Да си подариш море завинаги

.

Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

Това лято Рудолф не дойде. По няколко пъти на ден Катина поглеждаше към къщата му, но кепенците оставаха затворени. И смокинята в двора окапа без да я оберат. Обичаше да гледа как гларусите отмарят по керемидите, умислено загледани в морето като статуи. Напоследък бяха все неспокойни. Грозно крещяха на покрива и се стрелкаха като подгонени. “Не е на добро“ – мислеше си Катина.

Заминаха си и последните почиващи. Есента като крадец се вмъкваше през оградите с ароматите и цветовете си. Шареше майсторски по цветята и превръщаше дворовете на къщите в пъстроцветни черги. Вятърът гонеше окапалите листа по улиците, завърташе ги в кръг, а после се спотайваше лукаво зад някое пране, проснато на припек. Пристигнаха и циганите, както всяка есен. Разположиха каруците си в най-отдалечения край на брега. От рано сутрин обикаляха из града да предлагат помощта си при прибиране на реколтата, а вечер събираха по къщите тави, тигани и тенджери за калайдисване. Жените им цял ден разхождаха шарените си фусти с усмивки по пазара. Купуваха разни кичила и помади от сергиите. Вечер палеха огньове в катуна и песните им приспиваха градчето. После изчезнаха така ненадейно, както бяха дошли.

Катина се примири, че Рудолф няма да се появи. Не, че й беше другар в самотата, но все пак й беше хубаво да знае, че има жива душа в съседство. Само нейната и неговата къща, отдалечени от другите, стърчаха като кукувици върху скалата, на пет крачки от брега. Преди години Рудолф купи къщата от наследниците, които живееха някъде по широкия свят. Тя беше стара, с жълти, изкривени кепенца и политнали от старост стени – същинска баба гърбушка. Всичко по нея скърцаше от мъка, че е изоставена и ненужна. Беше омотана в паяжини и потънала в забрава. Катина много се зарадва като чу, че виенчанин е новият собственик. Писател бил. Искал през лятото да пише на тишина. “Ами нека си пише – мислеше си Катина, – стига ми да гледам, че вечер има светлинка зад онемелите перденца. Самотата вече години ме яде, проклетницата.“

Пристигна тук млада невеста от Гърция, за да се омъжи за Никола. Беше родом от едно селце, високо някъде в Олимп, което вече го няма и на картата. Детството й беше бедно – детство на сираче, загубило майка си още с първата глътка въздух на този свят. От малка помагаше на баща си във всичко, но животът им не беше лек. По цял ден тичаше по баирите подир козите. Понякога събираше билки и див риган. Ръцете и краката й се нараняваха от изсъхналите корени и бурени, но тя пееше и усещаше, с някакви непознати трепети в душата, че щастието е до нея. Усмихната сядаше на една скала и съзерцаваше морето в далечината. То беше част от един друг, непознат и недосегаем свят. Омайваше я залезът, когато аленият слънчев диск тържествено се потапяше в прегръдката на Егея. Тази магия траеше миг-два, а може би – пет. После Катина се събуждаше от унеса и тичаше босонога към бащината къща .Тогава не можеше и да помисли, че някога кракът й ще стъпи в морето, но като се замоми, душата й се размечта за синевата му. И нали живееше близо до боговете, те се намесиха в съдбата й и я предопределиха за Никола.

Далечни роднини, които се бяха преселили от бреговете на Черно море в Неа Агатуполи, близо до Олимп, я сватосаха за него. Беше се находил той и напечелил достатъчно. Познаваше пристанищата, красавиците и кръчмите по цялото черноморско крайбрежие. Щом спря да пътува с корабите, издигна къща на два ката, на най-южния бряг. Направи си дървена лодка и стана рибар. Сутрин тръгваше преди изгрев, вечер се връщаше в компания с луната. Морето изсмукваше мъжката му сила като ненаситна любовница. Той така го и наричаше – моята годеница. Лягаше уморен в празното легло, и все по-често усещаше присъствието на самотата, която лукаво се гушеше в него. Стари приятели от Гърция му пратиха хабер, че имат мома за женене, красива и работна. “Значи вече остарявам, щом други мислят да ме задомяват” – помисли си Никола. Подсмихна се под мустак и ги покани да му гостуват. Покани и девойчето да дойде с тях. Имаше къде да ги настани в голямата му къща. Ако се харесаха с невестата – добре, ако пък не, щеше да ги нагости с риба и ракия и да си заминат по живо, по здраво.

Не жена, а богиня прекрачи в оня ден неговата къща. Вдигна Никола голяма сватба. Целият Ахтополис празнува и се весели. Дълго след това хората споменуваха този ден в мохабетите си. Дойдоха и сватбари от Неа Агатуполи, чийто деди някога бяха живели по тези места. Запалиха по една свещ за Бог да прости на гробовете им, а попът изпя на гръцки и заупокойната молитва. Младите бяха чували за това райско кътче само от бабите си. Сега усетиха, че нещо, което трудно се назовава, свързва душите им с тази земя и това море. Виното се лееше, а приказките и песните стихнаха чак призори. Никола този ден не сложи глътка ракия в устата си – само отпи от причастието в черквата. Душата му беше опиянена от красотата на Катина. И хвърли котва на нейното пристанище завинаги. Вечер тя го чакаше на прозореца, опряла глава на двете си длани, като изписана икона в дървена рамка. Щом отвореше портата, Катина хукваше надолу по стълбите, прегръщаше го и тихо прошепваше в ухото му: „Сагапо“.

