.
Разказ от Фил Бандов
Идеше зимата.
Мъгливата утрин над селото, мирисът на дим и обраните до зрънце лози подсказваха, че скоро синорите ще побелеят. Севернякът, който бе задухал отпреди седмица, сега се усили, а едно закъсняло ято жерави се зададе откъм Карапейчовия гьол и продължи стремително на юг, над Струма. Из нивята, подобно на прокурори в абаносови костюми, важно закрачиха гарвани, изучавайки буците след дълбоката оран. Само един от тях стоеше неподвижно и хвърляше по едно око към прелитащите в небето дългокраки събратя.
Спусна се вечерта, но мразовитият вятър така и не престана. По разкаляния мегдан не се мяркаше жива душа. Дори кръчмата на Коле Беснио вече бе затворена и сега само ръждивият катинар похлопваше по вратата й, блъскан от поривите на северняка. Двете зли кръчмарски кучета също се бяха изпокрили на топло и като никога страховитият им лай не се носеше над Васевата махала. Скоро снегът започна да прехвърча.
„Слава Богу, няма ги тия бесове!“, помисли си Гина и продължи към горната махала. В ръцете й, завит в одеялото, лежеше малкият й син Добрин, който се бе родил едва преди месец. У дома им нямаше никакви дърва за огрев. Гина бе хвърлила в огъня всичко, що можеше да гори, даже старата бутелкя [i] не пожали, защото и без това нямаше пари за мляко, а камо ли масло да бие в нея. Изгори в огнището и тежката кобилица, с която доскоро носеше вода чак от Марините извори. От оскъдната им храна и троха не бе останала. Майчината й кърма отскоро секна и тогава отчаянието за първи път навести Гина.
Затова тя се бе запътила сега към къщата на девер си Стоил, за да измоли от него някоя друга съчка и малко пари, тъй като Коле Беснио беше спрял да дава вересии. Мъжът й Райко и брат му Стоил не се разбираха много, но освен девер си, тя нямаше другиго в това село. Като стигна горе, жената потропа на външната порта, но никой не отвори. Гина почака минута-две и отново почука. Вятърът накрая сграбчи слабото й тяло с хилядите си ледени нокти и чакането й стана мъчително. Ръцете й трудно удържаха детето и тя вече се разкайваше, че бе тръгнала по тая доба.
От втория етаж се чу глъчка. Тя се престраши, взе едно камъче от земята и го подхвърли към светещите прозорци. То отскочи от черчевето и тупна пак пред нея. Този път Гина остави за миг Добрин пред себе си и отново метна камъчето, но вече по-силно. Раздаде се звън на счупени стъкла, които се посипаха по калдъръма пред портата и само след миг Гина зърна горе зачервеното лица на Стоил:
– Кой бе, кой строши джама, бе…! – изкрещя гневно мъжът, но после, виждайки Гина с детето на ръце, се поукроти и слезе пред портата. Тя понечи да се извини, но той я смъмри, оглеждайки се наоколо:
– Що щеш тука посред нощите, ма Гино?! Преди година Райко се напи и обора ми щеше да запали с неговите цигари! Сега пък ти джама ми строши, а навънка – я, какъв студ иде! И с детето на ръце си пошла! Рода сте ми, ама сте криви семки, да знаеш!… Калпави хора сте вие двамата с брат ми!
– Бате, бате, чакай да ти кажа, бе… Прощавай! Виках ти, ама се не чу… Затуй камък нагоре хвърлих… Дървата, дървата свършиха и детето ще студува, та аз затова… – захлипа Гина.
Домакинът поомекна и я дръпна навътре в двора. После влезе под сайванта и изтегли оттам няколко едри цепеници от борината. Напъха ги в една торба от зебло и я даде на майката. Проводи я до портата, но после я спря, а сам той тръгна обратно към избата. Върна се с една стъкленица мляко, като и нея сложи в торбата. В това време и жената на Стоил се спусна и видя разплаканата Гина – все така слаба и тъмна като сянка, с восъчно бледо лице, костелива и прегърбена като кобилицата. „Същинска вещица, да й се не види дано!“
Стоиловица не я заобича още от деня на сватбата й с Райко и затова, при вида на Гина, тя само изсумтя и се прибра обратно на втория етаж.
