.
Проф. Пламен Павлов, в. „Труд“
Навършват се 75 години от геноцида над бесарабските българи в бившия Съветски съюз през 1946 г.
У нас трагичните събития получиха обществен отзвук едва през 2001 г. с документалния филм на Константин Чакъров
На 29 октомври отбелязваме Деня на бесарабските българи, свързван от традицията с освещаването на храма „Преображение Господне“ в Болград през 1838 г. Безспорно нашите сънародници в днешните държави Украйна и Молдова заслужават много повече внимание и признание, поради което датата 29 октомври е важен маркер в националния ни календар. Колкото и да е „непразнично“ обаче, нека припомним най-мащабната трагедия в историята на нашата бесарабска общност, случила се преди 75 години.
Върху темата за големия глад през 1946 г., познат и с обичайното руско понятие „голодомор“, повече от половин век тегне пълно „табу“. Вярно е, че в годините след Втората световна война милиони хора по целия свят преживяват лишения, като трудности с продоволствието е имало и в България. И все пак, съдбата на бесарабските българи е много по-драматична, тъй като режимът на Сталин обрича сънародниците ни на неимоверни страдания и гладна смърт. Уви, те не получават подкрепа от прародината България. Наложеният от Червената армия на 9 септември 1944 г. комунистически режим начело с „вожда и учителя“ Георги Димитров не реагира, а и нали в „страната на Съветите“ гладът би следвало да е невъзможен! „Братската дружба“ и продължилото десетилетия информационно затъмнение водят до непознаване на събитията, което не е преодоляно напълно и днес.
Дори и да е парадоксално, у нас истината за глада в Бесарабия получи обществен отзвук едва през 2001 г., когато по БНТ беше излъчен документалният филм на Константин Чакъров „Дойде есента на 1946 година“. В едно интервю режисьорът споделя: „Историците не са проявявали по ред обясними причини интерес към тези събития. Съвсем случайно ми попадна сборника „Бесарабските българи за себе си“ и оттам се запалих по изповедта на една българка, Домникия Ганчева. Реално погледнато, тръгнах заедно с екипа си с една много смътна идея към Молдова и Украйна…“ При реализацията на филма К. Чакъров обиколи местата на трагедията, засне не само свидетелства на преживяли трагедията, но и автентични архивни документи, успя да улови отблизо потисканата половин век, но все още жива памет за онези трагични дни. Филмът започва с разказа на споменатата Домникия Ганчева:
„Дойде есента на 1946 година… Съветската власт реши да вземе от хората и малкото зърно, което им беше останало, насилваха хората да влизат в колхозите… Комсомолските активисти ровеха дори в купите сено, търсейки скрито жито. Денем прибираха житото, а нощем сновяха с „черните врани“ (автомобилите на репресивните служби) и който се съпротивляваше, го отвеждаха със себе си. Настъпи глад. Страшен глад…
Гладът през есента на 1946 г. е най-тежкото изпитание за българите в Бесарабия в цялата им история – още от времето на преселенията през XVIII-XIX в. „Голодоморът“ е причинен както от небивалата суша през 1944, 1945 и 1946 г., така и от престъпната аграрна политика на съветската власт. Добивите са изключително ниски – десетина килограма зърно от декар! Държавните наряди обаче не са отменени и се налага хората не само да предават цялото си зърно. Когато нямат достатъчно, да купуват жито и да го предават в държавните складове, за да не бъдат третирани като „врагове на съветската власт“! Основната цел обаче е ясна – българите да бъдат лишени от собствена земя, да бъдат пречупени в икономически, социален и психологически план и вкарани насила в държавните стопанства – т. нар. колхози. Историкът доц. Иван Забунов, бесарабски българин, отбелязва, че въпреки бездушното отношение на съветската бюрокрация, все пак е имало сигнали и молби да се прекрати тази убийствена политика. В отговор на партиен пленум в Кишинев официално е заявено: „Някои партийни и административни ръководители се опитват да обяснят незадоволителното изпълнение на плана с обективни причини – сушата, ниската реколта…“ Това е „сериозна политическа грешка“, нещо повече – „невярна и антидържавна“ позиция!
Политиката на „аграрен терор“ не е нова за съветския режим. Нека припомним глада в Поволжието през двадесетте години на ХХ в. и печално известния „Голодомор“ в Украйна през 1933 г., при който от гладна смърт умират милиони… Както стана дума, бесарабските българи са подложени на масови реквизиции на жито и други храни, насилствена колективизация, „разкулачване“ (репресии срещу по-заможните и предприемчиви селяни), арести, заточения в Сибир и други далечни места. Част от хората бягат в градовете, търсейки спасение и прехрана в промишлените предприятия. Останалите по селата, които са многократно повече, стават жертва на глада… След няколко месеца, изправени пред тотална катастрофа, властите най-накрая решават да окажат помощ на бедстващите села. Тя обаче е недостатъчна и зле организирана, а част от изпратените храни се разхищават и присвояват от местните партийни началници… Както отбелязва известният историк проф. Николай Червенков, също бесарабски българин, жертвите на глада са стотици хиляди – не само българи, но и украинци, руси, молдавци… Броят на покосените от глада българи и до днес не е точно установен, като със сигурност надхвърля 100 хиляди души за по-малко от година! Загиналите в Първата световна война българи също са над 100 хиляди души, но все пак не в мирно време, а по фронтовете в продължение на три години… Геноцидът през есента на 1946 г. е тежък удар за бесарабската българска общност – не само в демографски, но и в психологически план. Затова е важно да се подчертае, че бесарабските българи в бившия Съветския съюз, днес в независимите държави Украйна и Молдова, не само оцеляват, но продължават да бъдат жизнена общност и днес. И това, дори да прозвучи патетично на някого, е още една причина да вярваме в силата на българския национален характер.
Да се върнем към филма на Константин Чакъров. Скоро след премиерата в София, през пролетта на 2001 г. беше организирано неговото представяне пред самите бесарабски българи – в Тараклия (Молдова), Болград и Одеса (Украйна). Обикновените хора, младежите, несвързаните със стария съветски режим представители на интелигенцията приеха „Дойде есента на 1946 година“ като тържество на истината, крита от обществото десетилетия наред. Но не трябва да спестяваме и горчилката, „сервирана“ на автора от дейци на бившата номенклатура, които положиха неимоверни усилия да отрекат или оправдаят станалото в онова зловещо време с несъстоятелни доводи! Ще припомним, че и в България имаше отделни гласове, според които някак си не е „патриотично“ да се говори за случаите на трупоядство и канибализъм, отразени във филма, при това с автентични документи и спомени. Нека отбележим обаче, че подобни ужасяващи явления е имало неведнъж в историята на човечеството, когото хората са доведени до загуба на разсъдък в борбата си за физическо оцеляване.
Трагичните страници в нашата история не са малко – ако се вгледаме в по-близкото минало, няма как да отминем Илинденско-Преображенското въстание, геноцида над тракийските българи (1913 г.), падналите във войните за национално обединение (1915-1918 г.), насилията над македонските българи под сръбска и гръцка власт, жертвите на „народната власт“ след 9 септември, и т. н. И би било кощунство, ако подминаваме бесарабските българи, подложени на престъпна политика в потресаващи мащаби.
Черната годишнина, за която припомняме в Деня на бесарабските българи, ни задължава да надскочим махленското разбиране за българското – разбиране, което води до подценяване на нашите „външни“ общности, до възприемането им като нещо едва ли не чуждо… Напротив, необходимо е като общество и държава да полагаме много повече усилия за приобщаването на сънародниците ни към Родината, към общото ни българско настояще и бъдеще.
.
