‘
Автор: Таня Тодорова
Историята твърди, че преди седемдесет хиляди години когнитивната революция превръща една с нищо незабележителна африканска маймуна в господар на планетата ни. 70 000 години е доста назад във времето период, но 1957 година не е толкова отдалечена от нашите дни. Какво се е случило през 1957 година ли? Леон Фестингер създава теорията за когнитивния дисонанс или така нареченото познавателно противоречие. Тези, които се интересуват от психология или четат литература по тази тема вероятно са срещали обяснения и знаят какво представлява теорията за когнитивния дисонанс .
Накратко човешките същества се стремят към вътрешна съгласуваност и когато нашето съзнание се сблъска с несъответствие или непоследователност на идеите и концепциите, в които вярваме, тогава ние изпадаме в когнитивен дисонанс. Когнитивният дисонанс е нежелано състояние и затова ние сме склонни да използваме редица техники, с които да го преодолеем и да си възвърнем състоянието на вътрешна съгласуваност.
Два примера могат да помогнат за по-доброто разбиране на теория.
Ако вие харесвате някой от многото красиви модели на Viktoria Secrets, но приятелката ви е скромно момиче от съседния квартал, то вие ще търсите аргументи, с които да оправдаете избора си: „тя ми е вярна, грижи се за мен, не е себична или егоистична“ и т.н. В случай, че харесвате скъпи коли, но нямате финансова възможност да си купите такава, и това, което можете да си позволите е някой скоромен модел Голф, тогава вие ще търсите предимства на Голфа пред скъпите коли, за да докажете на себе си, че изборът ви е правилен: „застраховката не е толкова висока, не се крадат толкова много, както скъпите коли, харчат по-малко“ и т.н.
До тук теорията на Леон Фестингер може да се перифразира с известната басня на Лафонтен за лисицата и гроздето (линк). След като не успяла да го стигне въпреки многобройните си опити, тя се утешила с фразата, че то е кисело.
Теорията на Фестингер има и друг аспект, за който се говори много малко и аз искам да се спра точно на него. Тя е инструмент с който можете да промените трайно нагласите и вярванията на човека. В момента човечеството е във война с върхушка от психопати. Много хора не забелязват и не разбират това, защото тя не се води с традиционно познатите ни средства, а е много подмолна и манипулативна и се води с психологически похвати. Теорията на Фестингер е едно от оръжията, които психопатите използват. То ще загуби своята сила, ако хората разберат как точно се употребява срещу тях.
Но преди да продължа с Фестингер ще се спра на теорията на американския социолог Джоузеф Овертон и неговата технология, чрез която можете да въведете и да утвърдите всяка една идея в обществото. Накратко според него всяка идея или проблем в обществото съществува в така наречения прозорец на възможностите.
За да утвърдите една неприемлива за обществото идея трябва да преминете през няколко стадия – да започнете да я обсъждате, да й намерите поддръжници, да я пропагандирате и след това да я закрепите законодателно. Според концепцията на Прозореца на Овертон само сценариите, намиращи се в този прозорец на допустими дебати могат да бъдат възприети от общественото мнение. За да се задвижи Прозореца към крайната цел, трябва да се въведат радикални идеи, които в момента са извън зоната на това, което се приема от обществото. Първоначално тези идеи биват отхвърлени, но едновременно с това Прозорецът бавно се придвижва към крайната си цел. От старта на ПЛАНдемията, от началото на миналата година, сценаристите на това шоу използват тази техника за да ни накарат да повярваме, че носенето на парцали на устата ни предпазва от вирус, на който дори геномът не беше изолиран; че експериментални течности с неясно съдържание са спасението ни от пандемия, която се базира на „новозаразени“ (не на реално болни или умрели) и на тест (ПСР), който в действителност не предназначен да открива вирусни инфекции. От началото на тази година пропагандата не спира да ни уверява, че решението да деградираме от човек към лабораторен плъх е повод за гордост и трябва да бъде споделяно на всеослушание. Това е твърде опасна за нас посока на Прозореца на Овертон и тя може променена, единствено като се предложи друга посока и се практикува масово от хората. За да стигнем до нея се налага да минем през Фестингер и да обясним как неговата теория на когнитивния дисонанс променя трайно нагласите и вярванията ни. Само разбирането на психологическите манипулации, които се извършват в момента може да ни помогне да поемем контрола върху събитията и да объркаме плановете на противника си.
