Ама естествено, че имаме пълното право да хулим опаковката на Триумфалната Арка в Париж. Можем да се подиграваме, колкото искаме, на чаршафите, на хвърлените пари и дори на самия покойник Кристо, понеже се срамувал да е българин като нас.
Ще драскаме по фейсбук стената си с български плам и ще гледаме към Париж от височината на панелната си софийска трибуна. След като приключим с краткото си битие на съвременни критици, можем да се разходим из вчерашния рожденик (бел. ред.: вчера, на 17 септември, бе празникът на София) и да разгледаме прекрасните сгради, строени векове преди да се появи нашия естетически гняв.
Всъщност, тези сгради не стават и за гледане. София е пълна с достолепни произведения на архитектурата, които умират пред очите ни, в страшни мъки. Олющени, окапващи, изтъргани, съсипани, загиващи старци, които някога са приличали поне малко на онази арка в Париж, която нашият Кристо опакова посмъртно, за да провокира не само очите, но и съзнанието ни. Тази опаковка ще бъде сваленa скоро. И отдолу отново ще се покаже съвършенството на миналото.
А ние тепърва имаме да научим една горчива истина. Миналото, което оцелява, се нарича бъдеще.
Радослав Бимбалов
.
