Илюстрация: NSRI
.
Разказ от Красимир Бачков
Към средата на всеки рейс, третият помощник капитан Александър Чупринов изпадаше в състояние на пълна зависимост от алкохола. Слаб, висок и с вече побеляла наполовина коса, той изглеждаше по-млад, отколкото всъщност беше. В края на юли щеше да навърши четиридесет и три, а все още нямаше приятелка, семейство или деца. След завършване на Военноморското училище във Варна, морето го притегли в обятията си и той дори не усети, как се изниза времето досега. На бълкера „Меркурий“ се подвизаваше вече трета година и долу-горе се бе сработил с капитана Мартин де Гроот, един действително голям – и в прекия, и в преносния смисъл – моряк. Корабът бе петдесет и пет хиляди тона и в момента се прибираха от Аржентина, където бяха карали торове. До края на вахтата оставаше по-малко от час, а Александър или Сошо, както го наричаше капитанът, се бе подпрял до един открехнат филистрин на мостика и лениво следеше широката килватерна следа, по средата на която се поклащаше празна пластмасова туба от вода. „Някой от тия серсеми пак си е хвърлил боклука!“ – му мина през ума и в същия момент видя как от спасителната лодка провисна щормтрапът и по него бързо се спусна един от тримата украински моряци в екипажа. В едната си ръка морякът държеше солидна бутилка, в която несъмнено имаше алкохол.
– Ей, Тарас! – провикна се Александър и, когато хванатият в крачка моряк вдигна поглед към него, той махна с ръка: – Ела веднага тук с бутилката!
Морякът направи кисела физиономия и неохотно тръгна по трапа към мостика. Александър наричаше всеки от тримата украинци Тарас, защото му бе по-лесно, отколкото да им помни имената. Беше чел в гимназията поезия от Тарас Шевченко и дори репродукции на негови картини беше гледал, затова кръщаваше всеки украинец по този начин. Сега пред него застана провинилият се моряк и, понеже нямаше как да скрие бутилката от литър и половина, само я стисна по-здраво с ръка.
– Какво е това? – изръмжа Александър.
– Домашен самогон!
– На кораба ли го правихте?
Морякът кимна за потвърждение. Александър въздъхна:
– Погледни, какви сте некадърници! Течността е мътна, което означава, че сте наливали вода в самогона, а трябва да е точно обратното! Колко градуса е?
– Малко над тридесет!
– Става! Дай го насам!
– Ама, кеп…! Ние за какво се трудихме толкова? Сега ти ще го изпиеш, нали?
– А не, бе! Вестник ще му чета! Изчезвай, че капитанът идва насам!
Морякът се изсули от мостика, а Александър отля пълна чаша от напитката. Опита я на вкус, млясна доволно и глътна останалото. В каютата си държеше няколко бутилки уиски за зор заман, но до днес не ги беше дори докоснал. На следващия ден започваше третият месец от този рейс и вече беше време да си посръбне. Все по-често го налягаха тъжни мисли за това как ще остарее, без да е имал възможност да се порадва на деца и семеен уют. В семейството дядо му, баща му и той бяха моряци. Ако в скоро време не стореше нещо по въпроса за продължение на традицията и рода, щеше да се окаже пълен неудачник. Това го тормозеше и само в алкохола намираше спасение. Докато слагаше бутилката в една найлонова торба, вратата се отвори и влетя капитанът.
– Сошо! Върви при рулевия и му кажи да изключи джипиеса! Завой дванадесет градуса в ляво и ще караме така, докато стигнем до някаква потъваща яхта! Току-що получихме сигнал за крушение!
– Йес, сър! – отвърна Александър и с торбата в ръка тръгна да изпълнява заповедта.
Половин час по-късно пред тях, върху високите четири-пет и дълги стотина-двеста метра океански вълни, забелязаха жълта, спасителна, гумена лодка, която ту се скриваше, ту изскачаше пред погледа им. От яхтата нямаше и следа. Щом приближиха, качиха на кораба седемте крушенци, а след това издърпаха и лодката им. Това бяха трима мъже и четири жени, едната от които японка. От разговора със собственика на яхтата разбраха, че изведнъж и без видима причина малкият съд започнал да се пълни с вода и много бързо потънал. Брадатият швед не изглеждаше уплашен, но начинът, по който прехапваше долната си устна, показваше, че е сериозно притеснен. Целият екипаж се беше събрал на палубата и всички моряци любопитно наблюдаваха крушенците. Капитанът нареди на Александър да разположи гостите, като настани жените в собствената си каюта, а мъжете – при домакина на кораба. Сам той щеше да заеме малката свободна каюта, до тази на боцмана. Александър покани жените; когато отвори вратата на каютата си, едната от тях прегради вратата с ръце и заяви:
– Не желая Цую при нас! От самото начало тя ни донесе лош късмет на яхтата! Няма да се учудя, ако този голям кораб също пострада заради нея!
