Джигули

.

Разказ от Хасан Ефраимов

Ся, малко се притеснявам от това, някой да не остане с впечатлението, че в Делиормана живеят само хора, изостанали от цивилизацията, намиращи се още в каменната ера. Там винаги е имало и напредничави хора, както и навсякъде по света, където щъкат двуноги сапиенси. По принцип, повечето човеци не са повече от едни говорещи животни, или поне така се държат. Ако можехте да разбирате езика на кучето, кравата или овцата, щяхте да чуете неща, които да ви накарат веднага да сложите юлара на доста люде. Но, вие понеже не разбирате езика им, затова продължавате да хортувате празни приказки с хора, които не са нищо повече от едни говорещи животни.

Един от тези напредничави хора в Делиормана имах щастието да ми е чичо и да израсна покрай него. В случаите, в които не се опитвах да разбирам езика на животните, предпочитах да съм с него, за да мога да науча десетки необичайни неща.

За беда на селяните, чичо имаше доста нехарактерни за региона занимания и те малко се притесняваха от това.

Навремето, като харесал чинка и решил да се жени за нея, й направил доста странно предложение – изчел й стихове, написани собственоръчно от него на кафява хартия, в каквато магазинерът увиваше кренвирши и салам „Кучешка радост“.

За какво му е било да го прави, и идея си нямам, след като единственият досег на повечето делиорманци с поети е, когато те ги гледат от снимки, закачени по стените.

– Ко…? Ко речи? – възмутила се чинка.

Чичо не направил проблем от това и й повторил няколкократно стиха, над който будувал много нощи наред.

– Ти ся кво искаш да ми кажеш? – не се предала, обаче, нашата.

За беда, точно в този момент наизлезли братята на чинка и му дръпнали един хубав бой, за да се научи да не ходи по тъмни доби през стоборите на хората и да им чете неразбираеми глупости за разни пътеводни светлини в небето.

Дълго продължила битката между чичо и братята на чинка, в резултат на което, след всяка нова синина, делиорманският поет поумнявал още повече, получавал ново вдъхновение, а стихът му ставал все по-добър и кратък. Накрая така го усъвършенствал, че успял да вмести цялото писание в едно единствено изречение.

– Ще се ожениш ли за мен? – издекламирал селският Ромео, паднал на колене пред шалварите на делиорманската Жулиета.

– Ми, тъй кажи, бе бунак – зарадвала се най-накрая и чинка. – Кво го протакаш толкоз?

Да, малко маниак си падаше чичо. Науми ли си нещо, отказване нямаше. Затова винаги си постигаше целите, макар и с цената на много бой и компромиси със стиховете си.

Така например, поради този му характер, той бил първият, който си купил мотор в селото.

Дотогава селяните от Делиормана били виждали мотори само у германците, купуващи си храни от тях и чинно заплащащи всичко. После дошли руснаците, за да освобождават, ала те били с талиги и затова отмъкнали всичкото им сено и коне и трябвало да изчакат да мине много време, за да видят отново лъскав мотор.

Та, така е по тези земи – твърде често ни освобождават руснаците, поради това виждаме лъскави мотори само у германците.

Като гледам как някои се надяват руснаците да ни освободят за трети път, пропускайки факта, че после забравят да си тръгнат, и си викам:

– Ох, Божке… А ще слезеш ли от лъскавия „Мерцедес“, за да се качиш отново на дървения „Москвич“, направен от германски каски?

Но вече знам защо е така. Немецът за нас е аристократ, който няма да достигнем никога, защото не ни се работи като него. Господарят, който винаги ще ни напомня колко сме дрипави, но поне ще ползва вазелин. Е, друго си е да те… такова, друг дрипав селяк, подобен на теб. Така сме свикнали – не се чувстваме незначителни. Някак си по-равни се чувстваме, а и опиянението от водката заличава болката в седалищните части. От постоянното седене на едно място искам да кажа.