В момента се наблюдава обособяването на няколко групи в обществото:
– ваксинирани, които напълно са повярвали в наратива на политиците и мисирките;
– неваксинирани, които са си направили труда да проверят и анализират наличните факти;
– ваксинирани-пропагандатори, на които е било платено да се ваксинират и които на по-късен етап са се усетили, че са си причинили нещо, което е необратимо.
Последната група е опасната в момента, защото тя ще използва влиянието, което има в социалните мрежи, за да убеди колкото може по-голям брой хора да последват нейния пример. Те си мислят, че това ще облекчи страданието им, че осъзнават каква грешка са сторили, но няма начин, по който да я поправят. Това е грешен път и не води до никъде. Всъщност единственото им спасение е да застанат смело срещу себе си и да си признаят сторената грешка. Следващата стъпка е да помогнат да другите около тях да избегнат тази грешка и по този начин да възвърнат загубеното самоуважение. Защо да са загубили самоуважението си ще ме попитате? Защото са били принудени да направят нещо, което те вътрешно не са искали или защото са получили „възнаграждение“, което не съответства на мащаба на това, което те са вложили или дали от себе си. Нито една награда не е равностойна, когато хората залагат живота си за нея.
Нека си припомним експеримента, който Фестингер провежда. Участниците в този експеримент са били поканени да се включат доброволно. Задачата е била изключително скучна и монотонна – подреждане на кубчета в табличка в продължение на два часа. След това участниците са разделени на три групи: първата не получава никаква финансова награда за участието си, втората получава долар (който по днешните мерки се равнява на $10), а третата – двадесет долара ($200 днешни). След това на участниците е предложен въпросник, в който е трябвало да напишат мнението си за задачата. Първа и трета група са били искрено недоволни, от безсмисленото нареждане на кубчета и са изразили позиция, че не биха искали да се включват отново в нещо подобно. Втората група, тази, която получава един долар за участието си изразява удовлетвореност от задачата и от процеса.
Кое точно е накарало участниците във втората група да изразят такова мнение? Обяснението е, че когато сме принудени да направим нещо против волята си, за да избегнем чувството, че върху нас е упражнено насилие (в случая сме загубили време, като сме се включили в експеримента) ние променяме мнението си за събитието. Ако в допълнение към това се добави и финансов стимул, който обаче е много малък и не може да оправдае поведението ви, тогава, за да не си признаете, че са ви накарали да действате по начин, по който не сте искали, вие променяте позицията си за случилото се и започвате да твърдите, че всъщност сте го направили доброволно.
Когато хората са изправени пред принуда на направят нещо, което вътрешно не желаят се стига до когнитивен дисонанс – разминаване между вярванията им и поведението им. За да се намали този дисонанс, е нужно човек да модифицира мислите си. Този ефект се нарича „ретроактивна логика“ – склонни сме да се убеждаваме, че наистина сме искали да извършим това, което сме направили.
Пример от българската действителност (всяка прилика с действителни лица и събития НЕ е случайна) може да бъде твърдението в медиите на един розовобузест олигарх, че съществуват 72 пола. Ако на розобузестият олигарх някоя американска фондация е платила шестцифрени суми, за да публикува такива материали, то той вътрешно няма да промени мнението си за броя на половете и ако утре получи поръчка да напише, че има само един пол, той няма да изпадне в когнитивен дисонанс. Финансовият стимул, който той получава е достатъчно голям, за да оправдае поведението му и да запази нагласите му такива, каквито са били преди да му бъде възложена задачата. Не така стоят нещата с неговите сътрудници. Например със сърудничката му от Лондон, която е получила трохи от финансовия стимул, и която трябва дълго време да убеждава хората, които я следват, в очевидната неистина за съществуването на 72 пола. Или пък за ползата от «ваксините», след като за малка сума се е включила във ваксинационния експеримент, който в момента се провежда. Тъй като нейният финансов стимул е много незначителен, за да оправдае поведението си на нея ще й се наложи да промени мислите и нагласите си за тези събития. Ако утре мейнстрийма започне масово да твърди, че има само два пола, тя ще продължи да отстоява тезата, че това не е вярно и ще защитава това, което е казвала срещу минимално заплащане.
