.
Стихове от Ани Илков
.
СМЪРТТА НА ОВИДИЙ
като слезеш надолу
по левия бряг на Дунава
сред блата и тръстики
където комари пеят
с човешки глас на латински
и когато стигнеш делтата
на великата бяла река –
там може да се види
как умира Овидий
о, как го тръшва зимата
о, как измръзват жили
и леденеят краката
му и мучат от болка
воловете на съдбата…
Европа Дунава краят
морето е черно
хоризонтът е сив и тесен
зимата пее свойта зла песен
ДЕЦА НАЕСЕН
видях ги как
застанали в редица
научени от някого навярно
пикаеха връз задната стена
на своето училище банално
наредени един до друг
приличаха на птици
готови да заминат някъде на юг
навярно идва зима
аз не знам
навярно иде нещо
което ние не усещаме
но те усещат –
то пари като огън
тежи като злато
лицата им със тъжни изражения
дошли във досег с някакво безумие
протягаха очи като антени
далеч се чуваха стенания
потропване глухо неразбрани думи –
те парят като огън тежат като злато
но тоя шум далечен ли ги стряска
така опияняващо далечен
като молитва от отминал век
така тържествено затихващ
като гласа на магьосника
от миналото лято –
от страх те пеят:
„Ние сме щастливи че още сме деца.
И ще играем на възрастни
със грейнали лица, завинаги деца…“
умиращ ден – и слънцето си тръгва
и всичко е половинчато и неясно
басейните са пълни с много време
но хладна е водата – с мътно дъно
нашарено от линиите на съдбата
и дълги нощи стелят черна вълна
остригана от небесата, от телата ни
дървото сви в юмрук дланта си –
надвесена е сянката на хълма.
ПЕЯ ЯВОРОВ
те пеят и отвъд
но тук се чува тихо
това са старите поети
те произвеждат звук
малцина днес го чуват
жан-жин трака-чука
светът е шумен –
вслушвай се във звука
на тъжните им песни
докато те са там
докато ти си тука
недей да бъдеш глух
вслушвай се във звука
Пол Урод – лично име
„Той посочи към един преминаващ човек и каза:
– Ето го Едип, той е женен за майка си и живеят добре.“
Лукиан, Диалози на мъртвите
тук трябва да се движа в тъмнина
не виждам нищо и в нищото
не виждам себе си – но виждам теб
и нежните ти вътрешности
с които желая да римувам
фалическата своя същност
с тях но и без тях
ти си оставаш скъпо тяло (скъпо същество)
в което да изкъпя себе си –
под топлия фонтан на твойта кръв
аз бях забравил че съм мъртъв
но и жив
аз бих умрял за тебе
и вътрешната чистота която имаш
ти и всички мъртви –
къде са боговете да ни видят
как в залеза на всякоя възможност
смъртта на всичко живо
възбужда възвисява и възражда:
да спрем да се храним с жива плът
да спрем да се размножаваме излишно
да се завърнем в пещерите
и да изкопаем нови –
така за всяка смърт ще сме готови
животът е случайно проявление
и всякое влагалище ще се превърне
в александрийска библиотека и читалище
това е краят да, това е краят –
следва раят…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Ани Илков e роден през 1957 г. Преподава литература и творческо писане в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е гостуващ преподавател в Юнивърсити колидж Лондон и Дели Юнивърсити Делхи. Той е автор на осем книги с поезия, на две с научна проза и на една с политическа публицистика.
.
