Автор: проф. Пламен Павлов
Съединението на Княжество България и Източна Румелия ни изпълва с гордост и респект пред решимостта на нашите прадеди да отстояват единството на своя народ. През 1885 г., а и десетилетия след това идеята за национално единство съвпада със стремежа към свобода и напредък за всички българи – и в държавните граници, и извън тях. В учебниците по „Отечествоведение“ (тогавашното име на предмета „Родинознание“, който днес „коректно“ е наречен „Човекът и обществото“…) задължително присъстват уроци на тема „Неосвободени български земи“. Българчетата научават, че сънародниците ни в Македония, Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието живеят под чужда власт. И че е дълг на държавата, а и на всеки свободен българин, да отстоява техните права. За историческия акт от 6 септември 1885 г. безспорно най-значими са заслугите на гражданите на Пловдив и близките селища, на Панагюрище, Чирпан, Сливен… Естествено, участват и много дейци от Княжество България. Не бива да пропускаме бесарабските българи, особено командирът на румелийската милиция (войската на областта) майор Данаил Николаев и други офицери. Знаково е участието и на македонските българи, за които ще разкажем, макар и накратко.
В основата на Съединението е БТЦРК (Българският таен централен революционен комитет) с председател Захарий Стоянов. В него влизат сподвижници на Левски, участници в Априлското въстание, Българското Опълчение… Кой обаче е инициаторът за създаването на БТЦРК? Ако направим анкета, надали ще получим точен отговор. Не защото е неизвестен, напротив – може да бъде намерен и във все по-добрата „Уикипедия“. Нерядко обаче конкретните факти си остават „в сянката“ на общоизвестните събития. Така или иначе, видният деец на Съединението Иван Андонов разказва: „На 5 февруари 1885 г. се яви при мене македонецът Спиро Костов и ми заяви, че в мое лице и в лицето на Захарий Стоянов той виждал хора, способни да се заловят за революционна борба /…/, която да има за цел освобождението на македонските българи от турско иго. Той покани мене да се съберем със Захарий Стоянов и, като обсъдим това негово предложение, да му отговорим още на другия ден…“ Идеята е приета и на 10 февруари 1885 г. е учреден БТЦРК. Обмисля се общо въстание в Източна Румелия и Македония, но по ред причини, вкл. международната обстановка, се стига „само“ до обединяването на автономната провинция с Княжеството. Всеобщо е убеждението, че Съединението на „двете Българии“ е решителна крачка към обединение и с „третата“ – поробена Македония. Затова в програмните документи на ВМОРО се говори за автономия – не като самоцел, а именно заради примера с Източна Румелия от 1885 г.
Защо точно Спиро Матеев Костов (1848-1931) е инициаторът за създаването на БТЦРК, като дори „поставя срок“ на Захарий Стоянов и Иван Андонов? Захарий, апостолът от Априлското въстание, през 1885 г. се радва на популярност със своите статии и особено с книгите си „Васил Левски Дяконът“ (1883) и първия том на „Записки по българските въстания“ (1884). Иван Андонов е комитетски деец от времето на Левски, участва в Старозагорското въстание (1875), а по време на Априлското лежи в тъмниците на Пловдив и Цариград. След Освобождението е заместник-прокурор на Пловдив. Днес позабравен, по онова време Спиро Костов, наричан още Киприята, е добре познат в революционните среди. Роден във Велес през 1848 г., на млади години емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Любен Каравелов. И съвсем не е случайно, че като началник на Пожарната команда в София през 1894 г. създава списание „Пожарникар“. В Букурещ Спиро е в „компанията“ на Киро Тулешков, Олимпий Панов и други будни младежи. Няма как да не се е познавал с Ботев, а вероятно и с Левски. През 1876 г. е доброволец в Сръбско-турската война, после постъпва в Опълчението. Сражава се при Стара Загора и на Шипка, като е награден с орден за храброст. След злощастния Берлинския договор води чета в Кресненско-Разложкото въстание. През 1884 г., подобно на други дейци на либералната опозиция в Княжеството, Спиро Костов се мести в Източна Румелия. Назначен е за старши стражар (околийски полицай) на Голямо Конаре – днешният град Съединение. Надали е необходимо да припомняме ролята на Голямоконарската чета, за чието организиране Спиро Костов има своя принос. Неин командир е Продан Тишков – Чардафон, сержант от войската, а двамата със Спиро са съратници от Опълчението.
