На страниците на Еврочикаго неведнъж сме отбелязвали важността на съществуването на широк слой от средна класа във всяко общество. Този слой играе ролята на стабилизиращ фактор. По-долу помествам няколко избрани цитати за средната класа от научната статия на проф. Николай Тилкиджиев*, която е публикувана в онлайн библиотеката ОМДА.
В тях откривам отговори и на други въпроси – доколко се е обособила средна класа в по-слабо развити общества – като посткомунистическите, доколко средните слоеве са субекти на колективни действия и могат ли те да се явят важен фактор и у нас?
Следват цитатите от монографията на проф. Тилкиджиев, а заключението си оставям накрая.
„Cредната класа“ може да се мисли не изобщо в класовия контекст, а именно в йерархичния класово-стратификацонен контекст: тя е релационно понятие, свързано с понятията за “горна класа” (upper class) и “ниска класа” (lower class).
Средната класа, казано в по-общ, абстрахиран план, е макросоциална група, състояща се от онези социални слоеве на индивидите, които поради специфичното си цялостно социално положение и най-вече поради особения си придобит социално-икономически статус разчитат (изцяло или в основна степен) на своя собствен ресурс, качества, капитал – главно придобити знания и квалификация, организационни умения, собственост; те разчитат на собствения си труд, на относително по-голяма автономия и лична свобода в своята пряка трудова активност, извършвана в съответната законово-регламентирана рамка
В определение (на средната класа) ползвам диференцирането между икономическия (собственост), организационен (властов) и културен (образование, квалификация, опит) капитал или ресурсни качества, “активи”, което прави за пръв път отчетливо John Römer (1982), а по-късно доразвиват поотделно Eric Olin Wright and Mike Savage.
Е. О. Райт пише за опита (респ. образоваността, културата), организираността (респ. властта) и собствеността като три основни óси на експлоатация и господство (Wright 1985: 10, 153). В своята студия в “Собственост, бюрокрация и култура: формиране на средната класа във Великобритания” Севидж разграничава още по-ясно трите ресурсни качества или “активи” (assets) и съответно три средно-класови формирования – икономическо (предприемаческа средна класа, вкл. дребна буржоазия и самонаети), организационно (мениджърска средна класа) и културно (експертна средна класа или средна класа на професионалистите) (Savage et al. 1992: 221-223). Разграничението е близко и до популярната концепция за икономическия, социалния и културния капитал на Пиер Бурдийо в “Разграничението” от 1979 г. (Bourdieu 1998: 466-484; 1985: 196-217). Подобно е и разграничението, макар и в по-сурова форма, което предлага още B. Bruce-Briggs, между А – рентиери, собственици, имащи бизнес и свободни професии, В – мениджъри, инженери и пр. на заплата и С – интелектуалци и интелигенти на заплата, като трите основни части на “новата класа” (Bruce-Briggs 1979: 16-17). В аналогичен план е и разграничението на трите “пазарни качества” като основа за формиране съответно на трите основни социални класи у Антъни Гидънс в “Класово структуриране и класово съзнание”: собственост върху имущество или средства за производство (горна класа), образователна и техническа квалификация (средна класа), и работна сила (ниска класа) (Giddens 1984: 158).
Разграничението между тези три “ресурсни качества” – икономическо (собственост) – организационно-политическо (власт) – културно (престиж) определя съответно три основни слоя на средната класа.
Една от “червените нишки”, която се налага от специализираната литература, е изтъкването на преден план като задължително условие за хората от средната класа, че те възпроизвеждат своето социално положение, статус най-вече чрез собствения си труд. Може би първият акцент при извеждането на основните черти трябва да бъде тъкмо върху тази своеобразна “самодостатъчност” на принадлежащите към средната класа. В това се съдържа резултатът от сравнително по-голямата социално-икономическа автономност, самостоятелност на основното трудово занятие на тези хора.