– Хайде, Гино! Ще измръзнете съвсем, прибирайте се! А утре ще мина с магарето да ти оставя още малко дърва– подкани я Стоил.
После тежката порта се затвори и Гина стисна още по-здраво одеялото с малкия Добрин. Със сетни сили го понесе на ръце, като тътреше зад себе си и торбата. Така тя едва се довлече до схлупената им къщурка, в която до момента единствената топлина и светлина идеха от пламъчето на кандилото. Детето спеше непробудно. Не се разбуди, дори когато Гина го разсъблече и го върна в постелята му до оджака [ii]. Тогава тя запали борината и надеждата отново взе да витае из одайчето [iii].
За разлика от къщите на хълма, тези във Васевата махала се обитаваха от начумерени и зли хора, които рядко поздравяваха и почти никога не влизаха в черквата. Повечето от тях бяха ратаи и от изгрев до заник работеха на по-имотните селяни. Откакто Райко и другите мъже бяха заминали на фронта, в къщата им не бе стъпвал друг човек. Преди година, обаче, момичето на комшията им Цоньо се разболя, хвана го охтиката и взе да гасне. В селото нямаше и кьорав фелдшер, щото всички бяха по фронтовете, та затова извикаха Гина. Тя беше умела билкарка – наследила го бе тоя занаят от майка си и можеше всичко да лекува с нейните отвари. Беше изцерила сума ти народ – и на стария кмет очите оправи, и на Божо Даскала помогна след дамлата [iv].
Тя прекара три дни и нощи около леглото на болното момиче. Детето, обаче, си замина и тогава всички взеха да хулят Гина, наричайки я „вещица“ и „детеубийца“… Разнесоха клевети за нея из цялото село, а не след дълго всички взеха да я отбягват и да я гледат изпод вежди…
Най-лошото дойде, обаче, когато Райко замина на фронта, а хлябът и дървата съвсем изчезнаха от къщата им. Пари нямаше, а и мъжът й не изпращаше нищо от войнишката заплата – ни вест, ни кост имаше от него. Гина трябваше да се моли за храна срещу ангария [v] или пък да я купува на вересия [vi].
– Стига толко, бе oра! Вече нема ни леп, ни млеко да ви давам без пари! – развика се оня ден сакатият кръчмар Колe Беснио, който държеше и бакалията в селото. – С вересията бееме дотука – продължи той. Ами я, утрио ден ако тия вашите се не върнат от фронто, кой че ми тегли разноските, а?! Кам го тефтеро – я гледай тука що става: септември месец сека неделя по един самуна леп: на тебе, Гино; на Ружа Косевата и на Лалка Вичова! На дедо Мишe Дивляко – и на него преди месец: леп, сланина и пиячка цела ока – и още не ми ги е платил, серсеминът му неден! На Яшар Кюмюрджията – пак на вересия, ама добре, че поне само ланска туршия му дадох… Щото пари от него да чекам – йок! Е, аз тука да не съм ви Аврамов дом!
Райко, мъжът на Гина, беше безимотен като нея и затуй се цанеше да ратайства у хората. Накрая рече по гурбет да иде, заложи нивата си, взе малкото пари, но те и за път не стигнаха, та ги похарчи само за храна, огрев и вино. След време банката прибра нивата му. Оттогава той се пропи и семейството съвсем закъса. Сълзите на Гина също не помогнаха, дори когато Райко го взеха на фронта. Всички съседи я подминаваха и ръка за помощ никой не x подаде – дали заради това, дето живееха във Васeвата махала, дали заради умрялото комшийско дете – тя не знаеше. Даже когато Добрин се раждаше, до Гина нямаше човек и никой не чу стенанията й. Единствено пиянският глас на съсипания от мъката по дъщеря си комшия се носеше всяка вечер през оградата им:
– Гинооо, Гино мари, вещицеее!! Ега сгинеш дано, Гиноооооо!!!
