.
Излезе нова книга на Генадий Велчев – „ОБИКНОВЕН ЖИВОТ“ (изд. „Никола Вапцаров“, 2021). По-долу можете да видите предговора към книгата и няколко стихотворения от нея.
Вдъхновението идва по никое време и ти се налага да му се подчиниш, ако искаш да си с него. След това ще бъде късно – ще си замине, без да се върне. Ето така започва предговорът ми към ОБИКНОВЕН ЖИВОТ. Минава полунощ – два пъти си прочетох книгата през деня и след това и вечерта – и вече мога по това никое време да поговоря за нея.
Защо я написах тъкмо през август. Защото на 30-и август 2004-та почина баща ми. Една година преди това погребахме сестра ми. Там, в Разград, са и гробовете на жена ми и майка ми, а аз от три години не съм си ходил в Разград и ми тежи.
В града, в който съм роден, и с най-скъпите ми хора, с които съм израснал и живял, и в чиято пръст съм върнал. Пътят ми сега е такъв. И тежък, и тъжен, и много важен. Отъпкан само и единствено от мен. Жена ми беше само на 24, когато се случи най-трагичното на 3-и юли 1979 г. Сестра ми – на 46 на 8-и март 2003 г. Мама почина 2014 г. – в късната есен – на 21-и ноември. Урната с праха й е в гроба на баща ми. Така пожела – да са двама. Това са нещата от моята биография – на моя живот.
Слава Богу, дъщерите ми пораснаха – и с двете нещата са наред, и значи и за мен. С две внучки съм и внуче. Щастлив татко и дядо – както съседите ми казват. Фамилията многолюдна. И сигурно е вярно, че съм по своему щастлив.
В книгата ми присъства този живот на фамилията ни, обикновен живот като на много семейства в България.
Мисля, че е семейна тази книга. Добре че опазихме семействата и децата си и има на кого да разчита страната ни, независимо кой къде се е спасявал – в чужбина или тук. Мисля, че на фона на политическите драми и многобройните предложения отвън да ни оправят и преправят – това спокойствие на нас, българите, което често го бъркат с твърдоглавост, в истерията на съвременния свят си е голямо наше достойнство и предимство. Ние сме разсъдливи, мислещо, критично племе. Веднъж вече ни вкараха в кошарата на нежните революции и, каквото можаха, докопаха и ограбиха. Повече подаръци от нас няма да видят. Миналото лято го показахме на протеста и кои сме, и дали ни има. Вече не вървят демагозите, бръщолевенето, медийните герои, откъдето и да идват. Шоуто приключи. Книгата ми, в този смисъл, е продължението на АЗ НЕ ОТИВАМ НА ВОЙНА. Там говорех за революцията – за началото й. Изневиделица излязохме на площада – хиляди и хиляди българи. Млади българи, чада на „умиращата нация“ в Европа.
Ние сме сериозни хора и сериозно сме се заели животът в България да тръгне. Нямаме икономика, но имаме народ и държава. България не се предава, над България разсъмва.
Спокойно четене, приятелю.
Генадий Велчев
29.08.2021 г.
––––––––––––––––
КРЕПОСТ
Заемам
все по-малко
място вкъщи,
накрая просто
ще изляза
и няма да
се върна.
Добре че
къщите
не плачат.
И някак си
по своему
държат.
Събират
покрай
себе си
децата.
Не са
строени
на плачливо
място.
ОБИКНОВЕН
ЖИВОТ
Лягаш си
пречукан
от умора
и заспиваш.
Нужен си
за утрешния
ден.
Някой ще го
нарисува в сиво.
Някой с изгрева
червен.
Ти във него
си невидим.
Ти го знаеш,
че си нужен.
БЪЛГАРИО, ЦАРИЦЕ
Да
кажем, че
социалният герой
се е преместил,
не е в редиците
на армията
пълководци –
изпъчени и тъпи,
и страхливи –
които
те опустошиха
и със земята
изравниха
с лъжи и грабеха,
и биха –
отиват си
сега, Родино –
и затова сега
си тиха –
и поумняла си,
притихнала си, мълчалива –
не ти се слуша
нова чалга,
не ти се слушат
чужди химни.
Безименни и нароили,
и музикантите
са се строили,
а ти не бързаш
да избираш,
обърнала си
гръб
като царица,
не ти се
ходи под
венчило.
Каква си ми
умница –
мила ми Родино.
БЛАГОСЛОВЕНИ
ШИРИНИ
Бащин
свят –
и майчини
очи –
и между
челото
тревога.
Върви
дете –
не се
плаши,
зад теб
сме
двамата –
ти можеш
много.
Ще се
научиш
да летиш.
И гарванчето
се опитва
да лети –
крещи
неистово
в света
на хората.
ТАТКО НА
ДЕЦАТА
Децата,
казвам аз,
децата,
това е
всичкото,
което
има
този
свят.
Вземете
му децата –
ще стане
грохнал,
стар
и няма
да е
свят.
.
