.
Разказ от Людмила Андровска
Когато разбра, че в Стария град така наричат родната къща на баба ѝ и лелите ѝ, Яна се разплака.
Прочете обявата, видя снимките и сърцето й се сви. Нищо не бе останало от детските ѝ спомени, от магията на прекрасния дом. В коментарите отдолу пишеше, че да, къщата е хубава, но е прокълната, последните собственици са полудели и измрели, а през нощите случайни минувачи са забелязвали вътре да се разхождат сенки.
Най-хубавите години от детството ѝ, а после и от младостта ѝ бяха минали там.
Майка ѝ я беше родила, когато и двамата с баща ѝ току-що завършили гимназия и веднага били приети студенти. Затова я бяха дали на баба ѝ и дядо ѝ. По-късно се роди и брат ѝ Явор, който израсна в седмични ясли и детски градини. След години ѝ сподели колко е завиждал за детството ѝ…
Да, детството ѝ беше хубаво… Баба ѝ и дядо ѝ трепереха над нея и се стараеха да не ѝ липсва нищо. А най-много обичаше, когато баба ѝ я водеше в оня хубав град при сестрите си. И двете много млади останали вдовици и нямаха деца. Не бяха пожелали да се омъжат повторно и живееха в родната си къща с портретите и спомените за мъжете си. И също имаха Яна като свое дете.
Къщата беше голяма, на два етажа. На първия, издигнат на около два метра над улицата, бяха кухнята, санитарните помещения, всекидневната и голямо мазе, вдълбано в скалата. Беше огромно, влажно и тъмно… Непрогледно тъмно… Майка ѝ от време на време идваше, когато Яна гостуваше на лелите си, и я заключваше в мазето с часове, за да покаже каква строга и отговорна майка е. Оттогава Яна се страхуваше от тъмнината… На втория етаж от просторния светъл вестибюл се влизаше в двете спални – на леля Неда и на леля Катя. Третата голяма стая използваха като килер, защото гледаше към двора на втория етаж и от прозореца, високо над главите им, влизаше слаба светлина. Дворът беше на три етажа – на първия имаше плодни дървета, а под навес – голяма маса с миндери. На втория беше асмата с ароматно грозде. Третият, най-високият, бе само поляна и Яна там си правеше плаж. А и към града се откриваше страхотна гледка… Мечтаеше един ден да живее в тази къща. Да се премести завинаги в този град – стара столица на страната – да работи в него, а в почивните дни да се разхожда из крепостта или край реката, заедно с приятелката си Ана от отсрещната къща…
До къщата на родителите на Ана имаше малко, вкопано в земята къщѐ. В него живееше самотен старец, дребничък и побелял. Не говореше с никого, не вдигаше поглед от земята и едва-едва креташе. Яна често се питаше как ли изглежда къщичката отвътре, но никога не се престраши да го заговори или да му отиде на гости.
През две-три къщи улицата свършваше в двора на църквата. Тя обичаше да ходи там, сядаше срещу изографисаната стена и рисуваше иконите. С Ана, четири години по-голяма от нея, се сближиха покрай обичта им към рисуването и музиката. Постепенно станаха неразделни и всички ги наричаха „азбучните сестрички“ – и двете бяха къдрокоси, а имената им започваха с първата и последната букви на азбуката.
След седми клас майка ѝ и баща ѝ я прибраха при себе си. Баба ѝ и дядо ѝ починаха един след друг, и Яна се чувстваше самотна и изоставена – за нея те бяха родителите ѝ. Отначало брат ѝ я гледаше накриво, но постепенно започна да търси компанията ѝ. Въпреки това тя не можа да свикне – баща ѝ почти не ѝ обръщаше внимание, а майка ѝ я гледаше, все едно е натрапник. И след като завърши, кандидатства в скоро открития университет в града на лелите си и замина при тях. „Значи ме изоставяш…!“ – с укор извика Явор, избяга в стаята си и се заключи.
Това бяха най-хубавите ѝ години. Ана беше завършила висшето си образование в София и се завърна. Отново станаха неразделни.
