.
Част първа – вж. тук.
Криеница
Двегодишната Елена решава да си играе на криеница в токийското метро.
След среща с приятелки българки в токиския им апартамент, малката Елена е очарована и превъзбудена, и решава да играе на криеница в двайсетмилионно Токио.
Пъргавото Ленче хуква от мола „Итойокадо“ и, понеже е мъничка, успешно се вмъква под загражденията, направо във входа на граничещото метро.
Настанява се във влака и прошепва:
– Мамо, скрих се (Ока сан сагаще). – Усмихва се щастлива. Тя е победител в играта на криеница.
Поради дребния си ръст, Елена лесно преминава под метро бариерите. Така започва едно возене по метрото, а по-нататък и на влакови пътнически композиции, които излизат извън мегаполиса, и играта на криеница продължава от 16 часа следобед до 23 часа вечерта, докато нейните родители изпадат в ужас. Те безпирно обикалят гъстонаселения квартал, в който се е загубила, с велосипеди и я търсят. Пада нощ, оборудват се с фенерчета – търсенето продължава, но безрезултатно. Отчаяни се обаждат в полицията и я обявяват за национално издирване.
Детето беглец продължава криеницата и недоумява защо играта не свършва.
– Мамо, сагаште… (Търси ме…)
Наблюдателна японка, возеща се в близост до двугодишната Елена, я заговаря и разбира, че детето се е загубило. Води го в първата полицейска будка на перона. Елена не знае адреса си и все повече се учудва защо мама не умее да играе на криеница. Все пак, по описание на дрехите, вида и ръста на детето, се свързват с родителите на обявеното за издирване дете и така щастливите родители отиват да го вземат, което е на един час път извън Токио.
От този ден нататък на всички дрехи и чанти на Елена са поставени името и фамилията й; така, както на всички японски деца.
Майката купува нагръдна каишка, с която да държи пъргавото като живак дете.
Японецът пристига в България
След дълго умуване и притеснения, примесени с безпокойство, Бумпей решава да посети страната на киселото мляко.
Отиваме да го вземем от летище София. Освен мен, там го чака и брат на наш семеен приятел, на име Емо. Отиваме да хапнем в софийски ресторант, който се слави с чудесна градина и барбекю. Всеки си поръчва нещо. Емо – цаца, картофи и бира. Аз набутвам Бумпей да опита българска национална кухня – кюфтета и кебапчета, шопска салата. Той е впечатлен, но започва да „скубе“ от чинията с цаца на Емо. Емо тактично си мълчи, а аз започвам да нервнича.
В Япония, когато са седнали на масата, всеки си взима от всичко на всички, в един общ дух на колективност. Никой не държи порцията точно пред себе си, като своя и ниприкосновенна. Сметката пък се плаща също общо, без много-много да се влиза в детайли; освен това в ресторантите тип „Изакайя“ – най-разпространеното заведение за пиене и хранене, чиниите преливат от храна и цените не са високи.
Скарах се не Бумпей, че напада рибата на Емо и защо не ми е казал да поръчам порция и за него, като му обясних, че при нас така е прието. Японецът се изчервви – първи културен шок.
Въпреки дванадесетчасовия полет, японецът не успя да спи в колата по пътя за Пловдив. Отворил широко очи, любопитно поглъщаше българската реалност.
Сетне беше му странно да спи на креват. „Защо има толкова много мебели?“ – ме питаше постоянно; пипаше с интерес масивните шпакловани стени. Та нали в Япония къщите са направени от леки дървени конструкции, заради честите земетресения, с цел – ако падне къщата, хората да не станат жертва на строителството. Японецът ме посъветва, че не би трябвало да пия вода от чешмата. Смеейки се, му казах: „Не бой се, ние пием без проблем. Тук не са Филипините и водата се хлорира.“ Той ми отговори: „Всички японци, които пият вода от водопровода в чужбина, получава стомашно-чревни разтройства“. За жалост, по-късно разбрахме, оказа се прав. Неразположението му излекувахме с черен въглен от аптеката. В същото време на мен ми нямаше нищо, при условие, че ядяхме една и съща храна, консумирахме едни и същи течности. С други думи – малко са изнежени японците в тази насока.
