За вълците и псетата

.

Разказ от Хасан Ефраимов

Сега, като се обърна назад и погледна, целият ми живот е бил просто противопоставяне на натиск. Сетих се за стотици случаи, в които все някой се опитваше да ме накара да живея по неговите правила. Не, не, моето желание беше без значение за тях. Искаха да осъзнавам света така, както те го правят, да имам техните идеи, да говоря с техните думи, да мисля като тях дори. Искаха животът ми да им принадлежи. Да ме направят робот. После осъзнах, че всъщност думата робот идва от роб. Но това стана доста по-късно.

За пръв път се сблъсках с натиск, когато ми отнеха Мурджо. Бях все още твърде малък. Виках и крещях, но Джандарина го замъкна за синджира. Хукнах и аз след тях. Пред съвета вързаха Мурджо за един кол, а после го накачулиха с жици. Хвърлиха една кофа вода отгоре му и Джандарина пусна ток. Отначало Мурджо изквича, после падна на земята и започна да се гърчи. Продължи цяла вечност, но накрая кучето ми изведнъж спря да се тресе. Пищях отстрани! Толкова много пищях, че вече глас не бе ми останал. Двама ме бяха хванали здраво и не ми даваха да отида и да помогна на Мурджо. После просто го хвърлиха върху едно ремарке. Изскубнах се и се опитах да се покатеря на него, и тогава видях, че имаше още десетки кучета като Мурджо.

Тогава, на този селски мегдан, в мен се всели цялата ярост на света. А бях толкова малък още. Осъзнах и, че това, което се всели в теб като дете, никога повече не те напуска. Най-силни са детските чувства. Опитват се да ги потушат и да ги заличат след това, но колкото повече натискат, толкова повече пожарът се разгаря в теб.

На този селски мегдан си обещах и друго – никога, ама никога да не се поддавам на натиск.

На следващия ден си взех ново куче.

Пробваха много пъти след това.

В училище ме караха да рецитирам стихове за Партията. Заставаше учителката отпред и чинно зачакваше. Още тогава имах говорен дефект и рециталите ми ставаха повод за всеобщ смях.

– Ма-ма-ма-ми-ми-то й на Па-па-пар-р-р-рти-ти-ята – изсумтявах тихичко. Знаех го от дядо. Баща ми псуваше като е сам, но дядо не се пазеше изобщо. Правеше го дори пред кмета Кирчо и милиционера Гошо, но не знам защо, те никога не го чуваха.

– Какво, какво каза? – чудеше се и даскалицата.

– Б-б-б-ла-г-г-г-о-да-да-ря на П-п-п-артията, другарко – отговарях.

После решиха да правят делиорманските баби досущ като парижки мадами. По цял ден Джандарина обикаляше из село и с една ножица в ръка режеше крачолите на шалварите на бабите. Не ги пускаха да се качат на автобуса за Шумен, а и хляб не им даваха от фурната. Това тогава бе толкова нормално.

Баба реши въпроса много лесно – за хляб пращаше мен, а продуктите от Шумен поръчваше да й купи мама.

После се изтарикати още – нахлузваше едни дълги чорапи, а крачолите на шалварите подпъхваше в тях. Така се разхождаше с шалвари, макар и никой да не ги виждаше. Докато един ден Джандарина не погледна под престилката й. Черните фереджета също бяха ги забранили и бабите просто ги замениха със сини работни престилки. То, и да погледне, какво ще види, ама на сутринта го намериха пребит до един плет. Никой не беше го чул да вика. Обикаляха милиционерите и разпитваха, ала всички им отговаряха, че всяка вечер се напива в кръчмата и навярно е паднал сам. Така и си заминаха безславно, а след месеци на легло, Джандарина закуцука из село, но вече и наум не му идваше да гледа под полите на бабите.

После времената се промениха. Делиорманските хубавици сами захвърлиха шалварите и сега няма сила, която да ги накара да ги обуят отново. В чеизите им, обаче, има пълен комплект и те се накачулват с тях на сватби. Правят си и десетки селфита, които качват във Фейсбук. Традиции! Какво да правиш?

После… После ми смениха името. За да ме убедят, изкараха и танкове, а и сума ти войска. Искаха да сме със същите имена като тях. Други имена не признаваха. Премълчахме! Не си заслужаваше да те убият, но направиха най-голямата грешка в живота си. След това работиха пак хората, но само се правеха, че работят. Станах свидетел на най-големия бойкот в живота си. Видях с очите си как амуджите чупеха нови машини. И отново никой нищо не бе видял. Това беше отговорът на близо един милион души на натиска, на който бяха подложени. И така, докато не рухна цялата икономика и не паднаха от власт.

Забраниха ми и турски да говоря. Без това го знаех толкоз, но изведнъж от скринове и сандъци изскочиха буквари и учебници по турска литература и граматика и всички залегнахме над тях. Тогава за пръв път се срещнах с турската литература. Благодарение на натиска научих още един език. Нямаше да успеят насила да ме пречупят.

Така е по тези земи. Някои народи може и да клякат, ама по българските земи – не. Толкова е бил подтиснат народът. В продължение на векове, че вече е получил имунитет срещу натиска.

Неволно се сещам и за притчата, която дядо ми е разказвал многократно.

Когато вълкът учел малкото вълче, показал стадото и рекъл:

– Ето, моето момче, това е най-крехкото месо.

После посочил овчаря с думите:

– Но, пази се. Това е най-жестоката сопа на света. След нея тъй боли!

– Тате, тате, до него има един, който прилича на нас.

– От него се пази най-много, моето момче – отвърнал вълкът, гледайки кучето. – Пази се от тези, които са досущ като нас. Най-голямо зло от тях ще видиш.

Та, това ви казвам и аз. Всичкото зло, което искат да ни причинят, го правят чрез такива, които са като нас. Винаги се намират прислужници и измекяри. Изглеждат като нас, от същия народ са, понякога дори от същия етнос, говорят същия език, може дори да се молят в църква или джамия като нас, но не са. Това са блюдолизците, без които не може ни една власт. Ако изчезнат за миг дори, не би просъществувала нито една тирания. Удрят ни чрез самите нас. Както изчезва и всяка тирания, срещу която има куража да се опълчи цял народ.

Ох, за какво ви разправям всичко това сега?

А… Спомням си и как умря Джандарина. Агонията му беше безконечна. Навярно вика с години. Гласът му се чуваше непрекъснато и прорязваше тъмата в Делиорманската нощ.

– Така умират нечестивците – изричаше и дядо, изпускайки дим от наргилето си. – Добрите хора просто заспиват в съня си.

Както и направи след години дядо.

Върна се от погребението му и отново дълго пуши на сундурмата.

– Очите му бяха изцъклени, моето момче – изрече накрая. – Устата му бе застинала в ужас. Опита се ходжата да я затвори, ама… И с един мендил се пробва да я пристегне… файда йок. Всъщност…

– Какво, дядо?

– Беше умрял отдавна. Душата му вече се бе преселила оттатък. Но тялото му реагираше на това, което й се случва отвъд. Представи си, какво е било. Разбрах това добре. Беше се полуразложил. Така вонеше около него.

– То, около него и преди вонеше, дядо – подсетих го аз.

Та, живейте така, както смятате, аз не се меся на никого. Изпитвам само съжаление за тези, които си мислят, че никога няма да платят сметката. Всевишният е определил кантар да има – натискът от противонатиск е обречен все да се посреща, за злобата отредил е благата усмивка, а грехът… Ох, грехът…

И не забравяйте никога за псетата, пуснати по нас. На вълка съдбата все така е – никога, ама никога не танцува в цирка.

.