Яна ходеше на лекции, рисуваше в църквата, учеше за изпити под асмата, а през зимата седеше до прозореца във всекидневната, слушаше тихите разговори на лелите, примесени с бумтенето на печката, и гледаше падащите снежни парцали. Тук зимата беше красива. Всички съседи излизаха заедно да изринат пътеки във високите преспи, затрупали улицата. Вечер лежеше в леглото си, в така наречения килер, който бе подредила като своя стая, заслушана в шумовете на къщата. Пукане, пращене, като че тихи стъпки преминаваха през вестибюла, после отново тук-там се чуваше пропукване. Нощем къщата живееше свой живот… Представяше си прадядо си – висок, интелигентен, мустакат, собственик на кожарска фабрика… Прибира се вечер уморен, но се усмихва на трите момиченца, които се хвърлят на врата му… А зад тях го чака прабаба ѝ – елегантна, усмихната… Сигурно още духовете им витаеха тук и наглеждаха порасналите си и вече остарели дъщери…
„Дали има призраци, лельо Кате? “ – питаше Яна любимата си леля. А тя само се усмихваше и не казваше нищо.
Много неща се бяха променили от детството ѝ – лелите бяха остарели, смалени от годините, тихи и деликатни, но все така гледаха на нея като на малко момиче и не ѝ даваха да пипне никаква домашна работа. „Ти си учѝ – казваха ѝ те, – ние още можем да се оправяме сами…“ Ала леля Катя явно не беше добре, задъхваше се и все гледаше да полегне. Яна настояваше да я заведе на лекар, но тя отказваше.
Старецът в отсрещната къщичка беше починал отдавна. Малкият му дом бе купен от младо семейство, дошло от някакво село. Трифон и Тотка – новите собственици – бяха закръглени и червенобузи, а лицата им излъчваха самодоволство и някаква надменност. Имаха две момчета-близнаци – Евгени и Евдоки. Тотка работеше на половин ден и се прибираше рано. Всички разбираха, защото над улицата се понасяше мощният ѝ глас: „Генчооо! Дочооо! Веднага вкъщиии!“ И момчетата за миг дотичваха и минаваха край нея с наведени глави, за да не получат по някой шамар зад врата. „Защо селяните си кръщават децата с хубави имена, а после ги поселчват?“ – питаше Яна, а Ана ѝ отговаряше: „Защото не могат да се надскочат…“ И двете се разсмиваха.
Веднъж, като се прибра от лекции, от коридора Яна чу гласа на Трифон. Влезе във всекидневната и го видя седнал до масата. Лелите ѝ бяха срещу него, сгушени една в друга, стиснали пръстите си. Пред всеки от тях имаше чинийка със сладко и чаша вода, но никой не ги бе докоснал. При влизането ѝ Трифон млъкна и бавно се изправи.
– Е, аз да вървя… – промърмори той и се изниза без да я погледне.
Яна изчака, докато чу хлопването на външната врата.
– Какво искаше този? – попита.
Двете възрастни жени мълчаха.
– Иска да замени неговата къща с нашата – промълви накрая леля ѝ Катя. – Негов селски е вещо лице в общината и е направил оценка на двете къщи… Ще ни доплати две хиляди лева…
– Къщѐто без двор, срещу тази огромна къща с три двора! И само две хиляди разлика? – извика възмутена Яна.
– Неговата е оценена на две хиляди, а нашата на четири… – рече леля ѝ Неда.
Яна трепереше от възмущение, но мълчеше.
– Е, къщата е ваша, вие ще решите… – изгледа ги и излезе на двора.
После събитията се развиха светкавично. Откриха рак в напреднал стадий на леля Катя и тя след месец и нещо почина. „Защо хората, които обичаме най-много, си отиват първи…“ – питаше се Яна, като мислеше и за леля си, и за баба си и дядо си. Не мина и седмица след погребението, и леля Неда започна да си събира багажа. Яна беше вкъщи само вечер и не знаеше какви ги върши леля ѝ през деня. Но, когато видя изпразнените гардероби, разбра, че нещо се мъти.
– Къде са дрехите на леля Катя? – запита я. – И защо твоите са прибрани в куфари?