Морето стана част от живота на Катина. Е, не беше Егейско, а Черно море, но все едно, все вода бол. То цялото се беше събрало в сините очи на Никола. Обикна тя своя Никола от пръв поглед. А той, щом я видя, благодари на Господ, че на такава красота му е отредил да се радва цял живот. Дълго се обсъждаше хубостта на гъркинята от местните клюкарки, седнали на сладко кафе под някоя смокиня, или от рибарите, събрани вечер в кръчмата на Лазо, на чаша ракия и начукан чироз, полят със зехтин и оцет. Никола не ревнуваше. Драго му беше, че най-красивите дантели – Катина плетеше, най хубавото сладко от смокини – Катина приготвяше и най хубавите вечери бяха с нея, когато с вкусна гозба и ракийка тя го посрещаше след тежък ден в морето.

Още като млада булка Никола я заведе във Виена. Това, което тя видя там, й стигаше за цял живот. Олимп, Черно море и Виена очертаха границите на света на Катина. Никога не забрави онова пътуване с кораба по Дунава. Дамите се разхождаха по палубата с красиви шапки. Никола й беше казал, че никоя няма такава лъскава и гарвановочерна коса. Не й трябват на нея шапки. Нека я гледат и се възхищават на красотата й. Но й купи чифт бели, дантелени ръкавици. Ах, каква радост бяха те за Катина! Щом се прибраха в къщи, тя ги прибра грижливо в раклата с чеиза и никога повече не ги сложи. Там скъта и спомените от пътуването. Животът й с Никола беше хубав и нямаше нужда да въздиша по Виена. Сутрин той тръгваше преди изгрев и никога не я будеше. Открехваше леко дървеното кепенце на прозореца, за да може слънцето да я помилва с първия топъл лъч и да я събуди вместо него. Така минаваха годините. Всичко си имаха – и къща, и лодка, и любов, само деца не им даде Господ. Бяха се примирили със съдбата, а Никола, вместо да я упреква, галеше вечер нежно косите и и казваше: „Ех, Катино, толкова хубост само за моя радост е създал Господ!“ – и я прегръщаше, заедно с мъката им, в силната си моряшка прегръдка.

Една есенна вечер излезе буря. Гларусите закрещяха зловещо. От небето течеше порой. Вълните танцуваха като полудели вещици. Цялото море сякаш беше зинало, за да погълне света. Катина стана неспокойна и запали кандилото пред иконата на Богородица. Опитваше се да плете, но непрекъснато изпускаше бримки. Мълнии извиваха подпалени камшици. Тресна гръм и дълго тежкото му боботене обхождаше крайбрежието. Остра болка прониза сърцето й. Фитилът изсъска два-три пъти и пламъкът угасна, а с него угасна и радостта в живота на Катина. Никола никога повече нямаше да се завърне.

Ако някой каже, че със самотата се свиква, той лъже. Черна чума е тя, щом се настани в душата. Ето защо се зарадва Катина, като чу, че някакъв виенчанин е купил съседната къща. После години наред живееха един до друг, без да си продумат. „Нека си пише – мислеше си Катина, – само едно „Добър ден“ да се беше научил да казва на български. Надменен и саможив е. Все сам си пие виното. Казват, че тукашното не му харесва, и затова си носил негово от Виена. И мезета дори си носил. Сигурно и хората тук не му харесват? То, ако не седнеш с тях на маса и не опиташ от ракията им, никога няма да ги разбереш и обикнеш. Седи сам и с часове гледа морето от балкона, както аз правех, седнала на някоя скала на Олимп. Тогава нямах възможност да го докосна, да му се порадвам отблизо. Грижи и недоимък лежаха между мен и морето. Само въздишки му изпращаше тихо душата ми. А на този Рудолф за какво му е тази морска шир? И като му е толкова хубаво с виенчаните, защо не седи там да си пише, а идва тук ?“ – Ей такива мисли се въртяха в главата на Катина, но отговори за тях тя нямаше. Беше доволна, че от време на време чува скърцането на портата и вечер до късно свети някой прозорец.

Малко преди да се свечери светкавици разцепиха небето. Дъждът заваля, сякаш морето се беше пресушило и искаше да се напълни наново. Катина уви в парче стар вестник един сушен паламуд, взе шише с ракия, от любимата на Никола, заметна се с дебел шал, дръпна резето и се запъти към кръчмата. Там беше пълно с народ. Всички в градчето от дни наред все за това говореха. Пристигнали бяха приятели на Рудолф, за да разпръснат урната с праха му в морето. Така бил написал в завещанието си. Каквото имал, раздал на близките си, а на себе си подарил морето за вечни времена. Катина това не можеше да го проумее, та искаше да се увери сама. С очите си беше видяла колко е голям Дунав и, дето се вика, на една педя разстояние, а човекът си избрал Черно море за вечния покой. „Поне един поздрав на български да беше научил, а то знае ли се, дали морските богове, освен гръцки и български, говорят и на немски.“ – Махна с ръка, за да прогони мислите си, и сама реши, че този език не е за богове.