През 1884 г. Спиро Костов и далеч по-младите му съмишленици Пере Тошев и Владимир Кусев, срещайки се в Станимака (Асеновград), замислят „таен комитет“ за освобождение на Македония. БТРЦК е естествено продължение на тази инициатива. Затова не е случайно, че именно Спиро е избран за „екзекутор“ (изпълнителен секретар) и началник на тайната полиция. За кратко е арестуван на 18 май (2 юни по нов стил) заради радикални призиви при честването на Ботев. На 6 септември с тридесетина души Спиро потегля към Старо Ново село (дн. Старосел) и утвърждава властта на Временното правителство, възглавено от Ботевия приятел д-р Странски. Води доброволческа чета в Сръбско-българската война, после в Мелнишкото въстание (1895 г.) и Балканската война.
Родените в Прилеп Владимир Кусев (племенник на митрополит Методий Кусев) и Пере Тошев през 1884 г. са ученици в Пловдивската гимназия. Там учи и бъдещият държавник Андрей Ляпчев, родом от Ресен. Техен учител в румелийската столица е Трайко Китанчев, също от Ресенско, първият председател на учредения през 1895 г. Върховен Македоно-Одрински комитет. Пере e един от лидерите на създадената през 1893 г. Вътрешна Македоно-Одринска организация (ВМОРО). Днес е тачен като герой, но в скопските книги за участието му в Съединението почти не се споменава. В онези години обаче това е значело много! Както пише Анастас Лозанчев, „… Пере беше стар революционер, участвал с други македонски българи в Съединението…“ Андрей Ляпчев е пратеникът на БТЦРК в Панагюрище, където на 2 септември „гражданското неподчинение“ на тамошната младеж дава началото на бурните събития в областта.
Един от водещите дейци на Съединението е Димитър Ризов от Битоля, бъдещ известен политик, публицист и дипломат. Старият поборник Бранислав Велешки, някога телохранител на Раковски, съмишленик на Каравелов и Левски, също е сред участниците в съединистката акция. Има и още примери, но нека не забравяме ролята на стотици македонски българи за защитата на Съединението в Сръбско-българската война. Когато на 2/14 ноември 1885 г. съединената вече България е подло нападната в гръб, всички българи са решени да дадат урок на агресора… „Войвода“ на македонските доброволци е капитан Коста Паница, който иначе не е македонец (тогава това значи македонски българин и нищо друго!), а от старопрестолно Търново. Под негово командване са войводите Георги Кременлията, Иванчо Поройлията, Стоян Богданцалията, Тодор Тетимов и др. Начело с харизматичния капитан четиристотин „харамии“ се бият при Сливница и в други „горещи точки“ на войната. „Македонските войводи – пише Паница в доклад до командването – направиха повече, отколкото се мислеше. Те се промъкнаха зад неприятелските предни постове, когато те спокойно спяха около огньовете си. Сърбите се разбягаха кой къде види…“ И още един показателен епизод: „Хвърлих се с харамиите против окопите, но в това време мнозина захванаха да викат: „Давайте патрони, патрони немаме”. Македонците нямаха щикове и на заповедта ми да тичат напред и с прикладите да бият сърбите, те извадиха палите [ятаганите] си и дружно се хвърлиха напред…. Сърбите с бяг отстъпиха, като не успяха да приберат дори раниците си…“
Днес се дискутира какви исторически събития може и трябва да отбелязваме съвместно с република Северна Македония. Поне засега не е ясно дали Съединението е между тях. По-скоро не е, а задължително трябва да бъде едно от тези общи събития. И как иначе, след като имаме толкова „заеднички“ личности! Личности, чиито дела са ярко доказателство за стремежа към обединението на Княжеството, Източна Румелия и поробената земя Македония в една обща, свободна и просперираща държава.
.