– Раздадох ги… – отвърна леля ѝ, – отивам в Банкя… Там има дом за активни борци, всеки е в самостоятелна стая, с телевизор и баня… Заменям тази къща, прекалено голяма е за мен, но не мога да живея и в малката. Ала ти можеш да се пренесеш там, докато следваш…
Яна не знаеше какво да каже.
– Поне да беше изчакала да минат четирийсет дни от смъртта на леля Катя… – прошепна накрая.
Още на другия ден документите бяха оформени пред нотариус, който също се оказа „селски“ на Трифон, а после се появи някакъв възрастен, мустакат мъж с москвич „Алеко“ и откара леля Неда към новия ѝ живот. По-късно се разбра, че бил племенник на починалия ѝ през 1925-а година съпруг и колата я е купила тя с парите от къщата… „Кога я надушиха толкова лешояди…“ – питаше се Яна, но нямаше време да си задава въпроси, защото трябваше да се пренася в малката къщичка на Трифон.
Тогава разбра, че леля Неда е оставила и всичките мебели на новите собственици. Докато сваляше малкото проточно бойлерче „Юнга“ от къщѐто, Трифон ѝ разреши да вземе леглото си от килера, един миниатюрен гардероб и малка масичка, които нямало да му трябват… Онемяла от наглостта му, Яна оглеждаше двата етажа, за да не забрави нещо, под зоркия следящ поглед на Тотка. Виенските сервизи, лампите с изрисувани абажури, цялата изящна мебелировка на тази заможна фабрикантска фамилия, всичко оставаше на тези хитреци…
Ана ѝ помагаше в пренасянето и подреждането. За първи път и двете видяха отвътре малката къщичка на самотния старец. За първия етаж, вкопан в земята, се слизаше по три стъпала под нивото на улицата. Срещу вратата дървена стълба водеше до втория етаж, а пространството под нея бе направено на шкафове, вляво имаше мивка, а в дъното – складово помещение и преградена тоалетна. По стълбата се излизаше в малко антренце. От него се влизаше в две стаички, една срещу друга. Навсякъде таваните, облицовани с шперплат, бяха на педя над главите им. Яна си избра стайчето вдясно – от неговия прозорец се виждаше почти целият, амфитеатрално разположен град. Другата стаичка гледаше в дворовете на лелите ѝ, а леко встрани се виждаха и прозорците на помещенията. С Ана не откъсваха очи оттам. В двора излезе Трифон, обърна се и впери поглед в тях. Двете се отдръпнаха и Ана промърмори:
– Мръсник!
Боядисаха тавана и стените, Яна нарисува картини, сложи малко бойлерче над мивката, купи котлон и посуда, закачи пердета и си направи малък кукленски дом. Обичаше да сяда до масичката при прозореца в стаята си и да се наслаждава на гледката. Вечер не бързаше да запали лампата и се любуваше на светлините, които превръщаха града в голяма разноцветна брошка. За първи път през живота си не изпитваше ужас от тъмнината. А късно нощем влизаше в другата стая и вперваше очи отсреща през тънкото перде. Цялата улица спеше. Къщата бе притихнала и тъмна, но Яна можеше да я гледа с часове… Беше спокойна, че няма да срещне погледа на Трифон.
По време на следването работеше на хонорар към местния вестник и радиото. Мислеше си, че трябва да подаде документи за постоянно, защото вече завършваше.
Скоро след дипломирането се обади майка ѝ, че леля Неда е починала. Инфаркт на миокарда, уточни. Като че ли имаше значение как е станало…
На следващия ден майка ѝ и брат ѝ пристигнаха заедно с колата на траурната агенция, която докара тялото. Погребаха леля Неда при леля Катя. Бяха дошли всички съседи, само Трифон и Тотка ги нямаше.
После Яна с майка си и Явор отидоха в малкия ѝ дом. Двамата разгледаха навсякъде и майка ѝ седна на стола при масичката до прозореца.
