.
Разказ от Георги Ников
Към пет часа следобед Камен, който вече беше навършил осемдесет и четири години, се завърна от следобедна разходка в мансардата си, която беше разположена на последният, пети етаж на една стара кооперация в идеалния център на град Пловдив. Когато се отби при хазяйката си, за да вземе ключа, тя го уведоми, че преди един час го е потърсил някакъв негов съученик от гимназията.
– Каза ли си името този мой набор?! – попита я.
– Но да, разбира се! – отвърна му тя. – Каза ми, че се казва Виктор, и се поинтересува за вашето здраве!
– Е, и вие каква информация му дадохте за мен?! – усмихна се Камен.
Хазяйката му го успокои:
– Казах му, че сте жив и здрав. Че, въпреки напредналите си възраст, всяка сутрин се разхождате в парка, че нямате кръвно и, че въпреки, че носите бастун, можете да се изкачите без чужда помощ до последния етаж.
Той й благодари за добрите думи, които е казала за него, и побърза да се прибере вкъщи. От своя страна тя допълни:
– Не се безпокойте, скъпи ми Камен! Зная, че с него сте се хванали на бас, кой от вас двамата по-дълго време ще остане жив. Убедена съм, че ще го надживеете.
Веднага щом се прибра, Камен извади от скрина един голям и стар албум, в който се съхраняваха снимките на неговите връстници от гимназията в Плевен, която те заедно бяха завършили през една паметна, но далечна година. Започна да разглежда снимките на своите съученици. В класа те бяха тридесет на брой – четиринадесет момичета, а останалите – момчета. Камен не можеше да си спомни в кой точно момент започна по-задълбочено да се интересува от битието и живота на приятелите си от техния клас. „Това трябва да се е случило постепенно” – мислеше си понякога. Първо някой щастливец му се беше обадил и го беше поканил на сватбата си. След това, в даден момент, близка някога до сърцето му негова съученичка го беше поканила на прощъпулника на своята рожба. И така нататък, и така нататък… Докато навърши 35-годишна възраст, Камен, както се казва – „задоми” почти всичките си съученици. Може би и заради това не намери време да създаде свое семейство.
По-късно, докато навърши 45 години, той стана свидетел на кариерното им израстване. През този период от живота му се наложи много да пътува – и из не толкова малката ни държава, но и в далечната чужбина. За да може да присъства на всевъзможни биеналета, конференции и симпозиуми, където се утвърждаваха професионално приятелите му от прославения някога Десети „Г“ клас. Причината бе, че на Камен не му се налагаше да се труди, за да изкарва прехраната си. Твърде рано от една своя леля той получи солиден реституционен имот в центъра на София. Пари от реституцията той имаше, може би повече от всички други, но така и не усвои някаква професия, с която да се докаже. Всичко това го накара да започне да изпитва завист към успехите на своите връстници. Те продължиха любезно да го канят да присъства на всевъзможни чествания, свързани все с хубави събития от техния живот. Трима-четирима от тях станаха доценти в своята област. Двама-трима вече бяха главни лекари, и то единият от тях – на окръжна болница. Няколко негови съученички завършиха с отличие Консерваторията. И така нататък, и така нататък. Камен продължаваше да изпитва истинска завист и неподправена злоба, заради техните постижения в живота. Той дори започна да ги мрази! Добре си даваше сметка за това ново свое състояние на духа. Сам си задаваше въпроса: „Защо е необходимо един човек да криви душата си и да присъства на успехите на другите, когато го канят? След като той не ги обича и не изпитва радост от постигнатото от тях. Нима аз съм толкова лош човек?! След като честно постъпвам спрямо тях!”.
Така и каза един ден на Виктор, може би неговия най-добър приятел от всички:
– Казвам ти го честно. Вече те мразя. Оттук нататък ще ме каниш само след като гушнеш букета или ритнеш камбаната! Забранявам ти да се виждаш с мен.
А Виктор му отвърна:
– Добре, но да знаеш, че ще ти отвърна със същото.
И понеже се скараха, се хванаха на бас – кой от тях двамата ще надживее другия.
Минаха се години и, верен на своята омраза и неприязън към своите другари от някогашния „велик” Десети „Г“ – Камен правеше всичко възможно, за да присъства само на техните погребения. При това се стараеше да не пропусне нито едно. Преди шест месеца той навърши осемдесет и четири години и тогава установи с учудване, че от техния клас са останали живи само двама – той и Виктор. (В спора помежду им те не включваха момичетата от класа.)
За да може да спечели облога с Виктор, тази новина го накара да се мобилизира. Камен се отказа от цигарите и напълно престана да пие алкохол. И, когато преди няколко дни една тяхна съученичка му се обади, за да му съобщи, че Виктор е починал, той й повярва напълно. Съученичката им се казваше Мариела. В гимназията, в продължение на три години, тя бе ходила и с двамата. Най-напред с Виктор, а след това с него. И Камен й се довери. Взе си за няколко дни сбогом с хазяйката си Аксения, уведоми я за какво точно ще отсъства и хвана първия влак за Русе. За да отиде да присъства на погребението на своя бивш съученик Виктор. Но нещата не добиха такъв вид, както той си представяше. Когато пристигна, му казаха, че Виктор не е починал, че той е жив и здрав! Намира се в перфектно здраве. И даже е заминал за вилата си, за да окопава лозето си. И разбира се Камен не пожела да се срещне с него.
Той се върна, съсипан и покрусен от „служебната си командировка” до Русе. Оказа се, че не се знае кой от двамата ще спечели баса.
Едва успя да се прибере в мансардата си, почувства се много уморен, легна на леглото и започна да мисли усилено: „Нима нашата обща любовница Мариела се е поставила в услуга на Виктор, а самия мен тя е измамила?!”
Няколко дни по-късно една приятелка на Аксения, на име Ефросина, сподели с нея:
– От известно време не го чувам „стария вампир” Камен да тропа над мен с бастуна си.
Когото се качиха в мансардата му, го намериха мъртъв.
Още няколко дни по-късно те го погребаха. На погребението му присъстваха единствено Ефросина, Аксения и неговият съученик Виктор. Преди той да си замине, двете му връчиха удостоверение, подписано приживе от Камен. На него пишеше:
УДОСТОВЕРЕНИЕ
ОТ ДЕСЕТИ „Г“ КЛАС: ВИКТОР Е ШАМПИОНЪТ!
ПОНЕЖЕ СЕ ОКАЗА, ЧЕ ОТ ВСИЧКИ НАС ТОЙ ПОСЛЕДЕН ЩЕ ГУШНЕ БУКЕТА!
ИЗДАДЕНО ОТ НЕГОВИЯ СЪУЧЕНИК КАМЕН.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