Дребната японка се сви и сякаш стана още по-малка. По изящното й, сякаш направено от порцелан лице, се плъзнаха две едри сълзи, които тя дискретно изтри, без да отвърне дори дума. Александър преглътна сухо, зачуден как да реши проблема. В това време японката обърна гръб на жените и тръгна бавно в коридора. Стигна до трапа и зачака смирено, с наведена глава. След като настани трите жени, Александър се върна при японката и разпери ръце:
– Какво да те правя сега? Освен да дойдеш в каютата, предназначена за мен, а аз все ще измисля къде да се свра!
Жената повдигна глава и го изгледа с огромните си, тъжни очи. Тя изглеждаше толкова красива, че му се струваше като измислена. Заведе я в каютата си и, преди да излезе, тя му благодари с изящен поклон.
– Откъде знаеш толкова перфектно английски? – не се сдържа да я запита той.
– Завърших Кеймбридж, в Англия! Баща ми бе представител на голяма японска компания и живяхме седемнадесет години там.
Малко след полунощ, когато Александър беше изгълтал сериозно количество от самогона, излезе на палубата да го лъхне вятърът. Подпрян на перилата, той не усети приближаването на японката зад себе си. Едва когато тя тихо заговори, той се обърна към нея.
– Преди две години обвиниха баща ми в корупция! Той беше почтен човек, но не успя да се защити. Отзоваха го в родината, а заедно с него се прибрахме и ние с майка ми. Заживяхме в Итами, малък град, откъдето бе родът на баща ми. След няколко месеца той се разболя и почина! Не успя да понесе унижението и напусна този свят. В края на годината си отиде и майка ми. Останах сама и се хванах на първото появило се място, за камериерка на яхта. Когато стъпих на „Фея“, третата по ред яхта, на която работих, почувствах, че най-после ще ми се случи нещо прекрасно, нещо, което съм чакала цял живот! Беше само едно хубаво усещане, без основание и някаква логика, и бе тъй хубаво…! А накрая яхтата потъна! Сигурно наистина нося лош късмет…!
Вълнението се беше усилило. Вероятно вълните достигаха шест-седем бала, защото корабът заравяше форщевена и, издигайки го бавно след това, хвърляше пръски морска вода чак до тях. Японката, която не стигаше дори до раменете на Александър, изведнъж му стана тъй мила и близка по някакъв начин, че сам не разбра как каза:
– Не лош, а добър късмет носиш ти! Ако не беше потънала яхтата на проклетите богаташи, нали нямаше да те срещна? Сега дори да се разрази буря и да стигне невъзможните девет бала, няма да е вълнение, а спасение! Ела, Цую!
Тя се гушна в него и, за да могат да се целунат, се повдигна на пръсти.
Три седмици след това корабокрушенците слязоха на пристанището в Ротердам. Преди да се разделят, японката каза на Александър:
– Не мога и не искам да живея без теб! Ти си най-хубавото нещо досега в живота ми!
Онемял от непознати до момента чувства, Александър я прегръщаше силно, без да продума. Зад тях гръмко се изкашля капитанът и изръмжа:
– Сошо, май ще се наложи да си търся нов трети помощник?
Със сила, Александър едва откъсна Цую от себе си. Докато слизаше по трапа, тя не откъсваше очи от него. Още същата вечер Александър се напи до безпаметност. Никога не си бе представял, че ще срещне любовта, за която си бе мечтал в морето, нито, че морето ще го раздели от нея. Объркан и раздвоен, той потъна в дълбок сън чак до следващия ден на обяд.
Когато рейсът му свърши и слезе на пристанището в Пирея, Александър мина митническия контрол и равнодушно закрачи по нагрятата от пролетното слънце земя. Нямаше намерение да си губи времето в Атина и с първия възможен полет искаше да се прибере във Варна. Трябваше да поговори първо с дядо си, после с баща си, а накрая да остане сам със себе си, за да реши какво ще прави оттук насетне. Малката японка бе минала като бурен ураган през душата му и той не искаше старият щил да се завръща.
Докато крачеше замислен, изведнъж забеляза пред себе си малка женска фигура, застанала точно на пътя му.
– Цую! – изтръгна се от гърдите му, а японката се устреми с протегнати към него ръце.
Той я вдигна и завъртя, целувайки очите, косата, устните й в някакъв транс. Когато я пусна на земята, тя направи строго изражение и, имитирайки капитан де Гроот, изръмжа:
– Сошо! Трябва да се ожениш за малката си японка, защото скоро ще ставаш татко!
От някое заведение наблизо прозвуча сиртаки. Александър вдигна ръце и затанцува. Топлият морски вятър се завъртя край двамата влюбени, вдигна малка фуния от прах и притихна. Беше дошло времето за девет бала щастие.
.