Много е важно обаче да се разтълкува правилно това качество. Тук не става дума то да се приема в буквалния му смисъл. В обществото не е възможна абсолютна автономност, възможни са само степени на тази индивидуална свобода. Самостоятелността е и “собственост”, но не единствено в елементарния директен смисъл само като притежавана материално-вещна собственост (доходи и имущество), а преди всичко като собственост чрез собствения труд. Силата на човека от средната класа е в неговия собствен труд и на тази основа – в неговата по-самостоятелна активна стратегия на живот и на ежедневно поведение. Качествата му на активен, инициативен социален актьор, придобитите и притежавани от него квалификация, способности и усилията, амбицията да ги ползва за своето и на семейството си благополучие са дори често по-съществен белег от физическата величина на неговото наследено и придобито имущество.
Самостоятелността, самодостатъчността не означава непременно и самонаетост (въпреки че и самонаетите са типични представители на средната класа) или само пряка собственост на фирмата, учреждението, където лицето работи или където то “сам си е господар” (макар че и дребните и средни собственици, предприемачи, търговци принадлежат par excellence към средната класа). Мелвин Коон и Карми Шолер, извеждат как автономността, самостоятелността в работата, в основната трудова дейност оказват въздействие върху по-особения социален статус на такива хора, тяхната по-голяма самостоятелност, гъвкавост и адаптивност и в обществения живот, способността им да се самоорганизират с по-голяма лекота, по-безконфликтно и в другите социални дейности, в ралична социална среда (вж.: Kohn, Schooler 1983). Няколко години по-късно Коон, заедно с Кажимиеж Сломчински верифицира с положителен резултат валидността на тези изводи в сравнение между социалните структури на САЩ и Полша (вж.: Kohn, Slomczynski 1990)
Присъствието или отсъствието на колективно действие не трябва да се третира в опростен, елементаризиран вариант, свеждайки го само до актове на съвместни действия, до актове на съвместни публични изяви. В социологическите традиции (Дьорд Лукач, Едуард Томпсън, Ерик О. Райт и др.) колективното действие на групово ниво се разграничава в различни пластове, аспекти: стратегическо колективно действие – практики и действия, представящи групови интереси; нормативно колективно действие – убеждаване, морализиране, оправдание, легитимиране, което предполага споделени модели и образци на оценка, на нравственост, споделяне на утопии; традиционно колективно действие – практики на регресия или съпротива, подозрения и пр., което предполага споделени традиции, норми, обичаи; експресивно колективно действие – идентификация с лидерите, символите, знаците, което предполага общност, съвместност, споделеност на чувства и пр.
Има широки познавателни възможности за интерпретирането на средната класа, на съответните средни слоеве, на хората принадлежащи към тях и идентифициращи се с тях – и в контекста на придобилата голяма популярност и влияние в западните страни през 80-те и 90те години на ХХ век “теория за рационалния избор” (rational choice theory) и съответно – “теория за рационалното действие” (rational action theory). Голдторп например пояснява, че действайки рационално, индивидите от различни класи не предприемат едни и същи действия, защото възможностите и принудата, предоставени им в резултат на тяхната принадлежност към различни класи е различно; по същия начин една и съща нагласа може да води поради същите причини до различни действия.
Разбира се, същевременно, необосновано е приписването на “само позитивна” или “само негативна” роля на една или друга социална група. Последната винаги носи в себе си определена амбивалентност и изпълняването на една или друга обществена роля зависи от съчетанието на редица други фактори, от свързването на дадената група с икономическата и политическата структура, поставянето й в конкретния политически, икономически и културен контекст. В подобен смисъл Фр. Хайек, а по-късно Д. Бел, А. Гоулднър и др пишат за “амбивалентната природа” на “техническата интелигенция” и “хуманитерните интелектуалци” (вж. напр.: Gouldner 1979: 8-20). Но това не отменя присъщата по принцип предприемчивост, инициативност, активност като основни групови качества на представителите на средните слоеве.
От друга страна и елитите представляват “инициативни актьори”, в това няма съмнение – те са винаги “над” останалите (те са и “по-“, и “най-“), те и по названието си са “върхът”. При тях обаче случаят е по-различен, защото част от елита разчита на наследен капитал, а не само на свой собствен труд като основен ресурс, което в нашия случай е особено, дефинитивно важно.
