Медицината винаги е била надежда за хората. Правела го е дори в безнадеждни моменти. Когато лекарят е виждал, че пациентът си заминава. Че всичко е загубено и вече няма връщане назад! Дори тогава лечителят е продължавал да дава надежда.
Надежда… Много често само това искаме. Нищо друго! Всеки знае, че отвъдното го чака. И най-много тази надежда я искаме от хората в бели престилки. От кого другиго?
Днес, в деня на лечителя (бел. ред.: 19 октомври), аз изпитвам срам. Никаква гордост! И за поредна година отново няма да празнувам. Няма какво! Медицината е в колапс. Отдавна вече няма надежда.
Ще умреш! Ще ти напъхаме тръба! Няма места! Отделенията са препълнени! Ще избираме кого да обдишваме. Ще излезеш в чувал! Ковчегът ти ще е запечатан! Дайте още пари!
Това чувам само днес от българските лекари. За надеждата са забравили!
Някой да е чул някаква надежда от устата на тези лекари, които целодневно са на екрана? Дори някаква! Минимална!
„Боцни се“! Само това! Друго не знаят.
Боже, защо го искат толкова силно? Прости им! „Прости им, защото те не знаят какво правят“.
Честит празник на малкото останали лечители, които все още не са загубили надеждата.
Д-р Хасан Ефраимов,
19 октомври 2021 г.
.
