.
От книгата на Марин Маринов
„ОСЕМ ТАКТА ТИШИНА”, из цикъла „Квинтети”
(изд. къща „Булевард” – Бургас)
Ти намери цветето на светлината, като гледаше с години
от върха на мачтата сведените облаци по хоризонта,
тези бавни форми на мъртвите статуи, които някога обикна;
вълните вдигат мрачно „Утринна звезда”, снишават се,
островът наблизо тъне зад мъглата, само ударите на прибоя
в есента подсказват нямото присъствие.
Спомни си дългата градина край морето, терасите, извити по брега,
призрачните сенки на дърветата и лунната тъга,
които чезнат в тишината на побитите мрамори, тези бели пламъци, това полюшване с вятъра, докато си шепнат нещо
в призмите на мрака.
А ти дълбай в скалата, дълбай във пясъка, докато намериш почва,
едно и също е, една и съща дива смес и въпрос на време е
цветето на светлината, тромавите мрамори в пръстта, чувството,
което се увива като свежия бръшлян и пие влага.
2
Отвори вратата,
по която някой чука плахо от другата страна с години,
докосва бравата, мълчи, понякога се чува шепот във ключалката,
понякога въздишка, дори накъсания плач на разбудено дете,
дори унесените напеви на бликащия вятър
и пясъчната скръб, която може някой ден да те убие;
други звуци, различни цезури във някое отрязано от друго
място време, което няма как да ти принадлежи, нито
да познаваш, само те подсеща,
полепнало по златното сърце на есента.
Ах, есенната меланхолия, така ме трогва,
капка, дъжд, поточе,
кънтеж от ехото на гарвани зад бавната мъгла,
после тишината –
да обичаш е красиво занимание.
3
Погледни сега над долината,
любов моя, пълна с ангели до вчера по ливадите,
които са мълчали цяла нощ под ударите на дъжда,
преди да си отидат; погледни
над бавната река, пресечена от пясъците до морето,
където лятната зора разтваря цветовете си, горещината капе
още рано по устата, напуква челото ми, както сухият ми глас
наранява небцето, като се мъчи да излезе;
този мъж с лице на чужденец, с чужд пясък по ботушите
и дреха в кървав цвят, търси нещо във тръстиките,
спомен някакъв, договор или парче от мощи,
понякога гаси блуждаещите светлини в реката, пали други
с шепота на друг човек от епохата на младите съзвездия,
така старателен в молитвите си,
така потънал в ритъма на единственото важно изречение,
в една дума, в една буква, в охлювчето
на препинателния знак „Защо”, докато тръстиките се свиват
с изгрева и почерняват, цял бряг натрошени кости,
и остава сам в пейзажа, видим, като забит за веха клон
в смалената вода.
4
Така дълбока е и неотклонна болката, когато чезнат бреговете.
Корабният нос намира по-високата вълна и се издига
над мъглите, задържа се за миг, миг повече далечна светлина
върху лицата ни.
Някой ден ще се завърна, пронизан от тревога
и тя ще има твоите замислени очи, мога да я нарека носталгия,
но не е същото, което ме съсипва
в протяжното разтягане на залезите.
Вода, навсякъде вода и тих остров, осеян с кости,
къде да стъпиш, кое да наречеш живеене и неживеене,
сърцето се отдръпва.
5
Опознахме живота си с годините,
Като потапяхме греблата в цветовете на морето,
като натягахме платната сутрин под това небе,
опалово по хоризонта, с прозрачни птици,
които тръгваха към нас,
/облачни криле, пера, дори внезапното
проблясване на нокът/,
и докосваха челата ни с хладната си свежест.
След залез се закотвяхме между двата острова, извити
като сраснали се костенурки, малък проток с плажни ивици,
откъдето чувахме задавения лай на подивели кучета
и в пукнатините на скалата сънното писукане на морски ястреби;
въздухът ухаеше на сол и водорасли, провикваше се нощна птица
в мрачината, докато гледахме звездите,
приведени над мачтата.
О, мое вдъхновение, какво ще ми разкажеш още
за плача на вятъра в острите въжета!
Младото момче от Тракия се разболя от морето
и един ден се върна при своята река със жълти наноси
и сладко папрат по бреговете.
Решихме, че така е справедливо.
Бих искал да намеря вече някакво спокойствие,
като взема пример от полегналите мрамори
в тази скрита долина,
златиста и с оранжеви сияния по края,
защото ми е лесно да се доверя на въздушните течения
в някоя привечер, да ме отнесат, както съм оставял
през годините платното да улавя най-фините дихания.
Сигурно е от навика ми да поглеждам през мъглите,
да поглеждам през тревата, където бях открил наскоро
празното гнездо на яребица до брега,
да поглеждам през мрежата на лунните паяци,
които слизат ниско с нощната роса и ме търсят.
6
Ах, розата, която фантастично разцъфтя на хоризонта сутринта
и цял ден беше упование, даже място за молитвен дом, високо,
така близо до божите нозе, вече почерня в края
на дългия ден, който все не иска да издъхне
и листата й капят в часовете ни отмерено,
тази точна и безлична математика в нашите отрязъци
от време, всеки сам от своята страна, учуден,
а аз ще паля лампата, любов моя, ще ти чета поезия,
докато светлините се оронят, за да не виждаш
как зад хълмите вали,
водата се надига и приижда.
.