В своя бестселър “Тихата революция” и по-късно в обобщаващия труд “Модернизация и постмодернизация: културни, икономически и политически промени в 43 общества” Роналд Ингълхарт направи опит за обяснение на промените в социалните структури на съвременните, модерни общества и особено на прехода от доминирането на материалните към доминиране на нематериалните, “постматериалистически” ценности (Inglehart 1977; 1997). В тази насока е и новата роля на средните слоеве и средните класи в последните 2-3 десетилетия. Все по-ценен става не просто трудът за получаване на средства за живот и оцеляване, а и интересния, автономния труд, удоволствието от самия труд, водещ до развитие на творческата природа на човека, до самореализация, до предизвикателства пред професионализма, до повишаване на знанията и квалификацията, до повишаване на стремежа към по-престижна работа и т.н. И от тук – силната личностна мотивация за по-значима инициативност, предприемчивост, склонност към поемане на риск в начинания и т.н. А тъкмо това са все черти на хората от средните слоеве, които е необходимо да участват в общата интерпретативна схема на средната класа в днешните условия.
Притежавайки качествата на инициативни социални актьори, именно “средните” разполагат както с възможностите за придаване на по-голяма устойчивост, така и с потенциала за промяна на статуквото – именно в техните среди се създава нужната преоценка и пропаганда за промяна, сред тях са и организационно подготвените за смяна и участие в управлението. Съвременната история изобилства с примери за активната, преобразователна и предприемчива изява на този тип социални субекти.“
Край на цитатите – следва моят субективен извод.
Българското общество е разединено и неспособно да се самоорганизира, тъй като слоят на средната класа е изключително изтънял. Но днес това не е характерно единствено за България и страните, в които преходът все още не може да завърши, но и за все повече държави и цели региони. Умишлено ли се тласкат държавите към намаляване на животоспасителните средни класи, или това е неосъзнат процес, но той би трябвало незабавно да бъде спрян. И всеки закон или политическо действие, което води до стесняване на средните слоеве в обществото, да бъде обявен за престъпление.
При създалата се ситуация не е трудно да се открие посоката за създаване на значителна и действена средна класа. Това може да стане по няколко направления – икономически, организационно-политически, културни/научни и др. Като основна цел е създаване на по-голяма социално-икономическа автономност и самостоятелност на тези хора и подобряване на културата и образованието им.
Защото, пак да цитирам ред от текста на проф. Тилкиджиев: „Човек може по-лесно да придобие (или загуби) пари и богатство и да измени икономическото си положение, отколкото да придобие образование, култура и стил на живот.“
И може в един момент да се окаже, че някоя по-бедна държава е по-привлекателна за живот, отколкото промишлените гиганти. Защо такава държава да не направим Родината си? Но, за да стане това, първото, което ни е нужно, е разбиране за значението на средната класа.
Петър Стаматов
––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Проф. д.с.н. Николай Тилкиджиев е зав. секция „Общности и социална стратификация“ в Института по социология при БАН. Текстът е една малка част, синтез от монографията му „Средна класа и социална стратификация“ (София: ЛИК, 508 с.).
.
Защо в България има интелигенция, а в Северна Америка няма? (но пък има всичко останало)“Интелигенция” е по-регионално понятие, отколкото си мислим и е обикновено свързано с третия свят.