Артър Р. Коен провежда подобен експеримент със студенти от Йейлския университет. Коен изправя участниците пред много сериозно предизвикателство като ги кара да участват в особено трудна форма на поведение, което противоречи на нагласите им. Имало е студентски бунт и полицията се е отнесла доста брутално със студентите. Участниците, които са били дълбоко убедени, че полицията се е отнесла зле са накарани да напишат есе в което да изкажат подкрепа спрямо действията предприети от полицаите. Защитата е трябвало да бъде гореща, пламенна и убедителна. Разбира се включен е финансов стимул за това участие. Групите са четири: едни получават 10 долара, други 5, трети 1, а последната група само 50 цента. След като написали есето студентите са помолени да изкажат личното си мнение за действията на полицията. Резултатите са абсолютно категорични: колкото по-малък е финансовия стимул, толкова по-голяма е промяната в нагласата. След като написват есето, тези, които получили 50 цента били по-благосклонни към действията на полицията, за разлика от тези, които получили 5 долара, а тези които са участвали срещу 10 долара остават най-неблагосклонни.
Ето начина по който можете да промените поведението на хората и да ги накарате да направят нещо, което те вътрешно не желаят. Достатъчно е да ги заплашите с наказание или да ги привлечете с награди, които не са парични. Да ви напомня нещо това? Ще ви уволнят, ако не заемете мястото на плъха в експеримента или пък ще ви лишат от правото да пътувате и да ходите на концерти, ако не се наредите на опашката за експериментален ковиджус. След това ще ви се наложи да оправдаете поведението си и начина е да започнете да харесвате това, което сте направили. Това е промяна във вашите вътрешни нагласи, но психопатите на ПЛАНдемията имат по-големи очаквания към вас. Те искат да станете активен пропагандатор на собствените си действия и да започнете да убеждавате останалите да постъпят като вас. Когато не сте наясно с механизма на когнитивния дисонанс и кое точно е довело до промяна във вашите нагласи, няма да е трудно да повярвате, че това ще ви донесе още по-голямо облекчение. Така прозорецът на Овертон ще бъде изместен в желаната от психопатите посока.
Можете да постъпите и по друг начин. Да си дадете сметка как са ви примамили да играете тяхната игра и да разкажете на останалите каква промяна са претърпели вашите нагласи. Но да осъзнаете през какво са ви принудили да преминете и как насилствено са променили нагласите ви, не е достатъчно за да спечелим тази война. Ние сме в една лодка и имаме нужда от всеки и особено много от хората, които са сгрешили, но са силни да я осъзнаят, признаят и изкупят чрез действия. Самото признаване на грешката няма да бъде достатъчно. Когато започнете да действате – да разказвате какво ви е довело до грешката и как я преодолявате предпазвайки околните да я допуснат – това е начина да възвърнете загубеното си самоуважение и това е начина да променим посоката на прозореца на Овертон в друга посока.
Линк:
https://chetilishte.com/%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b7%d0%be%d1%80%d0%b5%d1%86%d1%8a%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%be%d0%b2%d0%b5%d1%80%d1%82%d0%be%d0%bd-%d0%be%d1%82-%d0%bd%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%b8%d0%bc%d0%be%d1%82%d0%be/
Според Прозорецът на Овертон за всяка идея или проблем в обществото съществува т.нар. прозорец на възможностите. В рамките на този прозорец идеите могат или не могат да се обсъждат масово, открито да се поддържат, пропагандират, да се опитват да се закрепят нормативно.
