.
Разказ от Роси Антов
Обичаше я. Разбра, че ще я обича, още в мига, когато я видя. Когато чу гласа й, разбра, че ще я обича винаги. Светът се скри. Или пък не. Просто тя стана неговия свят. Пътуваха. Говореха. Имаха приятели. Имаха квартира в тих квартал. Имаха всичко. А той имаше нея. Обичаше да я гледа как от най-обикновени неща създава красота. И после я подарява. На някого. Обичаше да я гледа как излиза от банята. С чалма на главата и халат, който придърпва, за да скрие гърдите си. А той ги скриваше, но откриваше стройните й крака. Обичаше да лежи зад нея и бавно да оголва раменете й. И да ги докосва с върховете на пръстите. Обичаше да рови в косата й. Обичаше да брои луничките по гърба й. Обичаше и луничките по гърба й. А от луничките най-много обичаше една, която приличаше на мече. На рамото. До шията. Обичаше да я целува. Обичаше да гледа, как кафявите очи стават залени, а в тях се появяват слънца. Обичаше да я гледа как се протяга като котка и мърка. Обичаше да я гледа как тръгва към банята. Обичаше даже да яде всичко, което тя готвеше. Ама рядко позволяваше тя да готви. Не всичко, което обичаш да ядеш, е вкусно. Обичаше сутрините с нея. Когато не трябваше да тръгват на работа. Това бяха най-дългите сутрини на света. Понякога продължаваха до вечеря. Понякога двете сутрини се сливаха. И от другата страна получаваше същото. С малки забележки:
– Прибери си чорапите!
– Подреди си гардероба!
– Не мляскай!
– Когато се къпеш, не мокри дъската на тоалетната!
– Изглади си тениската!
– Защо ми изпи колата? Сега как ще се оригна!
– Спри с тия цигари! Увоня всичко.
А най-обичаше, когато тя казваше „нема“.
– Искаш ли да те целуна?
– Нема.
А после се целуваха.
– Искаш ли да погаля луничките?
– Нема.
А после се обръщаше с гръб и дърпаше тениската, за да се покаже рамото й. И мъркаше.
– Искаш ли да те гушна?
– Нема.
А после го прегръщаше. И забравяха всичко.Понякога я ядосваше и тя го замерваше с първата вещ, която бе до нея. Лаптоп. Книга. Чаша с кола. Телефон. Понякога. После се сдобряваха. С наказание. Трябваше да брои луничките и да целуне всяка от тях. Където и да се намираше. А те се усмихваха. Луничките. А мечето даже скачаше от радост.
Но един ден той почувства умора. Нечовешка умора. През живота си не бе ходил на лекар. Този път отиде. И светът рухна. Левкемия. Най-много три месеца. После на отчет. Пред Свети Петър. Ужаси се. Не от смъртта. Ужаси се как тя ще приеме смъртта. Жената, която галеше умрялото синигерче и искаше да го съживи. Същата, която плачеше на гроба на умрялото коте. Жената, която купуваше печени крилца на поредния бездомник. Същата, на която й беше жал за всяко откъснато цвете. Вечерта се напи. И каза:
– С теб беше дотук. Всеки по своя път. Дано си щастлива!
Тя не заплака. Знаеше, че няма да заплаче. Само каза:
– Никога не съм обичала така. И никога не съм мразила така, както в тоя момент. Пожелавам ти да обичаш истински. И, когато докоснеш това, което обичаш истински, да го убиваш. Както уби всичко в мен.
После се облече и излезе. Изпрати я с поглед. След два часа излезе и той. С две чанти багаж. На масата остави пари за няколко наема. После ги прибра. Знаеше, че няма да ги докосне. А на него нямаше да му трябват. Даде ги на първия срещнат клошар. После изтегли всички пари, които имаше. Щяха да му стигнат за повече от три месеца. Седна в колата и тръгна. Знаеше къде отива. В Родопите има едно село. До селото – къща, която бе на негов приятел, живеещ в чужбина. Беше му оставил ключа с ясното съзнание, че никога няма да се прибере в България.
Осъмна до нея. Отключи и влезе. Посрещна го дъх на двестагодишен дом. Хвърли саковете и се съблече. Изтича до реката, която минаваше до къщата, и скочи в дълбокия вир под водопада. После доплува до него и се изправи. Водата удряше тялото му и го караше да се чувства жив. Спомни си за вировете, където се къпеха с нея. И се целуваха. За морето, което ги целуваше. За вятъра, който ги галеше. За слънцето, което ги грееше. За звездите, които брояха. Заедно. За облаците, които гледаха. Заедно. За детето, което искаха да имат. Заедно… После слънцето се показа.
