… сещате се.
А отдолу съпругът ми лежи с безизразно лице и ми казва:
– Отивам!
Спирам внезапно и се ококорвам.
– Къде отиваш, бе??? Точно сега ли???
А той почервеня целия, защото думата „отивам“ означава и „свършвам“.
22. Япониада.
Продължаваме.
За японката мога само да напиша един реферат, но да Ви запозная с някои характеристики.
Съпруга се пише „оксан“.
Сан си е дума, която приляга и за мъже, и за жени.
Например Каваками сан.
Преди това има „Кун“ и „Чан“.
Те са по-ниско производни.
Та… „оку“ означава отзад.
Съпруга е онази, която стои отзад.
Тя е винаги ЗАД Него.
ЗАД Негово Величество Мъжът.
Тя, онази, малката, го подкрепя, той се обляга на нея.
Тя му е опора.
Когато съпругът се прибира, казва: „Тада има“, в превод „Прибрах се“.
А тя е длъжна да му отвърне с нежно и приветливо гласче: „Окайри насай!“.
Да му се усмихне, сякаш вижда самото слънце, да коленичи (може и да лази, ако предпочита), да му донесе пантофите.
Да му събуе обувките, да му вземе чадъра, палтото, чантата… Да ги постави на местата им, защото Господарят се е прибрал.
Ако в БГ има някаква „нормалност“, то тя е дошла след Освобождението от Западна Европа! Иначе – Ориента, Булка!
Да, от Западна, когато са спрели да горят вещиците? Или когато богомилите пренасят нашето разбиране… не ги разбирате тези работи.
Начи, онова си е тяхна нормалност. Аз лично предпочитам да не се бъркам на другите, ако те не ми се бъркат на мене – нищо, че се втрещявам от разни нрави.
Хубаво е, че Ви се иска да издигнете в култ качествата на българския мъж с неговото пословично джентълменство! Ха-ха! Вещици не са горени, заради факта, че са жени, а по други причини… Мъжете, обвинени в същото, също са били репресирани… както и Богомилите са били изхвърлени от България!… Въобще… Дайте да не смесваме факти и епохи.
Красотата в Япония е издигната в култ.
Жената бива наблюдавана нонстоп как се движи, как се храни, как говори, как спи дори.
Движението, походката трябва да бъде със ситни крачки и леко да се увива като се движи.
Няма право да крачи широко, ръкомахайки или пък да крещи.
Това си е направо забранено.
Когато спи, позата е важна, съпругът й я наблюдава…
Ръцете и краката не могат да бъдат разперени, накъдето и душа сака.
Като малки на японките са им връзвали нозете и ръцете, за да се научат да спят „правилно“.
Това отлично се връзва със „шибаруто“.
Ако проплаче, че я боли… отвръщат й: „Гамма! Гамма шите!“.
Което означава: „Търпение, ще търпиш!“.
От малки така ги учат.
23. Японияда. Японската жена
Японката е жена – мечта.
Идеалът на тази нация е дребна, нежна, миловидната азиатка, винаги усмихната, безупречно чиста, приветлива, с перфектно поддържана коса.
Ръцете и стъпалата при тях са особен фетиш.
Дланите трябва да бъдат малки (за да може оная му работа на мъжа да изглежда огромна в нея).
Палецът, вдигнат нагоре, е въпрос: „Имаш ли си мъж?“.
Ако тя кимне, кандидатът не я закача.
Вдигнато кутре нагоре означава „жена“.
Или тя ми е приятелка.
Йероглифът „жена“ се изписва с преплетени краченца.
А мъж се изписва с два йероглифа – „сила“ и „оризово поле“.
Устенцата й също трябва да бъдат малки (тука аналогии няма да правя, сещайте се сами).
Култът към красотата и съвършенството при тях е ненадминат.
Обичат да казват за жените, че не е важно да са умни, достатъчно е да са красиви и да правят гледката около себе си такава.
Повечето японки се изучават в университет, но не работят.
Работи мъжът, а тя става образована съпруга-домакиня, която се грижи за други неща.
24. Продължаваме с Япония. Поговорки техни
„Съпругата е като въздуха, без нея не можеш….
А любовницата е като водата.
Колко дена ще издържиш без нея?“
25. Един проект за Япония
Имах изключителния шанс и късмет да живея и работя няколко години в Япония.
От 1997 до 2003 г.
Когато удари жанвиденовата зима, бях решила: „Край, в тая кочина с мутрите няма да живея!“.
Всички що-годе здрави люде се изнасяха на Запад.
Понеже „като всички“ е адски дразнещо, а и съм си бунтар по природа, рекох: „На изток!“.
Добре, де….
Нека да сме наобратно.
Но къде?!?
Уличах се от японската култура, дизайн, икебаната, привличаше ме тайнството на Азия, екзотика.
И, не на последно място – парите!
Газ!
Уредих се в някаква фирма, платиха ми билета и ето.
Кацнах на „Нарита“ – тяхното летище.
Чиновник, с дръпнати очи и блестяща от чистота фуражка, старателно, чак драматично ми разрови ръчния багаж…
След което, с дежурната усмивка ми се извини за причиненото неудобство и ми се наклони…
Стигнахме паркинга, а там първото нещо, което наблюдавах, бяха безупречно наредени автомобили.
Не стига, че бяха измити до блясък, ами и тия малки япончета търкат, разбираш ли…
Дополират ги до ослепителна чистота със снежно бели кърпи.
„Кирей ни шитеру“ – казват.
„Чистота“ и „красота“ при тях е една дума.
Носейки си мръсотията и калта от България, хаоса и мрачното съзнание, се втрещих.
Шок.
И някак по-малко, още от аерогарата те подхващат и те моделират волю-неволю.
.
Текст и снимки:
Десислава Бърлатова
–––––––––––––––––––––––––––––
* Десислава Бърлатова е родена през 1975 г. в Пловдив. Завършила е Техникум по керамика и стъкло – гара Елин Пелин, Софийско, специалност „Дизайн“, и „Операторско майсторство“ в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград. Увлича се от изкуствата от малка. Една година учи в театър „А`парт“ – Пловдив. Работила е като фоторепортер във в. „Марица“ и като ТВ оператор в poTV.bg. Любовта й към изкуствата и интересът й към Япония я отвеждат в Страната на изгряващото слънце, където живее от 1997 г. до 2003 г. Първият й съпруг е японец. Сега живее във Великобритания и работи там като масажен терапевт.
.
Крайно време беше.