Но Прозорецът се движи, като променя възможностите от стадий на „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, напълно отхвърлено – до стадия на „актуалната политика“, тоест до нещо вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и закрепено в норми.
Това не е просто промиване на мозъци, а особено перфидна технология. Нейната ефективност се дължи на последователната, систематична промяна и незабележимата за обществото жертва на самия акт на въздействие.
Стъпка по стъпка в обществото започва най-напред да се обсъжда нещо неприемливо, после то да го сметне за уместно, а накрая да се примири с новата норма, която да узакони и защити някога немислимото.
Да вземем например нещо напълно невъобразимо. Да допуснем, че се легализира канибализмът, тоест идеята да се узакони правото на гражданите да се ядат един друг.
Технологията
Още веднъж ще повторя, че Овертон описва технологията, която позволява да се легализира абсолютно всяка идея.
Обърнете внимание! Той не предлага концепция, не формулира свои идеи по някакъв начин – той описва работеща технология. Тоест такава последователност от действия, изпълнението на която неизменно води към желания резултат. В качеството си на оръжие за унищожаване на човешкото общество такава технология може да бъде ефективна като термоядрен заряд.
Колко смело е това!
Темата за канибализма засега все още е отвратителна и съвършено неприемлива в обществото. Да се разсъждава върху нея е нежелателно както в пресата, а още по-малко в прилична компания. Засега това е немислимо, абсурдно, забранено явление. Съответно, първото движение на Прозореца на Овертон е да премести темата за канибализма от областта на немислимото в областта на радикалното.
Достатъчно ли е ужасен примерът?
За всички е очевидно, че сега не е възможно да се разгърне пропаганда за канибализма – обществото ще разпъне на кръст всеки, дръзнал да опита. Такава ситуация означава, че проблемът с легализацията на канибализма се намира в нулев стадий в прозореца на възможностите. Този стадий, съгласно теорията на Овертон се нарича „Немислимото“. Да проследим как това „немислимо“ ще бъде реализирано, преминавайки през всички стадии на прозореца на възможностите.
За учените е нормално да говорят за всичко – за тях няма забранени теми, те са длъжни да изучават всичко.
И при това положение няма пречка да свикаме етноложки симпозиум на тема „Екзотичните обреди на племената в Полинезия“. Да обсъдим на него историята на предмета, да го въведем в научен оборот и да стигнем до факта на авторитетни изказвания за канибализма.
Виждате, че за людоедството, оказва се, може да поговорим като предмет, като обект и да останем в предела на научната респектобилност.
Прозорецът на Овертон вече се е преместил. Тоест той вече е в сектора „разглеждане на позиции“. По този начин се гарантира преходът от непримиримо отрицателното отношение на обществото към по-позитивно такова.
Едновременно с псевдонаучните дебати непременно трябва да се появи някакво „Общество на радикалните канибали“. И нека то да бъде представено само в интернет – радикалните канибали непременно ще бъдат забелязани и цитирани във всички заинтересувани медии.
Първо, това е още една възможност за изказвания. И второ, шокиращите отрепки на специалния генезис са нужни за създаване образа на радикалното плашило. Тези ще бъдат „лошите канибали“ срещу другите плашила – „фашисти, призоваващи онези да бъдат изгаряни на клада“. Но за плашилата по-късно. Като начало е достатъчно да се публикуват разкази за това, какво мислят за людоедството британските учени и някои радикални мошеници от най-различно естество.
Резултатът от първото движение на Прозореца на Овертон е, че неприемливата тема е въведена в оборот, табуто е десакрализирано, разрушена е еднозначността на проблема – създадени са „нюанси на сивото“.
Защо не?
Следващото движение на Прозореца е по-далечно и превежда темата за канибализма от радикалния сектор в областта на възможното.
На този етап продължаваме да цитираме „учените“. Нали не бива да се отвръщаме от знанието? За канибализма. Всеки, който отказва да обсъжда това, трябва да бъде заклеймен като фанатик и лицемер.