– Хубава гледка – отбеляза и се обърна към нея: – Разбираш, че повече не може да останеш тук. Уредила съм всички документи и утре ще прехвърля тази къщичка на брат ти. Той е мъж и всички имоти ще останат на него. А ти ще се оправиш… Не се мотай, а си намери съпруг, докато още си млада…
Яна мълчеше. Знаеше, че и апартаментът на баба ѝ и дядо ѝ веднага след смъртта им бе прехвърлен на Явор. Тогава беше запитала майка си: „Защо го правиш, той нали ще заминава да следва в Щатите и едва ли ще се върне?“ „Като го продаде, ще си купи жилище там“ – отвърна майка ѝ и с това приключи разговора.
– Направила си го много приятно – обади се брат ѝ, като се оглеждаше. – Лесно ще намеря наематели…
– Дайте ми две седмици да си уредя нещата – рече тихо Яна.
През нощта отиде в другата стая и впери очи в къщата. Стори ѝ се, че две бледи сенки бяха застанали до прозореца във всекидневната и я гледаха тъжно. Към тях се присъедини и трета… Тя разтърка очи и погледна отново. Къщата тънеше в тъмнина. Тъкмо се накани да се обърне, когато в една от спалните на втория етаж някой запали осветлението. После светнаха лампите във вестибюла, по стълбите и в коридора на първия етаж, отвори се вратата на кухнята и преди да светне и там, се разнесе ужасѐн писък… Прегракналият глас на Тотка крещеше нечленоразделно. От къщата се чу тропот на крака. Първо при майка си дотича някое от момчетата и неговите викове се смесиха с нейните. Яна се отдръпна назад в стаята. От настаналата олелия едни след други се събудиха и съседите. Едното момче беше излязло на двора и крещеше обезумяло:
– Призрациии! Призрациии…
След което се свлече с хлипане на земята и припадна.
По-късно в тясната улица по калдъръма пропълзя линейка и откара Тотка и момчето.
Преди да замине за София Яна беше научила последните новини – Евдоки бе лежал няколко дни в болницата без никакво подобрение и го бяха изпратили в детска психиатрия. След пет дни Тотка се върна с отнесен поглед и се затвори в къщата. Трифон не допускаше никого до нея. Неговата здрава селска психика не позволяваше да му се мотаят никакви призраци, таласъми, самодиви или извънземни. От време на време нощем се чуваха виковете на Тотка: „Махайте се… Махайте се… Оставете ме…“
Една сутрин рано-рано Трифон я качи в москвича си и я закара на село. На въпросите на съседите после отговаряше, че е отишла да гледа възрастните си болни родители.
По същото време и Яна натовари дрехите си в колата на колега на Ана, командирован в града, който се прибираше в София. Остави всичко друго – мебели, посуда и най-вече картините си. Просто събра личните си вещи и си тръгна. Ана беше говорила със старите си хазяи от следването и ѝ беше уредила квартира при тях.
Последната вечер прекара в стаята срещу къщата. Там светеше навсякъде. След нощта, в която линейката откара Тотка и Евдоки, Трифон оставяше нощем осветлението в цялата къща запалено. С другия близнак – Евгени – бяха сами в огромния дом. Яна огледа прозорец по прозорец, представи си всяко кътче вътре, всеки миг, прекаран през годините. Въздъхна и очите ѝ се премрежиха. Погледна към двора и ѝ се стори, че на миндера до масата под навеса са седнали три светли фигури. Като че ли я гледаха и ѝ помахаха с ръце… Яна избърса сълзите си и впери поглед натам… Нямаше нищо, само тъмнината обвиваше градината.
– Сбогом – прошепна тя и се отправи към другата стая.
Застана до прозореца и се загледа към разноцветните, мигащи светлини на спящия град.
Рано сутринта, още по изгрев, отиде на гробището. Приседна до двата гроба и наведе глава. После се изправи, прошепна „Простете ми“ и си тръгна. След по-малко от час с подпухнали очи изнасяше багажа си на улицата. Ана ѝ помагаше. Иво, колегата на Ана, вкара колата на заден ход по тясната калдъръмена улица и спря пред тях. Ана ги представи един на друг и той започна да качва чантите в багажника, а двете се прегърнаха силно и се разплакаха.