Такава социална страта – “интелигенция” – в САЩ не съществува. Но пък съществува в България. “Американска интелигенция“, ”английска интелигенция“ или ”германската интелигенция” не съществуват дори като тропа. И американска, английска или германска интелигенция действително няма – има хора с професии, т. е – вместо стратата на интелигенцията, съществува стратата на професионалистите – лекари, адвокати, инженери, или хора от професии, които имат изискване за ценз, сертификация, минимум от години прекарарани в учене (обикновено много); И на мястото на източноевропейските „интелигенции“ съществуват кастите на така наречените „ бели якички“. Което не е същото. През 70-те години на миналия век българският писател-емигрант Н. пристига в Америка и решава да потърски контакт с „Американската интелигенция“, за да се включи в социалната й мрежа, като за целта пише писма до Кърт Вонегът и Бредбъри. Вонегът му отговаря лаконично, че в 200 милионната (тогава) и свръхбогата Америка само 200-300 души се издържат изцяло от писане на „висока литература“ и поради това могат да минат за „интелигенция“ по начина, по който го разбира българския писател; поради което, такова нещо, като „американска интелигенция“ – и респективно интелигентска социална мрежа – не съществува. И воплите на българския соц-интелигент остават неразбрани от Вонегът и изгубени в социалния превод. Бредбъри и Вонегът вероятно биха се втрещили, ако научеха, че в малка, 8 милионна соц- България, която, сравнена с Америка, е като икономически и демографски гном, от „творчески професии“ се издържат близо 30 000 души. В тая българска интелигенция – и в традициите й – подобна на децата на лейтенант Шмидт или внуците на Карл Маркс, които според безсмъртната творба на Илф и Петров кръстосват ранносъветска Русия и с Остап Бендеровска страст към Рио де Жанейро обират до голо наивниците, които биха повярвали на измислените им генеалогии – е и голямата трагедия на така наречения български преход от социализъм към капитализъм.
Българският преход можем да го озаглавим интелигенти на власт – от доцент Иван Костов и доктор Ф. Димитров, през Професор Беров и Професор Лилов, до докторите на историческите науки доктор Станишев и доктор Първанов; Ф.Д., вместо да оправя България, писА книга, докато министър-председателствуваше (6 месеца): “Ибо живяхме, Господи?” И с това си остана, с книгата; а се предполагаше да прави жизненоважни реформи в най-тежкото време. Българските “интелигенти” във властта – контролирани от ДС, напълно безпомощни да се справят с потока на събитията, дълбоко подкупни, изключително безхарактерни и много страхливи – са вечно гладни и жадни за власт – и с едно усещане за невъзвратима загуба на безметежните привилегии от бай тошовото време, което е, загуба на социален статус. Негата на социнтелигенцията по безметежността на бай тошовия период превърна българския преход в катастрофа. Николай Генчев беше написал нещо знаменателно за раждането на бълг. интелигенция – “родена по кръстопътищата на балканите, подритвана от великите сили и във вечен страх от тях.” Симптомите на бъдещото развитие на интелигенцията виждаме още в прословутото есе на Боян Пенев – усещане за месианство, очакване “държавата да даде” , неразбиране на социалната роля на интелигенцията – на де факто трансмитер на различни влияния в младата ни държава; продукт на разкъсването на българското общество на базата на много висок с/у много нисък образователен ценз.
Генезисът на българската интелигенция.
Господ знае откъде се е взела българската интелигенция и какво е. Факт е обаче, че такава прослойка има предимно в страните от третия свят, в източна европа и Русия, но в източна европа бързо изчезва; т.е. при някаква нормализация на съответната страна тази група изчезва, интелигентите се превръщат в професионалисти с бели якички. Но бай тошовата “интелигенция” е феномен, който едва ли съществува къде да е другаде по света, в коя да е епоха. Безхарактерността, която тази интелигенция прояви във властта, респективно провалът й във властта доведе до появата на мутрите, на свръхбеззаконието, на чалгаризацията на културата – същите поетеси, дето пишеха балади за ранени партизани почнаха да пишат чалга за мутри, тигри, радки пиратки, азисове и т.н. – т.е., ориентираха се с безпогрешния инстинкт на слугата към новите силни на деня; същото се случи и с “журналистите”; но решаващ беше провалът на интелигенцията в изпълнителната власт – там безпомощността, мързелът и безхарактерността доведоха до истинска национална катастрофа. Разбира се, в Сев. Америка и Зап. Европа има хора на умствения труд, жанрови писатели, хора на креативните професии (creative class) , мощна академия – друго не може и да бъде с над 20 000 колежи и университети. Бжежински твърдеше, че американските адвокати са около 1/3 от бройката на всички адвокати в света; т.е., в американското общество хората на умствения труд са всъщност непропорционално високо представени; също и хората с образование над средното, които са 2/3 от общата популация в америка, което пък девалвира донякъде “висшето” образование и води до изискване за лицензиране, за да се отсее плявата; в същото време, парадоксално, “интелигенти” и “интелигенция” като социална прослойка на практика отсъства – т.е. публични фигури, упражняващи умствен труд, които обществото да търси за мнения по всеки обществен дебат.
