Любопитно слънчице е влязло в стаята ми. Плъзга се по пода, мушва лъч под бюрото, скача на масата, разглежда иконата на “Свети Илия” и се смее – познава колесницата с червени коне, които препускат по облаците и под копитата им изскачат светкавици.
Аз се колебая между сутрешното кафе с вестник “Демокрация”, прахосмукачката и лабораторията. Познайте какво ми се иска и какво правя! Познахте ли? Увивам шал около муцунката си (защото слънцето е в стаята, а навън е сняг и студ) и поемам.
В рейса сме шофьорът и аз. Къде е народът на Мюнхен? Тези хора са побеснели на тема “здраве и природа” и днес ще представят петиция за количеството и вида боклук: по-малко боклук, за да е чисто, и опаковките да не са от пластмаса, която не гние, а от естествени материали. След лиричното боклукчийско отклонение, продължавам.
На спирката се качва баба с куче. От онези, за които съм учила, че са най-буржоазни: с кожено палто, маншон и шапчица с игла и топче. Жива и кокетна. Кучето е самата сладост – с големи къдрави уши, които метат пода, светлокафяви вежди и такива черни очета, че му заговарям. Аз му говоря колко е готин, а той мята уши и… се усмихва. Бога ми! Кучо се усмихва!
Бабчето се обръща:
– О, той много се радва, когато му говорят на български.
Казва го на български!
Добре, че бях седнала.
Кучо дойде, близна ми ръката, отпусна уши и слезе пред бабчето, което извади ръка от маншона и ми помаха.
Шофьорът пита:
– На какъв език говорихте? На руски?
– Руски!?! Не-е-е, на български. (На немски това е “bulgarische”.)
– Oh! Ungarische Sprache.
Всичко е ясно. Какво да му обяснявам за разликата между българския и унгарския!?
Важното е, че човекът вече знае как звучи унгарският.
Пътеката към института е изметена от снега.
Червеният джип е на паркинга.
Е, слънце, пак ще се гледаме през прозореца.
Мария Стайкова
–––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
