Един от най-големите позитиви на новата информационна епоха е, че Лъжата не може да бъде крита. Все по-трудно е на фасадните демокрации като нашата да поддържат актьори, преструващи се на политици, загрижени за публичния интерес. Когато човек действа по указания, а не според ценностите си – това много скоро става видно за публиката. Така беше с Орешарски и назначението му в ДАНС, така е сега с назначенията на Слави. Лъжата още по-силно лъсва, когато се представя за алтернатива на нещо лошо, което трябва да бъде “изчегъртано”. И оттам, за да оцелее, заедно с цялата фасада влизат в действие контролираните медии, а по-късно, за да се задържи властта – полиция, жандармерия и службите.
Но остава фактът – че без автентични политици с ценности, защитаващи националните интереси, никаква стратегия за развитие на България не може да се приложи. Защото тя изисква здрави основи, стъпили на истинските национални интереси, включваща всички български граждани, политици с интегритет, които печелят доверие, за да могат консистентно дългосрочно да я изпълняват.
Там, където целта е кражбата, лъжата господства, за да може фасадата да прикрива, колкото се може по-дълго самата кражба.
Дали този краткосрочен “модел” в политиката не е продължение на борбата за оцеляване през вековете?
Загнезденият в нас „ген“ на оцеляването проектира нашите действия в късия хоризонт на максимум няколко години.
Инвестициите се правят с такъв срок на откупуване;
в туризма масовият подход е да приберем сега парите, че клиентите няма пак да дойдат;
в селското стопанство пък използваме природата за добиви сега и веднага, като я опустошаваме с препарати, ГМО или антична техника;
сечем горите за износ на дървен материал, оставайки пустош след нас;
наливаме бетон с цел продажба на квадратен метър, който нашите деца трябва да събарят;
лъжем избирателите с ясната идея, че трябва да забогатеем за един мандат, че втори няма да има и т.н. Нали знаете и защо няма маслинена гора в България – не е поради липса на климатични условия.
Този short termism е квинтесенция на нашето битие, а стратегическото мислене е само в документите за Брюксел. Вероятно това е така, защото хората с това мислене преобладават в публичния сектор и държавното управление. Или пък мнозинството предпочита такива хора да ни управляват, виждайки в тях своята мечта. Хората, за които договорката е всичко, а законът – през ден сменян, заради нова договорка – нищо. За които мрежата на зависимостите е, която ги държи в живота. Затова се налага да водят съществуване в раздвоение между дела за пред публиката и дела, заради които са в тази мрежа, живот в Лъжа.
Впрочем, заради новите информационни технологии, Лъжата е също с много малък хоризонт, а оставането на тези хора в управлението – все по-нелепо и неприемливо. В това е шансът на България, мисля.
.
Евгений Кънев
.