Българска национална кухня
Ние, българите, се гордеем с традиционната си кухня. Това кюфтета, кебабчета да има, шишче, пържолка… салатка, ракийка – ние сме щастливи. Всичко е просто и ясно. Попита ме веднъж един готвач, японец: „Вие с какво си овкусявате храната, какво е характерно, какви вкусове са характерни по вашите земи?“. Отговорих му: „Сол и черен пипер, червен пипер, чесън лук и билки“, а той се позасмя: „Само това ли…?“. „Е, правим и доматена основа с лук, ползваме и много магданоз.“ Той ме погледна деликатно-иронично, саркастично дори; за тях богатството на храната е в нюансите, в детайлите, в тях се крие красотата на блюдата. Приготвянето на ястия и консумирането им при тях са цяло изкуство, всичко в чинията трябва да е красиво като картина. Морковчето може да е нарязано като звезда, бялата ряпа да е настъргана и оформена като пирамида, киселите краставички – наредени като войничета, а оризът в купичката може да е оформен като планината Фуджи през зимния период. Нещата трябва да са приготвени и оформени с вкус, защото човек се храни преди всичко с очите.
Сол, пипер, кимион, лук, чесън, подправки, мерудийки са абсолютно недостатъчни за изтънчения японски вкус.
Айджо
Хитринки
Веднъж са един японец, на име Сузуки сан, си бъбрим. Тогава още не бях семейна, той ме наблюдаваше с любопитство и ме научи на някои японски семейни хитринки. Научи ме, че когато жената приготвя блюда за своя мъж, винаги да добавя щипка „айджо“ – любов.
Приготвеното с любов насища повече сетивата. Ръчно приготвеното специално за теб и отношението, насочено специално за теб. Това са важните неща. А не толкова какво сервираш. Дали са хайвер и миди, или просто орис със супа. Когато по-късно се омъжих и заживях с Бумпей, започнах сутрин да му приготвям „онигири“ – това е оризова закуска, обвита в сушени водорасли, а в сърцето й пълнежът е от ферментирала солена слива или термичноообработена риба тон с майонеза. Сутрин му правех такава закуска за работа. И, когато всичките му колеги са сядали да обядват в почивката, всеки един от тях е изваждал своята храна, а той – приготвеното от мен „айджо“… Един ден се върна и ми каза, леко смутен:
– Всички в службата разбраха, че съпругата ми е чужденка.
– Е! Как разбраха…? Ти ли им каза?
– Не, много голямо „сърце“ ми правиш. – Имаше предвид „онигирито“. – И те веднага се усъмниха, че не е правено от японка.
– Е, ама аз нарочно по-голямо го правя, за да се нахраниш по-добре, нали съм българка.
Гома сури
Гома сури означава подмазвачество, буквален превод – да стриеш сусама в мраморно хаванче, за ориза на по-висшестоящия. Същото се ползва и в преносен смисъл, като често японците го изразяват с жест, като търкат юмрук в длан. Когато искаш нещо от някого, почти винаги е необходима да се тръгне по заобиколен път и начин, и чрез подмазвачество. Може да засвидетелстваш уважението си към повисшестоящия от теб в йерархията, например: жена към мъжа си или към по-възрастните от теб, в службата – към шефа. За целта, по време на фирмените партита, по-нискостоящият налива на шефа напитките, пали му цигарата, отстъпва му най-хубавото място, висшестоящите се канят да пеят първи на караокето, да танцуват първи. По този начин се „стрива сусамът“ и се засвидетелства йерархичната структура и уважение.
Джапанки
Произход на думата е от Japan. Прототипът са традиционните японски обувки, наречени „Гета“ – дървени налъми с каишки отгоре, които се носят зиме и лете, понякога със специфични бели чорапи – петопръстници.
Японците недолюбват европейския стил на обуване със затворена обувка и при първа възможност се вмъкват в любимите си джапанки.
Често явление е костюмиран мъж, с вратовръзка и бели чорапи, през зимата да е обут с джапанки, въпреки снега.
В болниците, в зъболекарските кабинети и в голяма част от ресторантите, които са в традиционен японски стил, събуването е задължително, а чорапите трябва да са изрядно чисти. Може да Ви предложат чехли; в самите антрета има специални шкафове, в които можете да си заключите мръсните, напрашени отвън обувки.
Ако желаете, обувате предоставените Ви пантофи – или оставате по чорапи.
Уютното чувство, че сте си у дома, отпуска сетивата Ви.
В традиционните ресторанти сядате на големи възглавници направо на татамито – дървения под, подпъхвате краката под ниска масичка, наречена „кутацу“, и така можете да консумирате спокойно и да си полегнете след храненето. Хитро, нали?
Релаксиращият клиент, когото не го стиска чепикът, ще похарчи повече пари.
Здравеопазване
В Япония има национална зравна застраховка, която е задължителна и обезпечава 70-80% от разходите. Вноските се натрупват в карта (кенкохокен-шоу) и се увеличават като капитал. Когато се ползва от стойноста, се изважда цената на услугата (сякаш вадите разход от дебитна карта).