В такива моменти на Гина й се искаше да се пренесе с детето на фронта при мъжа си, та белким дано тримата да си намерят утехата веднъж завинаги, след някой вражи залп по редута… Ала кой знае защо, Бог щадеше и нея, и малкия Добрин.
…
След полунощ огънят се разгоря достатъчно и така жадуваната топлина заля малката стая на Райковия дом. Гина угаси кандилото и се сгуши до Добрин. Черното малко коте, дето имаше същите зелени очи като на Гина – и то се присламчи до тях, и замърка.
Жената обаче не заспиваше. Укоряваше се за своята непохватност и за строшеното стъкло, с което бе създала ядове на девера си. Чудеше се дали той й бе простил. Запита се отново защо никой не я обичаше тук. Страхуваше се, че и без това костеливото й лице щеше да се изсуши съвсем, преди да е дочакала Райко. Сетне се размисли за него, поплака си тихо, за да не събуди малкия, и се опита да отхвърли налетелите я тревоги. Най-накрая сънят изтри всичките й мисли и тя заспа, прегърнала детето си.
На сутринта гладът събуди Гина и тя отново запали огнището, нахрани с мляко Добрин и сама отпи една глътка от живителната храна, като сипа малко и на котето. След като бебето се унесе отново, тя изтича право в църквата на мегдана. Тръгна да си вземе свещица от кутията до вратата, но се сети, че нямаше ни грош у себе си. Тогава застана приведена пред иконата, с ръце празни и отпуснати надолу:
– Боже мили! – зашепна Гина. – Моля те, прости ми, аз и за свещи пари нямам… За това дете, комшийското, дето невинно си отиде – прости ми, Боже, за него! Аз какви ли не отвари смесих, но какво да сторя като му било така писано…. А и тоя пусти джам нощеска… – не исках да го троша, ама нали съм си и аз неуфатна като Райко… И да дадеш, Боже, здраве и живот на бате ни Стоил, дето от глад и студ детето ми снощи спаси.
После се поизправи, погледна иконата в очите и добави през сълзи:
– И да пазиш Добринчо, Боже! Да стане добър човек, а не да е несретник като мен и баща си…. Нали, Боже?! – запита Гина и като че ли зачака отговора.
Попът тъкмо завършваше утринната молитва и дотогава не бе забелязал присъствието на Гина.
– Добро утро, отче Евлампий! – поздрави го тихо Гина.
– Дал Бог добро, Гино! – отвърна старецът, но след като видя блещукането в очите й, я попита какво става. Изслуша я внимателно и се опита да я утеши. После измъкна изпод масата голяма бохча с раздавки и изсипа половината в забрадката на Гина.
Накрая пусна в ръката й две монети и я благослови на изпроводяк.
След този ден нещо се промени в Гина. Тъгата я напусна, посрещаше всяка сутрин с усмивка и с надежда, че войната ще свърши, че Райко скоро ще се върне и че малкият Добрин ще порасне добър човек, а не несретник като тях. Лицето й светна и, макар да беше грубо и костеливо, то започна да излъчва доброта, мир и ведрост. Гледайки се в огледалото, Гина виждаше, че зелените й очи вече са бистри, гледат спокойно и се надяваше, че сега вече никой из Васевата махала няма да я нарича „вещица“. И ето, че само след някой друг ден глашатаят мина из къщите и обяви, че войната била приключила. По селото се разнесоха свирни и бумтене на тъпан. Коле Беснио пак отвори кръчмата и отпускаше всекиму храна и пиене на вересия. Откъм мегдана се чуваше камбаната, а хорската глъчка отново превзе улиците. След неделя-две и Райко се завърна жив и здрав, поспря с пиенето и започна работа като хамалин на селската гара, а неуморната Гина накара малката им къща да се усмихне. Гладът и студът най-накрая си бяха отишли от селото.
