Карам си колата днес, бавно с кеф. Слънчевият есенен ден хвърля златни отблясъци на предното ми стъкло. Примижавам от удоволствие, отварям си душата, а тя ненаситната, гълта ли, гълта слънчеви зайчета.
…И тогава го видях. Застанал пред един пътен указателен знак със стрелка, сочеща направо, някакъв човек ръкомахаше и се караше на знака. Полюбопитствах, спрях след него. През открехнатия прозорец чух една дълга плеяда от ругатни:
– Кой си ти, да ми заповядаш накъде да вървя, бе ламарино скапана! До гуша ми дойде цял живот все някой да ми показва какво да правя и накъде да вървя, ай сиктир, бе знак! – говореше, без да си вземе въздух, непознатият. – Направо да съм вървял. Ще вървя, накъдето си искам, разбра ли? От малък ме бутат все направо да вървя, от чавдарче, та до пенсионер. Сега пък зелен сертификат ми искат, не издържам повече!
Гледам и не вярвам на очите си: брех, маменцето му, докъде ни докараха? Аз съм ваксиниран и си имам сертификат, но и на мен ми се псува, ама така ми се псува, че ми се иска да си отворя устата и сто часа да не спирам. Има за какво: за тока, за газта, за увеличените цени на продуктите, сякаш сме с американски заплати, и най-вече за разделения народ.
Мислех да сляза при човека, пък да го запсуваме двамата тоя скапан живот, та чак небесата да ни чуят, но се отказах. Небесата ще ни чуят, но тези, които трябва, няма да ни чуят. В това днешно барутно време някой някого да чува?
Човекът усети, че не е сам, обърна се към мен и някак сконфузено се извини:
– Извинете, аз само така… да си го изкарам на знака… защото той по ще ме чуе от жив човек, пък и може да ме разбере.
Извади от канавката старо ,,Балканче” и отпраши по пътя напред.
Не се чудих много, тъкмо бях хванал дръжката на вратата, за да я отворя да сляза и да си изкарам всичко на знака, когато чух краткото изписукване на полицейска сирена и поредната заповед в живота си:
– Водачът на малкото ръждясало ,,Фолксвагенче”. Спрели сте неправомерно на пътя. Тръгвайте веднага, за да не ви санкционираме!
Усетих как вътрешностите ми завират, а инатът ми започва да расте като духа от лампата на Аладин, но преглътнах всичко – и ината си, и лампата, покорно наведох глава и бавно, с нежелание дадох газ. Погледнах с омраза към указателния знак, който ми сочеше да карам само направо, а отвътре ме напъваха хиляди псувни:
– Ей, знак, ще се върна и ще се разправям с теб, да знаеш!
С периферното си зрение видях как знакът ехидно ми се усмихна. Есенното слънце продължи да прави слънчеви зайчета по прозореца на колата ми, но душата ми вече не искаше да ги гълта. Започна да гълта не знам как появилите се в гърлото ми горчиви сълзи и я чух да въздиша тежко от тази абсурдна ситуация.
Георги Стойков
.