Със здравната застраховка може да Ви обслужат и в частна, и в общинска болница. Дори в частната ще Ви обслужат по-добре, а цената е еднаква. Доверието и уважението, с което се отнася пациентът към лекаря, е огромно и взаимно.
Веднъж ми беше много зле и се наложи да отида в малка лечебница. След като изслуша оплакванията ми, лекарят се обърна към сестрата с някакви указания. Тя стри неизвестни за мен субстанции на прахчета в съседното нам помешение и ми ги подаде в хартиени пликчета, с подробни описания за начина им на прием. Почувствах се като във филма „Матрицата“, със синьо или червено хапче.
В Япония няма аптеки като при нас, а магазини, които се наричат „Dragstore“, но там почти не се продават лекарства. Лекарствата се правят от медицинските сестри, а се изписват от лекари при преглед.
Същото важи и за противозачатъчните. Изписват се след обстоен преглед при генеколог.
Линейките работят 24 часа в денонощие и по статистика – още от 1997 г. същите се отзовават на мястото на повикване за 9 секунди, като номерът на „Спешна помощ“ е „119“. Подредбата на числата е обратно на американкия номер, който е „911“.
Телевизия и радио
Държавната телевизия е „NHK“. Тя е предимно с образователен характер, издържа се от данъци и от такса, събирана веднъж годишно от всяко домакинство. Останалите ТВ канали са частни, наситени с местни сапунени сериали, които заковават зрителите и най-вече домакините пред екраните. Преобладават забавни предавания, които в късните часове са с лек еротичен привкус.
Гледах веднъж следния двубой, излъчван от една частна телевизия. Пред двама младежи бяха наредени на поставка огромно количество купички бял ориз, една върху друга. Играта беше в зала с публика, която ги окуражаваше. Зададената цел беше да се изконсумират, колкото се може повече купички, защото изяждането и премахването на всяка една откриваше част от тялото на красива японка, която стоеше зад купичките гола.
Водещият ги предизвикваше и „оцветяваше“ двубоя с реплики от рода на: „Още три купички… и лявата цица почти се показа!“. А публиката, също жадна за зрелища, им подвикваше: „Гамбатте… Гамбарозоо… Томаранайдее…“ („Кураж… Дръж се… Не спирай…“).
Вестници
Не всички японци могат да четат вестници. За да се прочете вестник, освен двете азбуки – „хирагана“ и „катагана“, е необходимо да се знаят поне три хиляди китайски йероглифа „Канджи“. Освен новини и събития, във вестниците се публикува и хайку (поезия).
Книги
Япония има древни традиции в изработката на хартия, в качеството и здравината й японците са ненадминати.
Текстът в книгите започва отгоре надолу и върви отдясно наляво. Книгата се отваря отзад напред.
Въпреки че телевизията и елекронните продукти са обсебили японския бит, японците все още са ентусиазирани читатели и книжарниците имат достатъчно на брой клиенти.
Анимационни филми – Манга
Мангата е силно застъпена, като всяко поколение е израсло с определена вълна анимационни сериали, чиито песни са много популярни. Често ги пеят в караоке клубовете с носталгични чувства. Както ние на времето следяхме „Розовата пантера Пинко“ и тананикахме неговата мелодия, така и те могат за запеят ембематичната песен от всяка манга.
Любими анимационни герои на млади и стари, обаче, са Doraemon и Kitty chan. Произходждат от комикси, които по-късно биват анимирани.
Дораемон – небесносин герой, от чието джобче излизат какви ли не вълшебни неща. Всички мечтаят да имат джобчето на Дораемон.
Кити чан пък е най-популярната котка, чиято известност отдавна е излязла извън острова и покорила дори Америка и Англия. Създадена е през далечната 1975 г. от фирмата „Санрьо“ и по-късно се явява спор, с претенции от агличаните, че е техен продукт. По-късно първенството се връща отново на Япония. Индустрията на Кити чан е невероятна. Тениски с лика на рисуваната котка са предпочитани от японките, макар и някои да го намират за инфантилно. Продават се в всевъзможни артикули – обици, гривнички, ключодържатели, дамски огледала, чанти, шапки и всичко, за което може да се сетите. Тъй като Дораемон е в синьо, се предпочита от момченцата, а Кити чан е в розово или в червено, и се предпочита от момичетата.
Пикачу е съвременният популярен герой, който превзема и българския пазар. Покемон също (съкратено от „Покет монстер“ – „Джобно чудовище“).
