.
Разказ от Здравка Евтимова
Шон нямаше достатъчно пари. Всичките му приятели го бяха забравили. Не можеше да си плати данъка „пол”, а това означаваше, че не може повече да бъде мъж. Щяха да го трансформират в камък, подозираше, че след това ще се превърне в глуха и сляпа прах. Всяка частица от праха, която щеше да бъде, щеше да чува стъпките й. Ея! Как можеше да я забрави? Няколко пъти бе ставал камък заради нея. Семейството й никога нямаше да се съгласи да заплати неговия данък „пол”. Те не желаеха да го виждат: превръщаха се в лавина обли камъни и той трябваше да се катери или да ги заобикаля, за да стигне до нея.
Трябваше да изтърпи всичко, за да я зърне. Те бяха безкрайни зъбери, които се надигаха пред него, за да го спрат. Когато накрая успя да заплати данък „пол”, баща й му каза, че са я трансформирали в пясък или може би в къс гранит. Шон тръгна да я търси. Как можеше да бъде сигурен, че онази сива скала, която стърчеше и разрязваше небето като нож, е Ея? Вярваше, че ще я познае, много дълго бе чакал – забравена прах, смазана и стрита на пудра креда без собствена форма, после беше канара на морския бряг, затова знаеше – един камък щеше да познае, ако другият камък е Ея.
Веднъж тя беше малък остров в морето, след това я откри на брега – самотна, гореща дюна. Ея беше хълмче от пясък, а той беше вятърът нощем, който я докосваше съвсем леко, много внимателно. Искаше я толкова силно, че бе съгласен да остане влажна пръст всичките си дни без нея.
Шон се бе подвизавал като пясъчник и гранит. Беше много търпелив. Понякога бе тиня в студените есени. Беше работил като копач години, безкрайни години. Копачите бяха безполови същества – те разрязваха камъните и носеха торби с пясък, с които други копачи строяха къщи. Беше се смесвал с други камъни и пак не можеше да плати данъка си, за да бъде мъж. Беше стена от къща, камара чакъл в основата на големи мавзолеи, керемида на покрива на беден коптор, комин, задръстен с отровен пушек. Не можеше отново да стане мъж, докато къщата не се разпадне, докато някой ден покривът й не се стопи в горещото пладне, докато коминът не се раздроби на невидими прашинки, слели се с пушека.
Копачите бяха неудачници, отчаяна паплач, която живееше, за да трупа пари. Чувстваха се безкрайно щастливи, когато успееха да задигнат шепа монети отнякъде. Убиваха други копачи за шепа монети. Не бяха нито мъже, нито жени и не носеха зародиши в себе си. След векове, прекарани в сляпо изграждане на къщи и прокарване на пътища, те успяваха да си платят данъка и ставаха мъже и жени за ден. Шон знаеше много добре какво означава човек да бъде копач. Като копач той беше направил градина сред пустинята за двама младоженци. Гледаше как те се целуват и се въртеше наблизо, докато се любеха. Задачата му беше лека – трябваше да им донася храна и вода. Изглежда неговата кротост им допадаше, защото му плащаха щедро.
Дори докато тлееше като копач, не я забравяше. Не знаеше къде е Ея. Само се надяваше тя да не е копач като него. Искаше да спести достатъчно, за да я откупи, да заплати нейния данък. Родителите й можеха да заплатят всякаква цена и тя можеше да остане момиче през целия си живот. Родителите й можеха да намерят различен мъж за нея всеки път, когато тя бе жена, ала Ея…
Шон си спомняше…
– Ти си моят хляб и моят глад – беше казала тя. – Не искам никой друг. По-добре да бъда копач цял живот… или къща, която никога няма да се разпадне, ако ти не си с мене.
Шон не искаше никое друго момиче. Можеше да си позволи да остане мъж за един час всяка година. Винаги щеше да има жени за него. Бързо можеше да си намери любима и тя щеше да го обича; да бъдеш жена бе краткотрайна наслада и всяка секунда от това време беше скъпоценна. Често бе виждал някой мъж да милва най-обикновен кафеникав камък: неговата приятелка не бе имала пари да си плати и времето, отредено й да бъде жена, бе изтекло безвъзвратно. Понякога жена държеше в ръка малко камъче. То беше човекът, когото тя бе целувала преди минута. Шон знаеше какво се случва след целувката. Жените хвърляха камъчетата и се втурваха да търсят други любими. Всеки миг означаваше щастие. Всеки удар на сърцето беше блаженство. Мъжете захвърляха камънаците, които преди две вдишвания са били любовта на живота им. Никой не губеше време.
