.
На майка ми
Да отворим вратата на нейната стая
и отново да влезем на пръсти, човеко.
Тъй отдавна от нас отиде си Спящата,
а нима след живота всичко се свършва?
Ето простата чаша – догоре с вода е,
а не стигна до нея ръката й трескава.
И е нямало кой, вече двамата знаем:
да разсее страха й, потта да избърше.
Беше пълна с любов тая къща, човеко,
ала всичко потъна сред прах и забрава.
Ето черният хляб. Ето светлата маса.
Беше празнично, както неделя в душата.
А преди да си иде – Спящата казваше:
– Не сълза – усмивка ще ви оставя.
Ален сън над очите й падаше. Падаше.
Идва час да отворим отново вратата.
Ще са мъртви отдавна мухата и паяка,
светлината и сянката, мрака и пламъка,
в тоя дом е витаел разгрома, човеко,
пепелта – ослепя, оглушало е времето.
– Да си идем оттук, да си идем оттук!
По-далеч от раненото страшно мълчание!
Някой диша в ключалката грохнала.
Някой дебне оттам – божия зеница.
Иван Здравков
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Иван Здравков е български поет, писател и журналист. Роден е в с. Долни Цибър, Монтанско, през 1941 г. Завършил е ломската гимназия „Найден Геров“ и „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Българската национална телевизия, литературна редакция. Автор на стихосбирките „Закълнете се в солта“, „Вечерна чаша“, „Любовен живот“, „Не гасете любовната свещ“, „Дихания“, на романа „Сенки бродници“ и на е-книгата „Лабирина на думите“. Създател на кратката форма за творческо писане „Дихания“.
.