Изминаха още няколко години. Малкият Добрин стана на седем, но развитието му нещо се позабави. Поне така каза градският лекар, при когото Райко откара Добрин с железницата. Детето имаше трудности в училище с изписването на думите и със запомнянето на числата. За сметка на това то рисуваше прекрасно и пееше като славей. Беше много добро момче, обичаше природата и по цял ден прекарваше над някое цветче или държеше в ръце едно малко кученце, разговаряше с тях и се отнасяше с всяко живо същество като с близък човек. Любимо занимание му бе да съзерцава Снежната планина и мечтаеше някой ден да изкачи върха й с някой приятел.
За жалост, другите деца не си играеха с него и нерядко го обиждаха и подиграваха. Добрин страдаше много и често питаше майка си:
– Мамо, защо съм Добрин, като съм толкова лош? Сигурно затова никой не играе с мен….
– Как ще си лош, като си наречен Добрин, чедо?! – утешаваше го майка му.
Тя неуморно се опитваше да му вдъхне увереност, но въпреки недъга си, момчето бе много чувствително и разбираше всичко, затова и силно страдаше. След една подобна случка, когато Добрин й каза, че вече не иска да живее, Гина за първи път не понечи да утешава сина си. Беше тръгнала да се сресва, но остави гребена и се застоя дълго пред олющеното огледало, гледайки втренчено смарагдовите си очи, които бяха възвърнали предишната си вялост. През следващите дни тя се затвори в себе си, престана да се храни, залиня и не след дълго се спомина…
Добринчо много плака за майка си, а баща му Райко отново хвана по лошия път – посегна пак към чашата, изпокара се с началството на гарата и напусна работа. Същата вечер преби почти до смърт комшията си Цоньо – оня, дето бе кълнал жена му и я бе наричал „вещица“. Но Райко не спря дотук и скоро взе да се дразни на Добрин заради недъга му. Започна да го нагрубява и след като един неделен следобед беше изпил почти литър ракия, хвана в ръка теслата и тръгна към треперещия си син…
На Бог, обаче, му омръзна лошотията на Райко и в този миг сърцето му спря. На другия ден отец Евлампий не сколаса да го изповяда и така го погребаха, само в присъствието на брат му Стоил и на момчето. Преместиха Добрин в един градски пансион, на издръжка на общината. Там се опитаха да го лекуват няколко години и накрая той отново се прибра в село, в празния и запуснат дом. Навестяваше го понякога чичо му Стоил, а се намираха и други добри хора, които му носеха храна и дрехи. Така, с Божията помощ поминуваше Добрин. Имаше разбира се и такива, чиито насмешки той отлично схващаше, и най-много го болеше от това:
– Какво си има секое село – знаеш ли, Добрине? – питаше го престорено един друг техен съсед и сам си отговаряше: – …има си кмет, поп, даскал и – какво още, де?!
– Не знам, чичо Либене! – вдигаше рамене Добрин и гледаше виновно в земята.
– Как не знаеш, бе?! Всяко село си има и по един луд! „Хахо Михо“, така да се каже – поясняваше съседът и се кискаше на шегата си до посиняване.
В такива моменти Добрин само навеждаше глава, излизаше от двора си и поемаше към планината със заснежените върхове. Не стигаше никога до нея, тъй като тя бе доста надалеч, но сядаше в близката гора и там прекарваше деня сред дърветата и цветята. Вземаше молива, а умелите му пръсти зографисваха върху някоя бакалска кесия засмените лица на маргаритките, теменугите и божура, както и стройните снаги на вековните брястове.
