Тибетските пратеници:
НЯМА БЕЗСМЪРТИЕ – ВСИЧКО Е ПАМЕТ
Тази нощ в съня ми дойдоха трима мъже – пратеници от Тибет, и попитаха за моя син.
Казах им, че са закъснели.
Казах им:
– Той наистина беше тук, живя и обичаше, воюваше за истината, но животът му свърши, покосен от коварна болест. Беше лъчезарен, обичаше живота и не вярваше, че ще загине. Черният човек, който го погуби, връхлетя внезапно, без да ни остави никакви надежди. Ето защо той няма гроб – просто се завърна в светлината, от която беше роден.
Тибетските пратеници се поклониха.
– Ти си поет по божия милост – каза единият от мъжете. – Чел съм почти всичко, което си написал. В твоите текстове липсват случайности, в тях има нещо бездънно и еховито. Твърдиш, че някой диктува, че поезията е висше повеление на духа. Твоята поезия се разлива като лава и запълва пукнатините на времето. Четях те нощем и винаги сам. Странни текстове в гранични състояния между будност и сънища. Ти пишеш дзен. Казваш, че дзен е отвъд думите, че дзен е озарение, че дзен е кръг, постижим с единствен замах на четката и ръката. Откъде знаеш всичко това? Знам, че си смъртен.
– Няма безсмъртие – каза другият от мъжете, – всичко на тая земя е памет. Памет е времето, памет е Бог, памет е Библията. Пирамидите. Цивилизациите. Изкуството. Дървото, корените, водата, огънят. Памет е човешкият дух. Честта и достойнството. Душата. Словото е памет. Човешката реч. Скалпелът, който изцелява. Славата и позорът. Кръвта. Памет е животът, памет е смъртта. Паметта е космически код към съществуването на човечеството. Памет е книгата с белия кон, посветена на небесното ти момче, която разгръщаме. Голямата книга на живота има милион изписани страници и нечия ръка продължава да пише, ала ние не знаем чия е тази ръка.
А третият мъж каза:
– Небесното момче ще се прероди. Независимо къде, независимо кога, независимо защо – и ние ще го открием. Защото историята на света е памет.
Това казаха тибетските пратеници и се стопиха подобно дим в зората.
.
.
СЪДБАТА ИМА ОЧИ НА ЕГИПЕТСКА КОТКА
Това беше сън – един от най-невероятните, които съм имал. Един сън с Кавафис, в някакъв бар в Александрия, и една котка, която ни наблюдаваше втренчено. Поетът издъхна на рождения си ден, на 66. Годината е 1933-та.
КАВАФИС
Някой диктува нощните думи
на самотния мъж,
вслушан в яростта на морето.
Някакъв вечерен глас.
– Ето вълната, ето го грохотът –
казва гласът, – крехък е салът,
помни, че си смъртен.
Тая нощ сънувах Кавафис,
уморен и безкраен,
в някакъв бар в Александрия.
Беше здрач.
Беше краят на спомените.
Питието имаше пепелен вкус
и горчеше – Бог го викаше.
Той плати и излезе.
Без да види оная египетска котка –
съдбата,
която дебнеше с неподвижни очи.
Иван Здравков
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