Кръчмата беше пълна с чужденци и местни хора, с цигарен дим, с дъх на ракия и печен паламуд на тенекия. Като я видяха, мъжете се учудиха, че е дошла в такова време чак от другия край на брега, но тя не им обърна внимание. Помоли сина на Лазо, който сега държеше кръчмата, да даде на хората, които щяха да излязат за церемонията утре в морето, да хвърлят в дълбокото и това шише с ракия, и тази риба:

– За моя Никола са. Знаеш, че на празен гроб само сълзи се леят и не се раздава. Все го сънувам ракия и риба да ми иска. – Не дочака отговор, пребради шамията и си тръгна.

Вятърът удряше по лицето й, вълните бучаха страховито, дъждът достигна до костите й. Когато се прибра вкъщи, беше прогизнала и вкочанясала от студ. Облече красива бяла нощница от кенар с много дантели по нея и отпи глътка ракия да се съвземе. Седна на един стол. Пред нея гореше запалена свещ. Загледа се в трептящия пламък и се замисли за смъртта. Историята с Рудолф събуди в душата й противоречиви чувства и усети печал. Не можеше да проумее, как може човек в последния си час от живота да пренебрегне земята на дедите си. ”Що за хора са това? Колко ли съботи трябва да се откачат в предсмъртния час на човек, та сам да пожелае кокалите му да ги разнасят насам-натам, като на безродник! – мислеше си Катина. – Нямал ли е страх и срам пред Бога?“

Като октопод се загнезди една тревога в сърцето й. Избягваше от години да мисли за собствения си край, а ето че случката с Рудолф я накара да реши този въпрос за себе си. С радост някога напусна родните места, за да се спаси от беднотията. Любовта й към Никола беше божи дар, който я направи щастлива за много години, и тя му беше благодарна. Постепенно споменът за бащиния дом ставаше все по-мъглив. Изчезна и носталгията – или поне така й се струваше. Но запази онези невидими нишки, които я свързваха със родния край – песните и молитвите към Бога. Вярваше, че Всевисшият я разбира най-добре, когато общува с него на гръцки. Любовта като балсам лекуваше с времето всичко. Страшното дойде после, когато морето погълна не само нейния Никола, но и любовта им. Остави я на брега да живее години наред сама, със спомена за един щастлив живот, който все повече отиваше към своя край. За този край сега мислеше Катина. Нито тук, нито в Гърция бяха останали роднини, на които да се надява,че понякога ще й припалят свещ за Бог да прости. Пламъкът пред нея засъска и я извади от унеса, в който се беше потопила. Колко дълго е седяла така и размишлявала, не разбра. Само догарящата свещ беше отмерила времето със своя си аршин. В душата на Катина се беше настанило някакво спокойствие и един вътрешен глас й нашепваше, че трябва да поеме обратно към родния дом, и то не сама, а заедно с Никола. Стана и отвори широко кепенците. Навън бурята все още яростно беснееше и се бореше с морските демони. Сложи си виенските дантелени ръкавици. Застана пред отворения прозорец за вечерната молитва, както правеше винаги. Иконата на Богородица стоеше на стената, зад гърба й. Знаеше, че Светата майка отдавна й беше простила. Тя се молеше за Никола, да е добре там, където е, и затова отправяше молитвите си към морето, което беше приютило нейния Никола вовеки веков. Накрая се прекръсти и си легна, без да сваля дантелените ръкавици. Положи ръце на гърдите си и заспа.

Пробуди я глас под прозореца, който беше оставила отворен, въпреки бурята. Погледна през него навън и съзря до самия бряг лодка, а на нея Никола маха с ръка и вика:

– Хайде, Катино, сам ли ще си пия ракията, дето ми я прати тази нощ?

…Тръгва тя към него боса по мокрия пясък. Вълните близват отпечатъците от стъпките и лакомо ги завличат в морето. Никола я хваща през кръста и я намества на лодката до него. Прегръща своята Катина, както някога. Тя го поглежда в очите, а те сини, сини. Погалва го с дантелените ръкавици и той нежно я притиска. Пред тях, на напречната дъска, върху парче стар вестник, стои шишето с ракията и рибата, които беше оставила при Лазо в кръчмата. Бурята като по чудо е утихнала и лодката се носи леко-леко по повърхността. Морето им говори на език без думи. Някъде встрани, забулени в мистична мъгла, Катина съзира родните върхове на Олимп и даже усеща упойващия аромат на горски риган. Цялата е потопена в топлината на Никола. Невидими нишки от нейните песни и молитви теглят лодката към родната земя. Вятърът, сгушен в другия край, си почива и не дразни морето, докато ладията на Никола и Катина стигне там, закъдето е отплавала.

.