Единствения интелигент от европейски тип, за който се сещам, е Ноам Чомски; който има буквално мнение по всичко и известна обществена тежест извън професията, която упражнява – а тя е на университетски преподавател; Може би донякъде и Мур, но той си е кинаджия и по-скоро си упражнява професията. Всички останали стриктно следват нормата на професиите си и нямат обществена тежест извън обхвата на професионалната им експертиза. В европа не е точно така, по специално във Франция, където интелигенция – като социална фигура и социална прослойка, има; Ако обаче например въведем в Гугъл ”американска интелигенция” няма да ни излязат почти никакви резултати; такава обществена фигура – интелигент всичколог, до когото обществото се допитва при всеки дебат и чието мнение има тежест по буквално всички въпроси, не е типична нито за америка, нито за Западна Европа, с изключение на Франция. В американския английски самата дума – както и понятието “интелигенция” е заемка от руски; всичките “почвеници”, “сиромахомили” и саи руски групи от царска русия; в известен смисъл, българската интелигенция генетичен мелез м/у руската и френската. А между руската и френската ителигенция връзката е може би съществена. Темата е по-сериозна, отколкото изглежда; както и да е, фактът, че такава прослойка – като обществена тежест и съзнание за мисия, на запад от калотина, образно казано, отсъства, е симптоматичен. Интелигентът/интелектуалецът, като агент на промяната, на запад от драгоман (без франция) не съществува.
Генезисът на българската интелигенция може да се търси – може би – в опитите на образованите хора в следосвобожденска България да се превърнат в агенти на културната промяна и да затворят дупката между народната традиция и запада/или изтока в европа – т.е. в налагането на някакъв цивилизационен модел, под влияние на придобитата в западни / или руски университети култура; като всеки респективно дърпа чергата към своята страна и очаква необразованата “маса” да го “слуша” и “следва” и се възприема не като професионалист, а като човек с мисия – да приобщава България респективно към френската култура и модел, към германския, или към руския, и по Боян Пеневски да “възвисява масата”;
Балканският политически модел – Интелигенти на Власт.
В същото време, трябва да подчертая, че българската интелигенция е най-интелигентната интелигенция на балканите, и това, дето се вика, е факт от живота. Доказан. Българската интелигенция е изключителна – и за което не си даваме с/ка; едно любопитно ново изследване Риндерман за интелигентността на горните 5% от всеки съвременен етнос – хиперлинк -води до следните резултати, хиперлинк: http://www.iratde.org/issues/1-2009/tde_issue_1-2009_03_rindermann_et_al.pdf Предполагам, с учудване ще установим, че IQ – то(колкото и условен фактор да са резултатите от IQ тестове за действителна интелигентност) на българската интелигенция е значително по-високо от това на останалите балкански интелигенти – примерно с близо 15 пункта по високо от това на албанците – което е пропаст, с 10 от това на турците – което пак е пропаст, и с малко по-малко – 2-3 пункта, от това на хървати, румънци, сърби и т.н.; и е на практика идентично с това на френската интелигенция; Съвсем определено, ИК-то на българската интелигенция е най-високото в цяла югоизточна европа; има обаче и нещо смущаващо – между IQ-то на БИ и средното IQ на България има истинска пропаст, непропорционално голяма – всъщност най-голямата в цяла Европа – което може би обяснява и съществената тежест на интелигенцията в Б-я, сравнена с тежестта на останалите социални прослойки, както и мъчителния диалог между интелигенция и обикновени хора, който продължава вече близо век. Такава бездна м/у усреднено IQ за етнос и IQ на горните 5% не съществува никъде в Европа. Нещо контраинтуитивно от изследването – колкото по-на юг и югоизток в Европа, толкова по-високо IQ на хората от политическата класа, като