Ея беше в сънищата му. В деня, когато най-сетне отново стана мъж, един кратък зимен следобед в безкрайната година, Шон не потърси друго момиче. Искаше Ея.
– Ти си моят бряг и моята безкрайност – беше казала тя. Ея, неговата Ея.
– Този не е наред – подхвърляха копачите. – Луд за връзване. Сигурно е камък, когото сме разрязали не както трябва.
Ала Шон не беше камък, разрязан не както трябва. Той се надяваше, че Ея е малко камъче, което той можеше да притисне до сърцето си.
– Ще платя на някой копач да издълбае твоето име върху мен, след като ме превърнат в камък, Шон – беше казала тя. – И ти ще знаеш къде съм. Ще ме намериш.
– Родителите ти няма да позволят да станеш камък. Ще намерят някого за тебе.
– Не – бе отвърнала тя. – Няма да бъда жена за никого, освен за тебе.
Той не можеше да я намери.
Цяла вечност бе останал грамаден блок от гранит, преди да спечели достатъчно пари отново да бъде мъж. Заплати на един копач да издълбае името й върху сивата скала, в която се бе превърнал. Така пропиля всичките пари, спечелени, докато бе пясък, и онези, които бе спестил като прах и лепкава глина. Копачът, който бе издълбал името на Ея върху него, можеше да си позволи да бъде мъж една безкрайна седмица с парите на Шон. Шон чакаше. Беше блок гранит. Ветрове го блъскаха, мъгла спеше върху него, затова цялата му повърхност беше хлъзгава и ледено студена. Птици кацаха върху него, върху гранита поникна мъх и започна да разрушава кристалите му. Умирайки бавно, Шон печелеше пари. Надяваше се, че мъхът не е покрил името на Ея. Молеше се то да остане издълбано дълбоко и остро в него.
Един ден Ея дойде. Докосна мъха, който растеше на неговата повърхност. Ръката й потъна внимателно, много бавно в мъглата, която го обвиваше. Разчисти листата, които бяха падали върху него толкова години.
– Шон! – прошепна тя. – Мили Шон!
Камъкът не може да чувства, така бяха казвали на Шон много пъти. Камъкът не може да обича лятото и ветровете. Шон знаеше всичко това. Но то не беше вярно. Тя беше тук, неговата Ея.
Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моите очи. Ти си моята топла мъгла и моите птици, Ея.
Той разбираше думите й. Усещаше докосването й. Толкова дълго бе живял като безполов копач и я бе обичал. Бе прах и ветровете го бяха разпръснали навсякъде по света, и я бе обичал. Бе каменен път, който родителите й бяха разрушили, и я бе обичал.
…Нещо се случваше. Повърхността му се напука. Дълбоки цепнатини запълзяха в студената му гръд, мъхът, който растеше върху него, се запали. Беше платил на онзи копач да издълбае името на Ея върху него. Сега името й вече го нямаше. Кристалите му се гърчеха и скърцаха, гранитната му твърдина се огъна и потрепери. В него нямаше повече сила. Той бе престанал да бъде камък. Не беше пясък, нито прах. Не знаеше какво става с него.
Изведнъж чу гласа й.
– Гледай!
– Да, ти беше права, детето ми.
Приказваше баща й. Шон разбираше думите. Разпозна човека по твърдия допир на ръката му. Шон бе камък и баща й го бе подритвал и блъскал стотици пъти.
– Погледни го. Какъв прекрасен рубин – обади се друг глас на мъж, който Шон не беше чувал никога. – Как е възможно този евтин гранит да произведе такъв великолепен рубин!
– О, те всички стават такива, Джеймс – каза баща й. – Важното е да ги накараш да се влюбят.
– Годеницата ми наистина прави чудеса с тези скали – възкликна мъжът, когото Шон никога не беше виждал.
– Ти си невероятна, Ея. Поздравления!
– Благодаря ти, Джеймс.
Нямаше вятър, мъглата си беше отишла. Сега Шон не беше човек и нямаше сърце. Нещо много по-силно от сърце се разкъса в него.
– Хайде да измъкнем прекрасния рубин от гранитното му бунище – предложи баща й.
– Това е най-хубавият скъпоценен камък в колекцията ти, скъпа – каза мъжът, който се наричаше Джеймс, и внимателно постави Шон в малка кутия. Около дузина по-малки рубини блеснаха за миг, преди да се затвори дебелият капак.
Ти си моят хляб и моят глад. Ти си моят бряг и моята безкрайност, крещеше онова, което бе по-силно от сърце, някъде дълбоко вътре у Шон.
Ея не знаеше, че рубинът е камък, който живее по-дълго от вятъра.
.
