.
Дружество „Родолюбец“ разпространи следното обръщение на Стефан Намлиев, председател на местно българско сдружение в Украйна:
Годинитe вървят и не спират, а с тях си отиват предишните поколения и идват нови. И е много тъжно, когато идващите поколения не знаят добре миналата история на своя народ. Политиците делят народа на бели, червени, кафяви, но всъщност тези хора съставляват един народ. Френският философ Волтер казвал: „Може да не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш.“
В историята на българския народ има много бели, неизучени страници или специално забравени събития. Едно от тях, което от малък ме мъчи и досега ми гризе душата, е съдбата на българската политемиграция в СССР след кървавото Септемврийско въстание през 1923 г. в България. Защо ли?
Защото тези наши братя и сестри, които били принудени да се преселят от майка България в СССР, дълбоко вярвали, че има справедлив свят и той може да се построи дори далеч от България, с таврийските и одеските българи през 20-30-те години на ХХ век. Благодарение на труда на тези политемигранти, у таврийските българи и у българите в тогавашния Благоевски район до Одеса се появяват българска просвета, образование, школи, институти, Преславски педагогически техникум, български вестници и списания, български театър*.
Но политиката на болшевиките към националните малцинства и към българските политемигранти в края на 30-те години се променя и стотици съветски българи и български политемигранти са обявени за контрареволюционери и участници в Украинската въстаническа армия.
С решение на Тройката на УНКВД в Днепропетровска област, през 1937-1939 г. българите бяха разстреляни. И едва след 1992 г. тази скрита трагична история става възможна за изследване и публикации.
През 1996 г., по инициатива на нашето Приморско районно българско дружество „Сдружение“, кметът на село Коларовка Мишо Вичев, с помощта на Запорожското областно дружество, както и на българска фирма „Берксол“, построихме и открихме единствения в Украйна и в бившия Съветски съюз паметник на репресираните българи в Украйна.
Но времето вървеше, аз като историк и председател на Приморското районно българско дружество „Сдружение“ намерих архивни източници и за разстреляните българи от Украйна, и за българските политемигранти, и реших този паметник да стане свещенно място и за репресираните, и за разстреляните българи, защото в архивите никъде не пише къде те са били погребени. Съставих списъци и през 2019 г., с помощта на дарители, открихме мемориални плочи на 94 разстреляни българи от Коларовския българския район и 51 имена на разстреляните българи от България (има още 120 имена, на които трябва да се направят плочи).
Моля да публикувате това обръщение, за да дойдат при нас потомците или да се обадят роднините от България в село Коларовка, за да преклонят главите си пред невинно разстреляните предци.
Вечна им памет и покой!
Прилагам списъците на невинно разстреляните с надежда, че тази страница от българската история ще се възроди достойно в България!
Стефан Намлиев,
председател на Приморското районно българско дружество „СДРУЖЕНИЕ“
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Бел. ред.: Българска просвета и култура е имало разбира се сред таврийските и бесарабските българи и преди идването на политемигрантите. Но памет трябва наистина да има – и за репресираните и разстреляни по времето на СССР местни българи в Украйна, и за разстреляните политемигранти от България.
.