– Ще държим връзка – изхлипа Ана.
Колата тръгна.
Почти през целия път Иво мълчеше. Когато вече наближаваха София, я запита къде да я остави. Яна му каза адреса и той възкликна, че го знае – студентската квартира на Ана. Прекрасно мансардно жилище, напълно самостоятелно, уточни. После попита отдавна ли се познават с Ана. Тогава нещо се отприщи в нея и тя през сълзи му разказа всичко – детството им, обичта ѝ към града, лелите, красивата им къща… Накрая се разплака неудържимо и не можа да продължи повече. Той сложи ръката си върху нейната. Тя притихна и пристигнаха в мълчание. Иво ѝ помогна да качи багажа си в малкия апартамент и на раздяла ѝ остави телефона си.
Яна се обади на Ана да ѝ благодари, после звънна на майка си. Разбра, че рано сутринта Явор е заминал за Щатите, а къщичката са дали на брокер. И не, майка ѝ не може да се види с нея, защото е разстроена от заминаването на брат ѝ и едва ли скоро ще дойде на себе си. Яна затвори телефона и въздъхна с облекчение.
Дните се изнизаха неусетно в тичане по редакциите. Колегите я познаваха, беше писала репортажи от старата столица и я приемаха като техен кореспондент оттам. Неин колега от университета завеждаше културата в един от вестниците и я накара да си подаде молба. Не след дълго я назначиха и тя потъна в работата.
В края на месеца ѝ се обади Ана с новини. Трифон изпратил близнака на село и започнал ремонт. Това, което правел през деня, през нощта било разрушавано неизвестно как… На другия ден поправял и възстановявал щетите, но в следващата нощ всичко отново било сринато… Дори се чували удари и сърдити викове. Яна мълчеше. Не знаеше какво да каже. Заслуша се в гласа на Ана, която ѝ обясняваше, че е дала номера на телефона ѝ на Иво и той скоро ще ѝ се обади, защото пак ще има път към града…
След няколко дни Иво ѝ звънна, но тя отказа да пътува с него. „Още ми е много рано – рече Яна, – не съм готова, нека мине време…“ Той я разбра и затвори.
След повече от две години сама го помоли да я вземе със себе си при следващото му пътуване. През това време се виждаха – отначало на кафе, само от дъжд на вятър, после все по-често, ходеха заедно на театър и опера, посещаваха изложби, докато вече не можеха да пропуснат ден, без да са заедно. Иво ѝ предложи да се пренесе при него, но тя не бързаше. И най-после тръгнаха заедно към любимия град…
Първо отиде на гробището. Двата гроба бяха потънали в бурени. Тя ги изскуба, почисти и запали двете свещички, които бе купила от магазинчето на входа. „Почивайте в мир“ – прошепна и видя как пламъчетата леко се раздвижиха. Усмихна се, прекръсти се и се отправи към Ана.
Премина по улицата със свито сърце. Имаше усещането, все едно никога не си бе тръгвала оттук. Погледна към къщата на лелите си и видя Тотка. Седнала на миндера в двора, изглеждаше отслабнала, стопена до неузнаваемост. Блуждаещият ѝ поглед се спря на Яна, позна я, изправи се, вирна глава, сложи ръце на кръста и присви очи. Искаше да покаже, че тя, само тя е господарката тук и никога няма да я пусне да припари вътре.
Яна обърна глава и в този момент Ана я притисна към себе си и я повлече към дома си.
Настаниха се до прозореца и Яна хвърли бърз поглед към отсрещния двор. Тотка отново бе седнала на миндера, отпуснала глава, като че ли дремеше.