Ох, Боже, не можеше ли просто да бъдем швейцарците на Балканите?

Въпросът ми беше глупав, нали?

Но, ако си мислите, че сме независими, прави сте. Да, от нас нищо не зависи.

Ох, отплеснах се.

Та, дръпнал мотора чичо, но амуджите си помислили, че пак идат германците, а след тях всеки знаел, че винаги идват и руснаците с конските си талиги, затова тръгнали да си крият жените. От опит знаели добре, че руснак на жена и кон не прощавал.

Запърпорил чичо из село с мотора, а всеки път като се върнел от нивата го повдигал на стъпенката и чинно го измивал със сапун и топла вода, която носел с бакъри от Голямата чешма. А също и басмения калъф, който чинка ушила, за да не се износва кожата на седалката. Закачал калъфа на телта чичо и, докато чакал да изсъхне, сядал и съзерцавал мотора.

Веднъж стигнали и до Варна с мотора, но чинка, развявайки шалвара, качена отзад, като видяла за каква голота иде реч на плажа, закрила очите на чичо с ръце и той, докато се усети, навлязъл в пешеходната зона. Така чичо не успял да се изкъпе в Райските градини, пардон, варненския плаж, заобиколен от голи чехкини, полякини и малко немкини, но като се поогледал, веднага разбрал, че е опетлал конците. Нямало никакво движение около него, а възмутени граждани започнали да му подвикват.

Тарикат момче бил чичо и веднага угасил мотора.

– Слизай – подвикнал и на чинка.

– Е, тука не му е мястото, ся – възнегодувала тя, придърпайки шалвара си нагоре, защото по пътя на няколко пъти чичо спрял мотора, за да си починат из горичките и крайпътните пояси.

– Ма, няма да… – ядосал се и чичо на недосетливостта й. – Ще буташ мотора.

Ще – не ще, слязла чинка и забутала мотора по варненските плочки, както си е с делиорманския шалвар, а тя бедата никога не идва сама, знаете. Насреща им се изпречил милиционер с фуражка и замяткал кочан с фишове в ръка със самодоволна физиономия.

– И, ко прайм, ся? – засукал мустак оня.

Ето виждате, че тази фраза е стара, колкото памтивека, и не е измислена от катаджиите на демокрацията.

– Ко прайм? Бутаме, началство – не му останал длъжен и чичо. – Развали се пущината, а уж купих руски мотор, за да е здрав като германска каска. И за по-напряко…

Отървал глобата чичо и, за да покаже на всички, че е напредничав и не е изостанал от цивилизацията, си купил и първия телевизор на село, докато не се усетил, че си вкарал автогол – амуджите от цялото село започнали да се събират в двора му, за да гледат „На всеки километър“.

Находчивостта му помогнала и в този случай – чичо заявил на всички, че сеир сандъкът се е счупил, и те, доволни, че е дал пари нахалост и се е прецакал така жестоко, напуснали двора му завинаги.

Да, ама на следващия ден чичо изтипоса и първата кола в село.

Насъбраха се отново всички амуджи, барабар с бабите, да гледат и да се тюхкат. Аз вече бях достатъчно голям, за да помня този случай.

– Брех, брех, брех… – чудеха се всички на лъскавата „Жигула“, а ходжата дори зачете молитва против уроки, пръскайки плюнки наоколо.

– Я, назад, че с тези мазоли по ръцете ще надраскате боята – възпираше ги и чичо.

Който видял – видял. Още същия ден чичо изми новата „Жигула“ и я прибра в гаража, за да я изкарва само от празник на празник, нищо че оттогава му остана прякорът „Джигули“. Те, нашите хора, са така – не могат да произнасят половината думи и си наричат нещата, както им дойде.

В този ден, заедно с Джигулата се настани и завистта в сърцата на хората от Делиормана. Дотогава всички си бяха еднакви дрипльовци, а сега, изведнъж…

– Отде е намерил толкова пари? – обадиха се някои. – Цяла Джигула да дръпне на двора.