В денонощните магазини за хранителни стоки и неща от първа необхисимост – като „Лоусон“, „7/11“, „AMPM“ – има щандове със списания и вестници. Там често стоят изправени ученици с униформи, които са се заровили и разгръщат списания с порнографско-еротична манга.
Популярност набират автомати, от които срещу някоя банкнота от 500 йени (5 долара) се купуват употребявани гащички от ученички – присъщия за тях фетиш!
Цигари
Пушенето, поне до 2003 г., беше разрешено навсякъде. Първите пушачи, които видях, бяха в „Макдоналдс“ и ми подействаха стресиращо. „Мака“ се посещава основно от бедни и малоимотни граждани, и униформени ученици с велосипеди. Един сандвич там струваше около 40 йени (120 йени = на един долар). Пепелници има навсякъде и да запалиш цигара не е никакъв проблем.
В семейните ресторанти (Family restorants – „Густо“, „Сайздзерия“) има места, които са отделени в зона за непушачи, с красиви прегради, дървени решетки, цветя или остъклени витрини.
Всъщност, ако климатизацията и вентилацията са добри, то в едно и също помещение не се усеща цигареният дим.
Японците пушат като комини – и мъжете, и жените. Най-разпространената марка цигари е „Mild seven“, която е тяхно производство и я пушат с особено националистическо чувство. Инак може да закупите цяла гама американски цигари – като почнете от „Caster“, „Филип мориц“, „Парламент“ и т.н.
Кутия цигари струва около 240 йени, за един час работно време може да се купят примерно три кутии цигари.
Цигарите често се продават от автомати „Vending mashine“, по улиците и на входовете на магазините.
Употребата за лица под 21 години е забранена, но всеки, пъхайки монети, може да си купи цигари, независимо от възрастта си.
Друг интиресен феномен е, че когото се върви по асфалтиран път, отдалечен от населеното място, от двете страни, например, има декари оризища с вода и изведнъж в нищото – автомат за напитки – кеф ти горещо кафе, чай, безалкохолно или студена бира. Мистерия е откъде е захранена машината с електричество.
Уникалното е, че машината е подгряваща и охлаждаща едновременно, с червено са обозначени горещите напитки, а със синьо – студените.
Най-новите модели от тези машини са снабдени със сензори, а заплащането може да се извършва с кредитни карти.
Освен за цигари, в подобни Вендинг машини се продават най-разнообразни неща – топъл ориз, раци в хибернация, държани на 5 градуса, които при изваждане на топло се активират и така може да се приготвят пресни. Срещу монета от 100 йени има и бръмбари рогачи, с които се провеждат борби с други желаещи, в които борби обикновено се включват залози.
Освен това може да си купите памперси, сутиени, презервативи, тестове за бременност, хапче-антибебе и др.
Японката Чихаро посещава свои близки в Калифорния, свършват й цигарите и решава да слезе на улицата, за да си купи кутия от автомат. Какво е недоумението й, когато разбира, че не само такъв автомат не е осигурен, ами и, на всичко отгоре, трябва да шофира няколко километра до най-близкия денонощен супермаркет. За капак я предупреждават да не се впуска в такива нощни излизания, защото е опасно, поради увеличената престъпност в нощните часове – нещо, неприсъщо за японската действителност.
Говорещи неща
В Япония има много самотници – „Сабишининген“. Когато някой сподели, че е самотен, те разбират и проявяват съчувствие.
Може би, за да избегнат самотата, са създали говореща функция на всички видове електроники. Обичайно е женско, сладко-кукленско гласче, на което не може да се устои, да бъде заложено в софтуера на техниките и уредите. Спомням си как през 1998 г., когато влязох в телефонна будка, за да се обадя, и вдигнах слушалката на зеления автомат, пъхайки магнитна карта и – о, чудо! – на електронен дисплей се яви човече в пола, което под формата на анимация ми се поклони и оптимистично ме поздрави с едно ведро „Конничуа“.
Ако Ви е скучно и самотно, или сте изпили някоя и друга биричка, можете да вдигате и слагате слушалката, докато се уморите да общувате с апарата.
След години моята свекърва започна да проявява признаци на Алцхаймер. Случваше се да да забравя включена газта, която подгрява ваната, и това можеше да доведе до сериозна авария. Предвид тези обстоятелства, мъжът ми Бумпей поръча говорещо устройство с дисплей, което бе монтирано над ваната. При достигане на определената тампература, то изключваше газта. Свекърва ми често си говореше с момическото гласче от дисплея и сама се забавляваше!
Текст: Десислава Бърлатова
Снимки: Личен архив на Любов Гълъбова
–––––––––––––––––––––––––––––
* Още от Десислава Бърлатова – вж. тук и тук.
.
