Отшумяха светлите празници Съединението и Независимостта на България, отшумя и тържественото представяне на втори и трети том на Гражданският комитет „Западни покрайнини“. Представянето на томовете премина в пълно медийно мълчание в България. Организаторите ли не поканиха никого, медиите ли по традиция се скриха, аз нямам представа. Единствен порталът ГЛАСПРЕС от Босилеград отрази събитието, както и сайтът ЕвроЧикаго за българите зад океана. Никой друг. Шепа хора прочетоха материала на Иван Николов „Отмъщението на конкистадорите“, никой не обели и дума за прекрасната книга на Едвин Сугарев „Елегия за Краището“. Сега сме в безумното време на сериала „Избори“. След като България не получи световно по футбол, по идеята на последния вожд (всеки си има гласове в главата), народът се сдоби с избори безкрай. Може би ще дойде времето, когато само чрез кастинг ще се избира, кой народ е български и кой не, както това се прави за премиер на некастингувания народ.
Всъщност, в това има някаква логика. Потомците на България в Сърбия са ли българи или са бреме на България? Седейки и гледайки безумното медийно-политическо шоу, осъзнах за сетен път, че за тези хора не бива да се пише и говори. Телевизиите и електронните медии се надпреварват да дискутират само и единствено проблемя със Северна Македония. Загрижени сме за тамошните наши братя. Защото тези в Сърбия не са ни братя. Видях изказвания на редица уважавани от мен специалисти като проф. Кирил Топалов, доц. Спас Ташев, Цвета Кирилова и мн. други. В никакъв случай не омаловажавам темата за Северна Македония. Вярно е, че Гърция декларира, че няма да подкрепя България заради ветото, но тя получи прецизен отчет за изпълнението на Преспанския договор. Как пък на нито един журналист не му хрумна да направи предаване за българските братя в Сърбия. Или пък някой им забранява? Май ние, които говорим и пишем за тяхна защита, грешим, след като подарихме на Сърбия тръба за три милиарда лева, дори и картина на Вучич. Следователно отношенията ни са перфектни.
Права е г-жа Мариана Христова от ЕвроЧикаго с нейните доводи за българските медии зад граница, изказани по време на заседание на парламентарна комисия (вж. тук), че липсата на подкрепа, в т.ч. и финансова от страна на България, е фактор за тяхното изчезване. България не само не помага, но и Външно министерство дори се съди с български организации в Чехия. А за българските медии зад граница се разчита на субсидии от страните, в които те са базирани.
Говорим за активно гражданско общество, но след като политиците и администрацията нехаят или считат, че това е най-правилната политика, а медиите им пригласят мощно с мълчанието си, какво гражданско общество можем да очакваме?
Вижте действията на всички наши съседи как защитават интересите на своето население. Може президентът Вучич на всички форуми да поставя темата за Косово, дори да предизвика въоръжен конфликт между двете страни, може правителството в Загреб през м. март т.г. да изпрати протестна нота до Белград, поради незачитане правата на хърватите във Войводина да въведат Буневачкия говор, както и заплахи от сръбски ултраси към техните представители. Унгарското и хърватското малцинства преди години дори настояваха да се промени Конституцията на Сърбия, за да се засили значимостта на тези диаспори. Може МВнР на България през септември да отправи протестна нота до Северна Македония, заради променен тект на паметник от 1904 г., но никой не се вълнува от съдбата на българските потомци в Сърбия, от екологическата катастрофа, образованието, медиите и пр. България вече 101 години не смее да постави спокойно и коректно въпроса за живота и достойството на нашите сънародници. Най вероятно никой от управниците не разбира проблема или пък им е платено да се разсейват.
На срещите в Блед (Словения) също не се поставя този въпрос. Може би някой им превежда името на града с руската дума „блядь“ и те с радост участват. Но най-големият шамар по мое мнение е мълчанието и заобикалането на нашата страна от г-жа Урсула фон дер Лайен. Може би с право всички са се съсредоточили в Западните Балкани, като под това се разбира Косово, Албания и Северна Македония. Ние явно в техните очи сме третокласен отбор и не си струва да ни споменават. Австрия, Италия, Хърватия, Словения и Балтийските републики упрекват Германия и Франция, че не са оказали натиск на България за вдигане на ветото към Северна Македония, но и дума не обелват за проблема със Сърбия. Най-вероятно не го знаят. А беше времето на Европейското домакинство, когато се биехме в гърдите, че сме автори на темата за този регион.
Бъдещето е неясно. България е в тежка политическа криза, но може би и в още по-тежка интелектуална криза. Институциите нямат намерение да помогнат на тези сънародници, медиите гръмогласно мълчат, а политическите партии, привлекли ченгета, проучват и докладват на всеослушание, как всеки друг е гад и пройдоха, вместо да говорят за политики и държавни решения. А това означава безкрайни избори. Да, но ние не сме Белгия, която 591 дни нямаше правителство и животът там си течеше нормално.
България няма стратегия и смелост да защити потомците ни в Сърбия, като проучи и постави справедливи свои искания. Оправдаваме се с дипломатите, които са в Белград и Ниш, от които се чака анализ и предложения. Това няма да се случи, поради системата с ротациите, които са за четири години. Пращането на дипломати в Сърбия не е престижно и те ще пасуват престоя си, и ще се надяват на следващи лъскави западноевропийски мандати. Защо им е да навлизат в тази проблематика, след като в следващия мандат ще учат за някоя лачена западноевропейска държава?
Дълго време критикувам българската външна политика за липсата на помощ за нашите сънародници в Сърбия. За да не ме мислите за черноглед, ще поделя нещо позитивно. Могло значи да се случат и полезни събития, когато намериш ингелигентни и отговорни висши служители. Министърът на културата, проф. Минеков, и неговият екип откликнаха по възможно най-благородния начин и командироваха висш служител, който да връчи в Цариброд наградата „Златен Симеонов век“ на скулптура и патриот Димитър Илиев. Каква космическа разлика между тези интелигентни и отговорни хора и онези еднокнижници, за които външната политика е просто келепир.
Подобни добри думи заслужава и министърът на външните работи, г-н Светлан Стоев. Не съм запознат със задачите му като служебен министър, но мисля, че е един от най-подготвените и компетентни дипломати у нас.
Считам, че е крайно необходимо у нас да се създаде някаква организация, която да има ясна публична програма с цели и срокове, и която да има смелостта да се афишира публично, да привлече хора от двете страни на границата, да обедини съществуващи малки организации или пък някоя от съществуващите да поеме това предизвикателство. Тази организация да представя своите искания пред всички компетентни органи, да играе ролята на коректив на беззъбата балканска политика на България. Тази организация да принуди България да изгради своя авторитет с мирни и разумни действия, но с необходимата твърдост и постоянство в защита на своите потомци. Тази организация да работи за обединението на българските потомци в самата Сърбия, тъй като хората от Босилеград, Цариброд, Ниш, Белград, Враня, Зайчар и пр. не общуват помежду си, не се познават и действат разнопосочно. За да се изпълнят тези цели, България следва да отпусне и достатъчно средства.
В противен случай след 30-50 години няма да има жив български потомък в Сърбия, за радост на сръбските управници, а може би и на българските. А, недай си Боже, един ден някъде да се роди нова организация „Въртоп“, без значение в коя посока ще действа.
България спешно трябва да промени своята политика, за да не се пише един ден, че българите, останали след окупацията през 1920 г., са изпъдени, а може би продадени на Сърбия.
Христо Христов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Авторът е бивш български консул в Ниш, Р Сърбия.
.