– Сякаш не го знаем какъв е окъсан, че сега от кола ще го докарва – не оставаха по-назад и други.

– Баща му беше бедняк, дядо му беше бедняк. Дядо ми разправяше, че и дядото на дядо му е бил същият прошляк. Не, тука има нещо. Или злато ще да е намерил и изкопал, или откраднал отнякъде.

Не минаха и три дни, довтасаха милиционери от Шумен. Дълго разследваха чичо, но той, какъвто си беше тертиплия, си пазеше абсолютно всеки фиш от заплатата, а също и от продажбата на агнета в Селкоопа, затова си заминаха безславно.

Клечахме и ние, хлапетиите, около гаража и надзъртахме вътре през прозореца, но повече от това чичо не ни позволяваше. Оставаше ни само възхищението, с което гледахме всяка седмица в неделя, когато той чинно изкарваше колата пред гаража, без да я пали, за да не се хаби бензин. Кученцето, поставено пред задното стъкло, започваше да ни кима с глава, а ние през същото време се чудехме, какво ли аджаба похапва там, след като постоянно е затворено вътре.

– А бе, то, на хайванчето хапването – иди-дойди – чудех се и аз. – Ама, къде ли ака, като знам чичо какъв чистник е?

Излъскваше чинно Жигулката чичо и точно в този момент аз се обаждах, че си бях малко дявол още от тогаз:

– А, чичо, една муха.

– Къде?

– Изака се точно на предния капак, чичо.

– Брех, мамито им и бацили – започваше тогава и той. – Няма отърване, ей.

Грабваше наново гъбата и измиваше чинно целия капак, макар че никъде не се виждаха мухи.

След като най-накрая привършеше, прибираше колата в гаража и се изтъпанваше пред чешмата. Дълго търкаше сапуна, докато целият не станеше в пяна до лактите, че и малко по-нагоре. И така поне три пъти, че малко маниак си падаше на тема бацили. После сядахме на софрата и той започваше дълга молитва, с която благодареше на Всевишния, че му е дал чинка, мотор, сеир сандък, че и Джигула дори.

– Чичо, ти изми ли си ръцете? – питах винаги точно в момента преди да награби хляба.

– Брех, мамито му… – изтърваше се, както е на софрата. – Аз измих ли си ръцете?

– Точно това питам и аз, чичо.

– Май ги измих.

– Стига си псувал на софрата – обаждаше се и чинка. – Не те е срам. Че още и на джамия ходиш с тази уста.

– Ми, ако не си ги измил, чичо? – продължавах да сея съмнения в крехката му душа с най-сериозния си тон. – Те, бацилите само това чакат.

– Ми, ако не съм ги измил?

– Точно това питам и аз, чичо.

Хукваше отново чичо към чешмата, за да повтори още три пъти процедурата по унищожаването на бацилите, а чинка през това време нареждаше:

– Стига, че дори децата те взеха вече за подбив.

Когато най-накрая се върнеше на софрата, започваше дълга лекция за бацилите, научена от списанията в читалището.

– Чичо, защо не виждаме бацилите? – мятах го веднага.

– Защото са много малки и невидими, моето момче.

– Като са толкова малки, защо ни е страх от тях?

– Няма малко зло, моето момче. Като навлязат в нас, унищожават телата ни, сърцата ни, а най-редовно унищожават дори душите ни.

Тогава изведнъж чичо се присещаше нещо и ядосан се обръщаше към мен:

– А ти изми ли си ръцете преди да седнеш на софрата, бе келеш?

– Е, снощи нали ги мих.

– Бягай бързо на чешмата. Ами зъбите си изми ли?

– Чичо, като пием вода нали се измиват.

– Бягай бързо!

– Чичо, те бацилите, докато станат колкото мен… – негодувах и по пътя към чешмата.