Веднъж, когато след поредните горчиви думи Добрин отново се заскита из шубраците, пред него внезапно се показа огромен, бял елен. Имаше величествени рога и толкова красиви очи, че момчето неволно тръгна към елена и протегна ръка, за да го докосне… Животното поклати леко с рога и сетне с два безшумни скока отново изчезна сред дебрите. Добрин в миг усети как цялата му тъга се изпари, отвори уста и запя от радост. От този ден нататък, Добрин винаги обикаляше това място, с надежда отново да зърне единствения си приятел. Минаващите покрай тази гора овчари разказваха как често чували там чудния му глас. Най-старият от тях твърдеше, че дори овцете спирали пашата си и се заслушвали в песента на Добрин. Запеел ли „щурио“, и пойните птици млъквали, за да послушат пеенето му, разправяше овчарят и понякога навестяваше дома на Добринчо, за да остави до вратата му шише с прясно овче мляко.
След време отново се заговори за война. Над полето започнаха да бръмчат огромни самолети – отиваха на север към столицата и скоро заревото от експлозиите на бомбите им заигра над Витоша. Добрин слушаше хорските приказки за пилотите, които скачали с парашути от небето, и вярваше, че и него ще вземат да лети в някой самолет и ще може да скочи с парашута. Дори отиде при стария кръчмар, Коле Беснио, за да го попита кога и него ще вземат войник. Бай Коле спря за миг разговора си с двама търговци, погледна го с блуждаещия си и кръвясал поглед, па отсече:
– Я си седи мирен дома, бе! Щур у казарма оди ли?!
После се усети какво бе казал, позасрами се от търговците и отряза на Добрин едно голямо парче халва, която той толкова обичаше, като му я уви в бакалска кесия. Даде му още и молив, с две нови кесии, та за рисунките да си има.
Така минаха още няколко месеца, но никой не повика Добрин за войник, а той умърлушен се заскита отново из прашните селски улици. Само някое хлапе скришом му подвикваше зад храсталака:
– Дръжте го! Луд! Бум-бум ! – викаше хлапакът, имитирайки стрелба.
– Бум-бум! – пригласяха през смях и други момчетии.
– Не съм луд, не съм!!! – пискаше в отчаянието си Добрин и, тичайки, си скубеше косите. Аз съм добър човек, аз не съм луд!!!
Беше веднъж по Гергьовден, когато Добрин току-що бе излязъл от черквата, група от няколко момчета започнаха отново да подвикват подире му. Някой от тях хвърли дори и камък по него. След като не можа да преглътне поредната обида, той се затича през полето, на изток. Залаяха го бездомните кучета, но младежът профуча покрай кърският пъдар, който не можа да го познае и гръмна във въздуха, за да го сплаши, мислейки го за крадец. Тичайки неудържимо, Добрин пресече със скок напоителния канал и се втурна сред посевите. След секунди излезе на коларския път и реши да продължи по него. Точно тогава пъдарят вдигна повторно пушката си и след миг Добрин усети силно парене под лявата плешка…
След като се намери по лице в праха, той за миг затвори очи. Беше му леко и спокойно, а гърбът вече не го болеше. По едно време бавно повдигна глава. Забеляза, че Снежната планина бе по-близо и реши да се изправи на крака, но не успя. В същия момент се чу подрънкване на хлопатари и ето, че едно многобройно стадо овце се зададе насреща му. По средата му крачеше един възрастен и висок, белобрад овчар, наметнат с бял ямурлук и облечен в много чисти дрехи, които просто светеха. Той помогна на младежа да се изправи на крака. Добрин веднага разбра, че този човек не беше от тукашни овчари.
В едната си ръка старецът носеше гега, а под мишницата на другата си бе стиснал дебела, стара книга. Дългата му снежнобяла коса се развяваше от лекия зефир.
– Накъде си тръгнал, Добрине? – попита с благия си глас дядото.
– Аз… В село мен никой не ме иска и затова бягах към Снежната планина – взе да се оправдава забързано Добрин, като се опита да скрие сълзите си.