Следващите дни чистеше. До селото слизаше един път в седмицата. За брашно. Сирене си купуваше от една възрастна жена. От някой човек взимаше яйца. От друг месо. Не, че му трябваха. Ловеше риба. Събираше охлюви. И чакаше. На третия месец спря да слиза да селото. След това спря да яде.
После отнякъде се появи една катеричка. Игрива. И станаха приятели. Пак обичаше нещо. Гледаше я как скача от дърво на дърво. И как идва близо да него. Подхвърляше й някой орех или друга ядка, а тя бързо я грабваше и бягаше. И после идваше по-близо. Към края на третия месец беше станала толкова смела, че скочи на коляното му. И той я погали. Обичаше я. Истински. А тя затрепера и падна. Мъртва. Закопа я под един лесков храст. След две седмици забеляза на гроба на катеричката нещо бяло. Незнайно как точно върху него бе поникнала момина сълза. Нейното любимо цвете. Обичаше го и той. Нежно като нея. Наведе се да го докосне, а то сякаш настръхна. Погали го. А то се сви. Цветовете паднаха и стебълцето се счупи. И намрази всичко. За да не убива това, което обича. Отлетя и четвъртият месец. После годината. Всяка сутрин стоеше под водопада и чакаше оная с косата. Искаше да умре там. Във водата, която можеше да обича и докосва. Без да я убива. И не само. Всяка капка водопад сякаш го галеше. И го караше да се чувства някак странно. Все едно го докосва не вода, а нещо непознато. Нещо, което идваше от някакъв друг свят. Странен. Чужд. Привличащ го всеки ден.
А един ден намери вълче. Неподвижно. Умиращо. Не го обичаше, но го погали. Искаше да го погали. Нещото от водата го накара да го погали. А то отвори очи. Погали го пак. То се изправи. Погали го пак. То го близна по ръката и изчезна в гората. След няколко дни погали едно умиращо гущерче. То скочи и се скри под един камък. После погали умиращ кълвач. Той отлетя и зачука с клюн по едно сухо дърво.
Един ден слезе пак до селото. Отби се до бабата със сиренето. А тя лежеше на леглото. До нея – съседи и поп. Отиваше си. И той я хвана за ръката. Тя отвори очи. После я погали по побелялата глава. Не я обичаше. Просто сирене взимаше от нея. Тя се надигна. Погали я пак и тя стана. А хората наоколо го гледаха. И се кръстеха.
После едно момиче се разболя. Не го познаваше. И баща му се примоли да го види. Погали главата му. Не го познаваше, а още по-малко го обичаше. А то скочи и подгони котката.
После доведоха сакат мъж. Погали го и той проходи. Всеки ден идваха хора. Болни. Които нито познаваше, нито обичаше. И си тръгваха здрави. Идваха и си отиваха. Все повече. А той всяка сутрин стоеше под водопада и се молеше никога да не обича нищо.
Един ден пред къщата спря някаква кола. Мразеше коли. От колата слезе момче на около 20 години. Почука и влезе. Стори му се познато и нещо го стисна за гушата. Спомни си своята младост. И много други неща:
– Мама си отива! Множествена склероза. Чухме за вас и дойдохме. Дано! Обичам я. Само тя ми е. Никога не сме имали близки. Никога не ми каза кой е баща ми. Само казваше, че го мрази. А аз усещах, че го обича, въпреки че го няма до нас. Това я съсипа.
Излязоха. А в колата бе тя. Същата. Позна я по луничката над лявата вежда. И по очите. Тя не го позна. Вече не познаваше никого. Само гледаше. А животът си отиваше от нея. После посегна да я погали. И спря. Спря, защото никога не бе спирал да я обича. После се обърна и тръгна към реката. Усещаше погледа на момчето. После седна на скалата над вира. И заплака. За пръв път през живота си. После усети, че някой го докосва по рамото:
– Това си ти? Нали? На мен ми даде живот, а нея уби. Ела, поне да я видиш. Вече не диша. Не се плаши!
Той стана. Очите й бяха отворени. Пълни с мъка. Главата й бе клюмнала на една страна, а косата оголила рамото. Онова рамо с луничката мече. Пак можеше да го погали. Вече можеше. И го погали. А в очите се появиха слънца. Ония слънца, които помнеше до днес. И чу оня глас, който никога нямаше да забрави:
– Знаех, че никога не си си тръгвал. Просто го знаех. И се запознай със сина си! Не стой като чукундур, че ще те фрасна с телефона! И се обръсни!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Роси Антов е роден на 10.11.1962 в с. Горни Лом, Видинско. Завършил е икономика в Стопанска академия „Димитър А. Ценов“ – Свищов. Има две издадени книги – „КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА“ и „ЕСЕНТА НА НЕЖНИЯ ЦИНИК“. Повече за него и творчеството му може да научите от страницата му във Фейсбук (линк).
.