Такъв си беше чичо. Всяка сутрин ставаше в зори. Пет пъти ходеше на ден в джамията, а преди това чинно си взимаше абдест. По три пъти си измиваше ръцете, краката, лицето, ушите, устата, носа, че така се ходи в джамия – с чиста душа и чисто тяло, за да не се скверни храмът и за да се приемат молитвите. През деня по 50 пъти си миеше и ръцете. Не се ръкуваше с никого, че бацилите най-много се предавали при ръкостискане. Уж, да ти покаже човекът, че е благоразположен към теб, а ти предава бацили. Наистина, странен свят.

Чичо твърдеше, че най-мръсното нещо на света били парите.

– Завладее ли те веднъж бацилът на парите, отърване няма, моето момче. Ще те мори, докато не те отведе до гроба – изричаше винаги.

Затова никога не се докосваше до пари. Заплатата му я даваха в плик. Специално заради него касиерката в кооперацията беше купила цяло тесте. Винаги имаше ръкавица в джоба си. С нея захващаше за крайчеца плика и така го носеше на чинка. После дълго си миеше ръцете. Никога не влизаше в магазин, за да си купи нещо. Хранеше се основно с плодове и зеленчуци, които дълго ги миеше и търкаше. После ги обелваше с едно малко ножче, а до месо дори не се докосваше. Аскет отвсякъде.

Такъв си беше чичо. Някой би казал, че е бил маниак, но за мен беше най-чистият човек на света.
После пораснах. Запилях се по широкия свят и все по-рядко виждах чичо. Чинка и Джигулката му останаха с него до самия край на живота му. 40-годишна кола, а нямаше и драскотина по нея. 8000 километра. Това показваше километражът.

– Виж си колата, палачор такъв – ми се караше в малкото случаи, когато се виждахме. – Нова кола, а…

– Аз кола не пазя, чичо – отвръщах винаги. – Само карам.

– То, ти и жените май не пазиш. 9 направи ли ги вече?

– Само 7, чичо.

– Е, ще станат. Млад си още. Но накрая ще умреш сам.

– Не ме интересува как ще умра, чичо.

– А бе, не те интересува, ама…

– Аз като умра, ако ще дърва да цепят на… коляното ми, чичо.

– Същата голяма уста. Такъв си беше и като малък. Още пелтечеше, ама като изтърсиш някоя дума, на човек му идеше да се пръсне така, ама направо през гърба. То, затова и писател стана накрая.

Та, оттогава вече винаги казвам: – Аз кола и жена не пазя, само карам.

– Не те е срам – продължаваше винаги чичо.

– Защо да ме е срам, чичо? Постоянно излизат нови модели.

– Да излизат. Аз съм все с чинка ти.

– Всеки път си купувам по-хубава кола, с повече екстри.

– А обичат ли те?

– Е как да ме обича кола, чичо?

– Мен пък чинка ти още ме обича. Откак й изчетох оня стих там, до плета. Е, и малко бой ядох, ама и аз я обичам. Поезията прави чудеса, да знаеш.

– Аз да не съм поет като тебе, чичо. Като се напия и… краката ми омекват, видя ли нова кола.

– То, ти и писател си толкоз. А, и главата ти виждам, че е омекнала от толкова много жени. Какви са тези глупости, дето си ги изписал? Сякаш жените не ти стигат, а си бил в леглото и с демон, че и със самия Шейтан. В нашия род няма такива чюрюк хора. На кого си се метнал такъв? Така ме беше срам, докато четях. Ама, нищо… Някой ден ще ти омекне и между краката и чак тогава ще станеш истински писател.

Един ден чинка почина внезапно. Не мина и седмица, чичо я последва. Не искаше да остава повече на този свят без нея. Не го задържа дори и Джигулката, която си я пази цял живот в гаража.

Не мина много време и синът му, пияница от класа, одра цялата лява страна на Джигулката. Малко след това замина и дясната. Последваха предницата и задницата. Последният път я видях, виснала на една страна, със счупени фарове, зеещи подобно на две избодени очи. Не съм сигурен, но сякаш видях и сълзи да капят по накривената броня. Кученцето се бе килнало на една страна, сякаш проскубано, и повече не клатеше глава.