тука България отново е шампион, на практика – европейски. За сравнение, докато IQ-то на английските политици е около 110, IQ-то на средния български или гръцки политик е около 124; което идва да ни рече, че докато на запад политиката е игра (да не забравяме, че Тачър беше бакалска дъщеря, а Рейгън – второразреден актьор), в която има елемент на почтенност, на югоизток е игра на оцеляване, коалиционна игра, в която оцеляват най-умните, или грубо казано – на югоизток политиката е игра на измама, водена от изключителни хитри измамници, където умението да измамиш е задължително за оцеляването и издигането и социалния успех. В тоя смисъл, интуитивисткото мнение, че българските политици са “глупави”, е абсолютна заблуда; всъщност, става въпрос за най-интелигентната, най-измамната (до ниво професионален измамник), най-отраканата част от българската интелигенция, в сравнение с която IQ-то на останалите интелигенти е направо тривиално. Българската интелигенция счита политиката за своя зона, и ревниво и подчертано брани териториалните си права; същото е и в Румъния и Гърция – справка – таблицата и изследването. Политиката е занимание за интелектуалци и всички останали се считат натрапници. В тоя смисъл, политиката изглежда зона за естествена изява, най-високо желателно, предпочитаното поле за реализация на най-горната част от българската интелигенция, където обаче конкуренцията от тясносоциалистически професорски бради и гладко избръснати десни доценти е изключителна и оцеляват само най-хитрите и най-коварните измежду най хитрите, най обръгналите в така наречените коалиционни и социални игри -както може да те излъже изключително умен човек, никой друг не може; и битката за кокал в европейския югоизток е изключително висока, на едно различно ниво от това, да речем, каквато е в западна или централна европа, да не говорим за щатите. Бездната в IQ-то на един политик от европейския югоизток и един западен политик е смайваща – близо една стандартна девиация, и говори за качествено различен политически процес.
Месианско-аристократичната претенция на българската, руската и френската интелигенция вероятно се дължи, не на последно място, на опита на интелигенциите да се напъхат в обувките на ликвидираните (от тях) наследствени аристокраци; в тези 3 страни отсъства аристокрация, която е съответно екстерминирана от турците, октомврийската и френската революции; и интелигенцията е опит за запълването на празнината, оставена от отсъствието на истинска, “нативна” аристокрация, в тоя смисъл, соц-интелигентите на България, Русия и Франция са, освен всичко друго, и самозванци. Всичките тези дребни елементи, които отбелязвам, могат да бъдат засечени и в есето на Пенев; Соц интелигенцията в България е особено специфична; раждането и е някъде между “писателите са инженерите на човешката душа” (на Горки) и “От всички изкуства днес най- важното изкуство е киното (на Ленин); тоест тя беше генерирана от комунистите с цел да бъде пропагандната машина на властта, съставена от политическите технолози на обществото, които да създадат “новия човек” (и го създадоха …) тоест, машина за пропаганда – и никаква функция извън това тази интелигенция нямаше. А при социалните структури има една особеност: те се възпроизвеждат. Веднъж създадена, една структура не винаги следва волята на индивидите, които са я създали (всъщност никога не я следва) и в известен смисъл живее собствен живот. Трагедията на българския преход е, че бай-тошовата интелигенция се възпроизведе и ще продължи да се възпроизвежда в течение на много генерации, въпреки че строя, които ея създаде, и причините, по които беше създадена, са отдавна отпаднали Тази каста е двусмислен продукт , вписан в конкретно време и конкретно място, създадена от конкретен исторически процес и с конкретна цел. С оглед на горното, провалът на българската интелигенция на власт, едновременно удивлява и не удивлява.
Септември 30, 2013
ISTORIK