Осъждайки фанатизма, непременно трябва да измислим за канибализма елегантно название. За да не посмеят всякакви фашисти да лепят на инакомислещите етикети с буквата „к“.
Внимание! Създаването на евфемизъм е изключително важен момент. За легализация на немислимата идея е необходимо да се подмени нейното истинско име.
Няма повече канибализъм!
Сега това нещо се нарича примерно антропофагия. Но и този термин скоро ще бъде заменен още веднъж, признавайки и това определение за оскърбително.
Целта на изобретяването на нови названия е да се отнеме проблемът от неговото наименование, да се отдели формата на думата от нейното съдържание, да се лишат идеологическите противници от езика. Канибализмът няма да е антропофагия, той ще се нарича вече антропофилия, както престъпникът сменя фамилията си и паспорта.
Паралелно с играта на имена върви създаването на опорен прецедент – исторически, митологически, актуален или просто измислен, но главното – легитимиращ. Той ще бъде намерен или измислен като „доказателство“, че антропофилията по принцип може да бъде узаконена.
„Спомняте ли си легендата за самоотвержената майка, напоила с кръвта си умиращото си от жажда дете?“
„А историите на античните богове, изяждащи всичко наред – у римляните това си е било в реда на нещата!“
„Е, ами при много по-близките ни християни, там с антропофилията съвсем всичко е наред! Те до ден днешен ритуално пият кръвта и ядат плътта на своя бог. Вие да не би да обвинявате в това християнската църква? Ама кои сте вие, да ви вземат дяволите?“
Главната задача на вакханалията на този етап е поне частично яденето на хора да не се смята за углавно престъпление. Поне в някой отделен случай и в определен исторически момент.
Така и трябва
След като бъде представен легитимиращ прецедент, се появява възможност да се придвижи Прозорецът на Овертон от територията на възможното в областта на рационалното.
Това е третият етап. С него завършва цикълът на дробенето на единични проблеми.
„Желанието да се ядат хора е генетически заложено, това е в природата на човека.“
„Не бъдете лицемери, всеки някога си го е мислил. Ако го отричаш, значи криеш тайните си желания.“
„Понякога да се изяде човек е необходимо, съществуват непреодолими обстоятелства.“
„Има хора, които искат да бъдат изядени.“
„Провокират антропофилите!“
„Забраненият плод е най-сладък!“
„Свободният човек има право да решава какво да яде.“
„Не крийте информацията и нека всеки се определи какъв е – антропофил или антропофоб.“
„А дали има в антропофилията опасност? Това не е доказано.“
В общественото съзнание изкуствено се създава „бойно поле“ за проблема. Крайните флангове са заети от плашилата – специално с участието на радикалните привърженици и радикалните противници на людоедството.
Реалните противници – тоест нормалните хора, които не искат да остават безразлични към проблема за людоедството – се опитват да се опаковат задно с радикалните плашила и да се запишат при радикалните противници. Ролята на тези плашила е активно да създават образа на откачени психопати – агресивни, фашизоидни хейтъри на антропофилите, призоваващи да се изгарят живи людоедите, eвpeите, комунистите и нeгpитe. Присъствието в медиите на изброените по-горе представя всички, с изключение на реалните противници на легализацията.
При този сценарий самите т.нар. антропофили остават по средата между плашилата, на „територията на разума“, откъдето с целия патос на „здравомислието и човечността“ осъждат „фашистите от всички цветове и категории“.
„Учените“ и журналистите на този етап доказват, че представителите на човечеството в продължение на цялата си история от време на време са се изяждали един друг и това е нормално. Сега вече темата за антропофилията може да се преведе от областта на рационалното в категорията на популярното.
„Сатурн поглъща сина си“, Франсиско Гоя, 1819–1823
Прозорецът на Овертон се придвижва по-нататък.
В хубавия смисъл.
За популяризацията на темата за канибализма трябва да се поддържа нейното поп съдържание, съчетано с исторически и митологически личности, а по възможност и съвременни медийни персони.