Една вечер Джигулката последва чинка и чичо, преобърната в канавката и после блъсната в крайпътно дърво. На пияницата му нямаше нищо.

Застанах пред купчинката вече никому ненужна ламарина. Джантите все още си бяха лъскави с оригиналната боя и гуми.

– Ех, чичо… чичо… – разплаках се. – Толкова много те обичах, а не ти го казах никога. Благодаря ти, че ме предупреди за бацилите.

Натовариха Джигулката с фадрома на някакъв камион и тя пое по последния път в живота си към пещите на леярната, а с нея замина и една част от мен, която никога повече няма да се върне.

Послеслов:

Седим на двора в нощната тишина. На гости ми е мой племенник, внук на чичо. Ще вечеряме. В нощната прохлада вече съм изпил 2-3 ракийки, след изнурителния ден. Добре че настъпват вечер и нощ, за да се запрат дори бунаците като мен, които не знаят що е умора, защото толкоз им е акълът. Хубаво ми е. Усещам близък човек до себе си, макар още и дете.

– Ти изми ли си ръцете преди да седнеш на софрата, бе келеш? – обръщам се към племенника си, точно в момента, в който вече минавам на караконджулско.

– Да, чичо. А ти?

– Брех, мамито му… – дори не се усетих как го изрекох. – Аз измих ли си ръцете?

– Точно това питам и аз, чичо.

– Май ги измих.

– Ми, ако не си ги измил, чичо? – продължи да сее съмнения в крехката ми душа, онуй малкото, с най-сериозния си тон. – Те, бацилите, само това чакат.

– Ми, ако не съм ги измил?

– Точно това питам и аз, чичо.

– Слушай. Я да мълчиш и да ядеш там. Дай да ти видя мускулите. Запретни ръкав. Какви са тия пилешки кълки? Там, зад вратата има гирички. От утре по 1000 пъти на ден, докато станеш мъж. А и те, бацилите, докато станат, колкото теб…

– Добре, чичо. А на плаж ще ме заведеш ли?

– Утре. И на Калиакра ще те заведа, и на колко още места.

– Ами тя, колата ти, ще се счупи, чичо.

– Мамито й и кола. Друга ще купим. Аз кола и… не пазя. Хайде, яж… След вечеря ще ти разкажа за една кола.

– За каква кола, чичо?

– За Джигули.

– Не съм чувал за такава.

– Ще чуеш.

– Да не е тъжна история само.

– Ми, тъжна да е… Трябва да ставаш мъж. В живота няма само хубави неща. Ще поплачеш малко, а утре ще се чувстваш вече мъж и повече няма да заплачеш никога.

Сутринта тръгвам на работа.

– Докторе, какво му има на пациента? – пита и сестрата.

– На гъза вълна…

– Ама, докторе…

– Пиши бацил…

– Какъв бацил?

– Просто пиши бацил.

– А на този пациент, докторе?

– Бацил в сърцето.

– В сърцето?

– Пиши, каквото ти казвам.

– Добре, докторе.

– На този му джасни направо един бацил в душата.

– Докторе, много странни диагнози диктувате напоследък.

– Животът не е ли странен?

– Ами, странен си е. И постоянно си миете ръцете.

– Ми, при толкова бацили наоколо. Бацилът на парите е обладал всички и не ще ги напусне, докато не ги вкара в гроба.

Идва вечер. Настава нощ. Отново съм пиян. Как иначе да живееш сред толкова много бацили? По някое време се изправям, олюлявайки се, и се провиквам към вечността, скрита зад гората:

– Чакай ме, чичо! Ще дойда някой ден. Не искам сред бацилите. Ще дойда с Джигулата. Тя още е вътре в мен, в душата ми, която успях да опазя чиста сред толкова много бацили.

.