– Не е добре – обади се Ана. – Пие лекарства, за да не буйства, и е като упоена. Но по-лошото е, че ѝ откриха рак… същия, като на леля ти Катя… Не ѝ остава много…
– Трябваше да се срещнем някъде в града – въздъхна Яна. – Не искам да виждам тези хора…
Вечеряха тримата с Иво в панорамен ресторант срещу крепостта и гледаха светлинното шоу. После изпратиха Ана до тях. Къщата на лелите светеше цялата…
– Това е всяка нощ – рече Ана. – От години съседите се оплакват, че светлините им пречат, но…
Тя не довърши, ала те я разбраха. Колкото и да не вярваше в привидения и зелени човечета, Трифон се страхуваше. Ана им каза, че е изпратил Евгени да учи в друг град, в училище с общежитие, което той скоро щеше да завърши. През ваканциите момчето не се е връщало тук, а е ходело при бабите и дядовците си на село. Евдоки вече бил прехвърлен в психиатрия за възрастни и не очакваха да излезе оттам.
Прибраха се мълчаливо в хотела. Иво я помоли да излезе на терасата и да го изчака там. След малко Яна чу някакъв пукот и той се появи до нея с бутилка отворено шампанско и две чаши. Разля пенливата течност и преди да вдигнат наздравица извади кутийка и ѝ поиска ръката…
Когато се прибраха в София, се обади на майка си и баща си и ги покани на подписването. Бяха решили, че няма да правят сватба – Иво бе сирак, имаха малко приятели, които щяха да почерпят след церемонията, а в гражданското щяха да са само с кумовете. Разбира се, майка ѝ отказа – имали проблеми, но я поздравява и се радва, че е послушала съвета ѝ, макар и със закъснение…
– Значи нищо не ни задържа в София – прегърна я Иво. – Ще го направим там, където се срещнахме за първи път…
Обадиха се на Ана и тя им запази дата след два месеца. По настояване на Иво им записа час и в църквата до тях.
След гражданското и църковната венчавка отидоха в любимия им ресторант срещу крепостта.
– Виж, седмина сме – прошепна ѝ Иво. – Какъв хубав символ…
Яна огледа насядалите около масата – те двамата, кумовете, Ана, свещеникът и съпругата му…
– Наистина – засмя се тя.
Докато вдигаха наздравици и разговаряха, тя не се сдържа и попита Ана за Трифон и Тотка.
Всичко бе станало много бързо. Тотка починала ден-два след идването на Яна. Седмица след това Трифон получил съобщение, че Евдоки внезапно е получил удар. Погребал и двамата в селото им. Върнал се и се затворил в къщата. Лампите светели денонощно. Съседите чували виковете му, опитвали се да влязат при него, но той не пускал никого. После гласът му заглъхнал. Дни наред нищо не нарушавало тишината в улицата. След това се понесла миризма… Тогава се обадили в полицията. Дошли униформени, разбили вратата и извикали линейка. По-късно в смъртния акт пишело „инфаркт на миокарда“…
– Като при леля Неда – прошепна Яна.
– Евгени е обявил къщата за продажба – добави Ана. – Но едва ли ще успее да я продаде…
Яна я погледна учудено, но приятелката ѝ не каза нищо повече.
Вечерта, когато останаха сами в стаята си в хотела, Яна седна до прозореца и извади телефона. Отвори сайта с продажби и намери обявата. Прочете коментарите за прокълнатата къща и се разплака. Иво се приближи и я прегърна. Тя се притисна в рамото му.
– Извинявай, но трябва да отида до къщата… Сама – спря го.
Той кимна.
Беше обула маратонки и стъпките ѝ не се чуваха по калдъръма. Уличните лампи, на голямо разстояние една от друга, хвърляха бледа светлина и къщите тънеха в тъмнина. Всичко беше пусто, само от време на време някъде измяукваше котка.
Стигна до къщата на лелите си и спря. Бавно пое дъх и вдигна очи към тъмните прозорци. Зад тях нищо не потрепваше. Постепенно премести поглед към двора и тогава ги видя – бледи сенки на три момиченца, които гледаха към нея и започнаха да ѝ махат. Жената зад тях също вдигна ръка за поздрав. После се появи сянката на висок, мустакат, елегантен мъж, прегърна жена си и дъщерите си и ги поведе навътре. Обърна се към нея, усмихна се и ѝ кимна с глава…
Яна видя как сенките им минаха по коридора първо край един прозорец, после край друг и се отправиха към втория етаж… Стопаните на къщата, единствените ѝ господари, отиваха да си легнат…
–––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
