Гръсти и паздери

.

Разказ от Юлия Дивизиева

Крясъците, които долавям в просъница, са неистови. А е толкова рано…

Унесла съм се отново – на село съм, през лятната ваканция. Още не се е съмнало съвсем, а баба е станала и в стаята вече ухае на питка, пърлена върху гьозовете на печката, и на прегоряла хартия. На нея ми пече яйца. “Две еченца и питка”, поръсени с малко сол и червен пипер, най-вкусното нещо на света! Ставаха за минутка и не се налагаше после да миеш чиния. Приготвяше всичко баба, оставяше го на масата, покрито с кърпа, и тръгваше за полето. Като отвореше вратата, чувах как леля Лозана, оттатък оградата, вика по кокошките си. Те пак са прехвръкнали в градината и са изкълвали де що им е паднало. Тя хвърля по тях буци пръст и нарежда:

– На гръсти ще ви направя! На паздер ще ми станете, само да ви стигна, пустини, опустели!

Питам баба веднъж какви са тези гръсти и паздери, дето леля Лозана все ги споменава.

– Ами най-обикновен коноп е.

Но аз като не знам и коноп какво е, се налага тя да ми дообясни.

– Във всяка къща си гледахме коноп едно време, по малко, в някое кьоше на двора. От него се тъчаха черги; и за дрехи ставаше – бяха твърди и груби, но пък здрави. Правеха се и върви за цървулите, но кой ти носи вече цървули, откакто измислиха галошите – се родихме. И в кал да нагазиш, измиеш ги и тръгваш, а с цървулите ако затънеш, няма измъкване.
Питаш ме за гръстите, стане ли стеблото на конопа на гръста, не го търси повече. Затова Лозана така пустосва кокошките си, все едно им вика, че ще ги разпарчетоса.

“Колко е жестока тази леля Лозана, как така ще ги разпарчетоса!” – и почти виждам кокошки и петли на парчета.

– Остави тая работа, нека си вика Лозана, не я слушай, прави го, за да й олекне. Не я ли виждаш – и тя като мене, за всичко сама се блъска.

Да де, ама тези две думи мира не ми даваха и все си ги повтарях.

Малко преди обяд слизах до площада. Там беше сладкарницата.

Та, както си вървя един ден и си повтарям новите думи, ме застига дядо Гиго:

– Какво си приказваш, дете?

– Дядо, има ли тук някъде гръста и паздер, искам да видя какви са.

– Няма, но мога да ти покажа нещо, с което ги обработвахме, ела с мен.

Отидохме в неговата къща и той затършува под сайванта. Преди това ми даде лукче. Този дядо Гиго винаги имаше лукчета в джоба!

Ето го, носи нещо, направено е от дърво. Поставя го пред мен, взема изпод муцуната на магарето царевичен стрък, обелен до гладко, Марко е опоскал листата. Притиска стръка в онова нещо. Удря го няколко пъти, той се нацепва и отвътре се белва сърцевината му.

– Това е то паздер! А гръстите ние друго ги правехме, орязвахме стеблата на конопа и хайде на реката. Накисвахме ги в някое плитко място, после ги сушахме. И тогава идваше най-трудното – мъненето. С тази чудесия го правехме. Слагаш стръка и започваш да го удряш, удряш, докато от гръстата остане само влакното, а онова, което изпадне отдолу, е паздерът. Той е бял, кух и твърд. За нищо не става, освен за подпалка на печката.
На влакното му се каза кълчище, то се предеше и от него се правеха въжета, върви, жените тъчаха черги, а някои – и дрехи, ама те много бодат.
От семето на конопа извличахме масло, за машините, но беше и много лековито. Настинеш ли, поразтрият те с това масло и утре си като нов. Затри се конопът, вреден бил, ‘нам какъв бил… Сами си се оплетохме в кълчищата…

– Дядо Гиго, ти много ли си стар? – изтърсих ни в клин, ни в ръкав.

Той ме погледна изпод вежди:

– Не съм толкова стар аз, само дето помня отдавна. А ти бегай да играеш!

“Толкова нови думи научих днес, довечера ще ги кажа на баба.”

Навън олелията не стихваше. Все по-силна ставаше. Няма повече сън, видяло се е. Станах и отворих прозореца. За миг се обърках – нито кокошки имаше, нито петли, още по-малко леля Лозана и дядо Гиго се мяркаха наоколо.

На отсрещното дърво ято папагали се разправяха на техния си език, накацали по върха му. Шумът беше невъобразим.

Познавах тези птици от предишното си идване тук.

Някой бил изпуснал двойка папагали някога. Те заживели на свобода и се намножили. Сега са десетки – прелитат на ята. Всяка сутрин, към шест, облитат квартала – подвикват, свиркат, кряскат, държат се хашлашки, проваляйки най-сладкия сън на развиделяване.

Зарадвах се, че пак ги виждам, и хич и не помислих да ги правя на паздер.

Слънцето надникна в стаята и кацна върху шарката на бялата черга. Аз донесох тази черга, конопена е. Купих я в Банско, от пазара. Жената, която ми я предложи, рече:

– Вземи я, скъсване няма, ще ме споменаваш!

Виж ти какви думи замесих насън и наяве тази сутрин – коноп, гръсти, паздер, кълчища, черга… От тях спомени наизскачаха, че и реалности, и всичкото втаса, готово за белия лист – далече, много далече от корените си. А дали е толкова далече?!

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

.