.
Напоследък не се чувствам добре, да ви кажа. Сякаш Кубрат Пулев се е наврял в главата ми, а Джошуа го е притиснал в някой ъгъл и го млати, млати…, ама така, душманската, още малко и ще го… човечеца. Ся, вярно че нашият носи на бой, ама чак пък толкоз… Не стига това, а в другия ъгъл се разположила и наша Стойка, навила ръкавите и блъска ли, блъска по невроните ми. Викам:
– Стойке, ние почетен гражданин ще те правим на града, а ти…
Добре че се сетих да си измеря кръвното, а то…
– Аз не ти ли казвах да не пушиш? – посрещна ме и д-р Ганов.
– Казваше ми.
– Защо не ме послуша тогава?
– Ти ми казваше и да не пия.
– Добре че поне още помниш.
– Аз, ако бях те слушах тебе, и без наследници щях да остана – не му останах и длъжен.
– Да, ама сега нямаше да имаш кръвно.
– Ти защо имаш тогава?
– Патлакът как е? – продължи, обаче, нашият, докато ми правеше кардиограма.
– Докторе, остави патлака! Аз се чудя как да си спася гъ…, а ти… – Хич не ми беше до словесни пререкания в момента.
– Дай да ти видя и шекера – не спря, обаче, докторът.
– Аз сладко не ям!
– В ракията да не мислиш, че няма шекер. Дай пръста.
Ужас! Излезе 18, а в рода ми няма никой с диабет. Вярно, че напоследък пиех бира, като жаден немец на Октоберфест, и после пикаех, ама… чак пък…
– Обоняние имаш ли? – продължи докторът. – Вкус знам, че никога не си имал.
– Защо пък да не съм имал?
– Щеше ли да се жениш седем пъти инак?
– Ти да не завиждаш?
– Сиропира ли се?
– Не.
– Така си и мислех. А отсега нататък…
– Какво?
– По-добре недей. Докато подейства… Едва ли ще издеяниш толкоз.
Благодарих на доктора и се прибрах с куп лекарства в джоба. Не бе ми останало никакво желание да се заяждам.
Налях си бира и седнах на двора. Зоро веднага се домъкна и почна да ме ближе.
– Недей, моето момче, недей – успокоих го и него. – Аз няма да те оставя без нищо. Да знаеш, къщичката си е твоя. Никой няма да ти я вземе. Можеш да живееш в нея, колкото си искаш.
– Докторе, аз мога ли да взема дървата, бе? – провикна се и баба Гица.
Обърнах се и я видях на резервното й място – качена на плета. – Като те гледам така, май няма да ти трябват.
– Че ти и сега ги взимаш – засякох я веднага.
– А, докторе…
– Какво?
– Да взема и бидона, а?
– Що? Ще вариш ракия ли?
– Що пък да не варя? Виж колко много плодове имаш.
– С моите плодове?
– Че, к’во? Да не мислиш, че Сисито ще ги погледне, като се гътнеш?
– А бе, кой ти е казал, че…
– Какво става, тати? – веднага се домъкна и дъщеря ми, разтревожена. – Нещо май се излагаш, а? Ама, каква е тази бира пак? – Туй, докторите, са големи клюкари, от мен да знаете. Новината ме бе изпреварила.
– Тихо, че да не те чуят онези от СЗО-то, моето момиче – веднага я предупредих.
– Това пък защо?
– По-добре недей. Че като нищо ще тръгнат да ме спасяват и от…
– Сиси, да знаеш че татко ти ми даде бидона – провикна се разтревожена и баба Гица, отново от плета.
– Стига и ти с този бидон, бе! – не се стърпях накрая и се разкрещях.
– Е, що така се отмяташ сега, бе докторе? – Баба Гица придоби най-печалния вид на света. – Не са хубави тези неща, които правиш.
– Да, аз правя все нехубави неща. И да се махаш от този плет, че…
Тръгна си старата жена, а гласът й още дълго се чуваше от другата страна на плета.
– Тати… – опита се да подеме нов разговор дъщеря ми.
– Всъщност, благодарен съм на съдбата. Кръвно, диабет… Това са бошлаф работи. Поне езикът ми още си е на мястото. От него да не тръгнат да ме спасяват, че… напоследък, май…
– Ох, тати…
– Страх ме е отново, бе моето момиче. Представяш ли си, какви времена дойдоха. Отново ме е страх да приказвам.
– Тати…
– Само си помисли! Писател го е страх да пише. Как се нарича това?
Хасан Ефраимов
.