Антропофилията масово прониква в новините и токшоуто. Хора биват изяждани във филми от касети под наем, в текстове на песни и видеоклипове.
Един от прийомите за популяризация се нарича „Поглед отстрани!“
„Нима не знаехте, че един известен композитор–едикой си – е антропофил?“
„А един известен на всички полски сценарист през целия си живот е бил антропофил, него дори са го преследвали за това.“
„А колко от тях са ги тикнали в лудницата! Колко милиона са изселили, лишили са от гражданство! Впрочем как ви се струва новият клип на Лейди Гага „Eat me, baby“ („Изяж ме, бейби“)?
На този етап разработката на темата води в топ класациите и започва автономно да се самопроизвежда в медиите, шоубизнеса и политиката.
Друг ефективен прийом е същественото за проблема активно да се измества от опериращите с информация (журналисти, водещи в телевизиите, общественици и др.), отрязвайки от дискусиите специалистите.
Затова в момента, когато на всички вече им е станало скучно и обсъждането на проблема отива в задънена улица, се пускат подбрани професионали, които казват: „Господа, в действителност нещата не стоят така. И работата не е в това, а в онова. И трябва да се направи това и това.“ И в същото време се задава специфична посока, едно съвсем тенденциозно движение на Прозореца.
„Канибали“, Од Нердрам, 2005
За оправдание на привържениците на легализацията се използват очовечени престъпници, като им се създава положителен образ извън свързаните с престъплението характеристики.
„Това са креативни хора. Изял жена си и какво?“
„Те искрено обичат своите жертви. Да изядеш, означава да обичаш!“
„Антропофилите имат високо IQ и във всичко останало се придържат към строг морал.“
„Самите антропофили са жертва, животът ги е направил такива.“
„Тях така са ги възпитали.“ И така нататък.
Такъв тип бръщолевене е солта на популярното токшоу.
„Ще ви разкажем една трагичната история за любов! Той искал да я изяде! А тя просто искала да бъде изядена! Кои сме ние, за да ги съдим? Може би това е любов? Какви сте вие да заставате на пътя на любовта?!“
Ние тук сме властта
Към петия етап движението на Прозореца на Овертон минава, когато темата е подгрята до възможността да премине от категорията на популярното към сферата на актуалната политика.
Започва подготовката за законодателната база. Лобистки групировки във властта се консолидират и излизат от сянката. Публикуват се социологически проучвания, които да потвърдят високия процент на привържениците на легализацията на канибализма. Политиците започват да пускат пробни балони с публични изказвания на тема законодателно закрепване на темата. В общественото съзнание се въвежда нова догма – „забраната за ядене на хора се забранява“.
Това е фирменото блюдо на социалния либерализъм – толерантност към табутата, забрана за коригиране и предотвратяване на разрушителни за обществото отклонения.
По време на последния етап от движението на Прозореца от „популярното“ към „актуалната политика“ обществото вече е сломено. Неговата жива част още някак ще се съпротивлява срещу законодателно закрепване на до неотдавна немислимото нещо. Но като цяло обществото наистина е сломено. То вече се е примирило със своето поражение.
Приети са закони, променена (разрушена) е нормата на човешкото съществуване, по-далечните отгласи от тази тема неизбежно ще се доберат до училищата и детските градини, а значи следващото поколение ще израсне изобщо без шансове за оцеляване. Така беше с легализацията на гей браковете. Днес пред очите ни Европа легализира кръвосмешението и евтаназията. А спортните състезания за жени се печелят от мъже, тъй като е достатъчно един мъж да каже, че е жена, за да бъде допуснат да се състезава с жените.
Човешкият морал
Дехуманизацията като крайна цел – да направи от нормалното и обичайното това, което по-рано е било невъзможно или забранено според нормите просто на човешкия морал – това е главното в технологията „Прозореца на Овертон“. Нагледен урок за тази безчовечна технология поднасят… сътрудници на датски зоопарк, които убили и разчленили жирафа Мариус пред очите на децата във вид на шоу, или дори „анатомически театър“ за деца.