За негово учудване, обаче, овчарят само се усмихна, а сините му очи накараха момчето да се поотпусне. Едва сега Добрин осъзна, че белобрадият човек го бе назовал по име и това много го учуди. Вместо очакваната строгост, от тези очи струеше една магична топлина и искрена загриженост. После стана нещо, което Добрин най-малко бе очаквал – овчарят направи някакъв жест с ръка и от далечината към тях изневиделица препусна някакво четирикрако същество. Когато то ги доближи, Добрин разтърка невярващите си очи – това беше същият онзи бял елен, който му се явяваше в близката гора. И, когато момчето обърна озадачения си поглед към дядото, старият човек сложи ръка на рамото му, а после повика при себе си красивото животно:
– Не се натъжавай, Добринчо! – рече той. Бягането ти вече свърши – хайде, качи се на този елен. Той ще те откара до Снежната планина. Днес ще изкачим самия й връх.
Добрин реши, че сънува, но макар и невярващ, все пак се качи на елена и здраво се вкопчи в рогата му. Животното тутакси се понесе с дълги скокове през полята и скоро стигнаха чак до подножието на планината, където съзряха още доста други хора, пъплещи с усмивки на лица по заснежените й склонове. Всички се бяха запътили към високия връх. Добрин слезе от белия елен и също ги последва, но остана много изненадан, виждайки как най-отпред вървеше същият онзи белобрад овчар, когото преди малко бяха оставили със стадото му в края на селото. Вървяха дълго, а накрая старецът се поспря за малко, изчаквайки Добрин да го настигне, и продума:
– През каквито и тъмни места да минава пътят на човека, той трябва да знае, че на тъмнината е определено докога да властва.
Така рече белобрадият, позамълча и после се загледа на изток, а цялата група от хора последва примера му. Зората излезе на хоризонта с целия си блясък и всичко наоколо се потопи в магично розово сияние. Времето сякаш спря. По тревите и по листата на дърветата като истински бисери заблестяха капките роса. Заснеженият връх заискри като че ли бе от злато, а една тънка, синьо-виолетова пелена затрептя над бялата му шапка. Смехът на птиците огласи небето.
Смутен от величието на гледката, Добрин позакри очи с ръката си, като не престана да се диви на магичните картини и лека-полека погледът му посвикна с бликащите потоци от лъчи. Хората покрай него също сияеха като в някакви златни мантии, а после всички продължиха заедно към върха. Една жена улови ръката на Добрин и го поведе нагоре. Краката му не усещаха земята – той вървеше леко, като че ли стъпваше в някакъв бял облак. Накрая се озърна и видя, че вече е на самия връх. Някъде много далеч напред се виждаше и искрящият морски хоризонт, а отзад, долу в равнината, слънчевите лъчи едва сега докосваха покривите на Васевата махала. Този изглед нататък отново възвърна спомена за майка му и тук Добрин сведе глава.
„Ах, как бих искал сега тя отнякъде да ме види тук, на този връх!“ – помисли си с тъга момчето, но след миг нещо го накара отново да погледне напред.
Само на няколко крачки пред него белият елен отново се показа, носещ този път връз снежнобялото си руно самата Гина! Стояха под самия връх, а редом до тях бе и белобрадият старец, който все така загадъчно се усмихваше! Момчето се опита да повярва на очите си, а радостта му бе толкова голяма, че ясният му глас се извиси високо над Снежната планина. Всички наоколо запяха в хор заедно с него. Пееше и майка му Гина, а от зелените й смарагдови очи отново струеше щастието.
В този момент Добрин разбра, че не сънуваше.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[i] Бутелкя (бутелка) – висок, дървен съд с прът, който е с топка в края, служещ за разбиване на мляко, с цел получаване на масло.
[ii] Оджак (остар.) – огнище
[iii] Одайче (остар.) – одая, стая, помещение
[iv] Дамла (остар..) – инфаркт, сърдечен удар
[v] Ангария (тур.) – безплатна работа по принуда, само срещу храна
[vi] Вересия – продажба на стока от магазин не срещу пари, а срещу обещание за по-късно заплащане.
.