Технологията „Прозорецът на Овертон“ е основана на основни слабости практически на всяка личност. Ефективността на тази технология е в това, че тя работи дори когато я осъзнаваме. Обикновено манипулацията престава да работи, когато се разкрива нейният скрит смисъл. В дадения случай въздействието на подсъзнанието се постига чрез базови потребности на човека.
Основните лостове:
Толерантност
Евфемизъм
Принадлежност към стадото
Илюзията на авторитета
Законно – значи правилно
Базовите потребности на човека в пирамидата на Маслоу заемат от второ до четвърто място.
Пирамида на Маслоу
Физиологически потребности: глад, жажда, сексуално влечение и т.н.
Потребност за безопасност: чувство на увереност, избавление от страха и неуспехите
Необходимост от принадлежност и любов
Необходимост от уважение: постигане на успех, одобрение, признание
Познавателна потребност: да знаеш, да умееш, да изследваш
Естетически потребности: хармония, ред, красота
Необходимост от себеактуализация: реализиране на своите цели, способности, развитие на собствената личност
Във връзка с това, че потребностите от 2 до 4 практически никога не се удовлетворяват напълно и завинаги, те с лекота стават обект на манипулация практически при всеки човек.
Толерантността е начин да се наложат всякакви, дори най-отвратителните мнения в употреба. Интересно, но в опита да се дефинира що е това толерантност, освен търпимост има и още едно определение – доброволното приемане на страданието. Тъкмо това определение подхожда на онези хора, които са готови да се примирят с убеждения, противоположни не техните, или по-точно – да приемат тези възгледи като свои собствени.
Именно тази потребност за принадлежност и уважение ни заставя да се отказваме от своите убеждения, опасявайки се от агресия и недоволството на опонента.
Евфемизмът се явява необходимият елемент за преодоляване на вътрешната съпротива. Грубо казано, това е спасителната пръчка, която ни помага за вътрешен баланс между собствените ценности и съвършено противоположните на тях, наложени отвън. Например в нашата култура бе подменена грубата дума „пeдepаcт“ (от древногръцкото παις — дете, момче, и ἐραστής – обичащ, тоест обичащ момчета) с неутралната дума „гeй“. А фразите „Мой познат е гeй“ и „Мой познат е пeдepаcт“ имат съвсем различна емоционална тежест.
Принадлежността към стадото е набор от потребности – безопасност, принадлежност към обществото и потребност към уважение. Всеки човек, застанал пред публика, който представя нещо или вдига тост в голяма компания, знае колко е трудно да се удържат тези няколко минути, когато всички погледи са обърнати към него.
Ако вие имате такъв опит – моля, спомнете си този момент. А сега си представете, че вие трябва да изкажете своето несъгласие с всички тези хора – уважавани и не толкова, приятели и просто познати, началници и подчинени. При това несъгласието трябва да се изкаже, без да се използват евфемизми, иначе вие няма да постигнете смисъла, а обратното, още повече ще се замотаете.
Илюзията на авторитета отново се явява като възможност да примирите собствените си възгледи с отчасти наложените отвън. Ако вътре в мен има несъгласие, „авторитетът“ с готовност ще ми подаде спасителната пръчка, поемайки отговорността върху себе си. При това за мен ще е достатъчно да имам само най-общи представи за самия „авторитет“.
Работата е там, че няма да си направим труда да разберем подробности за това що за „авторитет“ е този, ние просто ще бъдем щастливи, че той (тя) са поели на плещите си непосилния товар на нашите терзания. Напоследък „авторитетите“ дори не са персонални. Все по-често чуваме – „учените откриха“, „психолозите твърдят“, „висши държавници заявяват“ и пр.
Върховенството на закона е приемането на чужди норми. „Откъде накъде ще имам право да упреквам останалите в това, че не са съгласни с мен.“ В такъв смисъл компенсирам това, което не е свойствено на моята личност. Колкото повече обвинявам другите в изостаналост или провокация, толкова по-силен е гласът на противоречието вътре в мен.
Знаменитият психиатър Юнг смятал, че фанатизмът е признак за потиснато съмнение. Човекът, който наистина е убеден в своята правота, абсолютно спокойно може да обсъжда противоположната гледна точка без сянка на раздразнение и гняв. В случаите на натрапването на чужди ценности никога не се получава пълно съгласие, съмнението ни кара да убеждаваме другите в онова, в което ние самите не сме напълно сигурни. Законът дава пълно право да се постъпва така.
Последствията от технологията „Прозореца на Овертон“
Най-страшното последствие от тази технология е, че човек губи своята хармония, на нейно място се настаняват безкрайни вътрешни спорове и терзания. Защото при налагането на тази технология никой не се замисля за това кое прави самия човек щастлив. Целта на технологията е да се получи нова, желана посока на развитие.
След постигането на резултата хората са принудени да поддържат илюзията на приетите чужди ценности. Хората все по-малко и по-малко си остават хора, губят връзката със своите корени и култури. С други думи, човекът се превръща от здраво растение в изсъхнал трън, подхвърлян от вятъра.
Пример за това можем да намерим във високия процент самоубийства в развитите страни. Хората, постигнали висок стандарт на живот, не стават по-щастливи, но плащат за това със своята човечност.
Противопоставяне на технологията „Прозорецът на Овертон“
Преди всичко противопоставянето може да стане като се откажеш от опитите винаги и навсякъде да бъдеш „нормален“. В момента, когато „индивидуалното“ се сменя от „нормалното“, ние автоматично предаваме собствения си контрол в чужди ръце. В най-добрия случай се стремим да бъдем удобни за околните, а в най-лошия попадаме под целенасочена манипулация. Именно културата, нравите, обичаите и устоите на предците може да ни помогнат да намерим своята индивидуалност. Интеграцията на това в съвременния живот помага да не се откъсваме от собственото си наследство. Не призовавам към сляпо следване на някакви стари традиции, но да ги помним, съхраняваме и уважаваме.
Понятието „толерантност“ да използваме само като понятие за търпимост, в останалите случаи трябва да защитим индивидуалните си граници. Примерно напълно приемливо е да слушаме за европейските гeй паради, но да се откажем да приемем официално гeй браковете в собствената си култура, където основните противоречия могат да се сблъскат с културно-християнските ценности и традиции.
С евфемизмите и подмяната на понятията може да се справим, като отделяме истинския смисъл на информацията. Ако това е картина от телевизора, то опитайте се да повторите казаното, но наричайки всичко със собственото му име. Ако това е човек, който спори с вас, перефразирайте думите му, без да прибягвате към евфемизми. Това работи отрезвяващо дори и за вашия опонент.
С принадлежността към стадото е сложно да се бориш, но не е и необходимо. Важно е да се разбере къде в действителност е моето стадо и да огранича моето лично пространство. Например фразата „Нашето общество не е толкова демократично, за да разреши eднoпoлoвите бракове“, пробвайте да се пренастроите така, че да отчетете своите интереси: „Демокрацията е волеизява на народа и затова eднoпoлoвите бракове не са толкова подходящи за обществото, за да станат част от нашата култура.“
Мнението на „авторитетите“ в повечето случаи става на пух и прах, когато зададем въпроса „А какъв е този авторитет, заслужава ли той доверие без социална поддръжка?“
Например ако видите специалист да се изявява по телевизията, за когото нямате информация освен онази, показана в долния край на телевизора, просто се замислете над думите му. Ще се промени ли мнението ви, ако същото го казва вашият съсед или колега? Ако авторитетът е просто „царят на очевидното“, то какъв е смисълът от неговата изява? Да повтори с вид на умник това, което вие сте си говорили 20 минути по-рано със своите колеги по пътя към дома?
Ако все пак сте чули и нещо ново, струва си да се замислите за ползата от този авторитет. Помнете, че на него му е необходимо да заслужи вашето доверие, а не на вас.