Един емирант: България не е стояла на едно място

.

Неочаквано, набързо посетих България, сред 12 години отсъствие…

Първото силно впечатление дойде не от моловете по „Цариградско шосе“ – които са по-красиви и бляскави от тексаските, впрочем, а от дърветата в квартала, които бяха израстнали, маркирайки една почти геологична промяна.

Всичко в апартамента на майка ми ми се струваше мъничко. Стаите, шкафовете, дори мебелите – които бях свикнал да мисля за големи – в сравнение с къщата ми в Тексас, бяха като маломерни. И толкова скъпи на сърцето ми!

Тръгнах из квартала и през няколко минути ме спираха познати, за някои от които не си спомнях, съседи, приятели. Батерията ми вече се зареждаше с човешко присъствие.

Магазини, магазинчета, кафенета и ресторанти на всяка крачка. Най-после: кифлите и баниците в мазна амбалажна хартия, бозата, за които бях лелеял през всички тези години!

Този бизнес е възкръснал, за огромна моя радост! Множество бизнеси произвеждат и продават чудесни тестени изделия, и явно има кой да ги купува!

Твърде много хазартни зали, за съжаление. И много ателиета за ремонт на компютри/телефони.

Обслужването навсякъде е безупречно. Плюс дозата балканска топлина, подобна на тексаската, но по-добре резонираща в мен.

Супермаркетите са препълнени със стока, за разлика от опразнените рафтове в Америка на Джо Байдън. Щандовете за месо и колбаси взривиха въображението ми. Секциите за млечни продукти, за бисквити, шоколади… предлагат по-богат избор и по-добро качество.

Американският шоколадов пазар е окупиран от една отвратителна фирма: Hersheys, която произвежда ерзац шоколади и дори произвежда лицензирани европейски шоколади, с отвратително качество (правени с царевичен подсладител, а не със захар). Трябва да ходиш в Алди или специализирани магазини, за да купиш качествен европейски шоколад.

Специална тема са топлите секции за страхотни готови храни, предлагани във „Фантастико“, „365“… сигурно и другаде. Такова чудо при нас няма, вероятно заради високата цена на труда. Един приятел изказа хипотеза, че големият комбинат за готови храни, построен към летището, май е попаднал в добри ръце и захранва с храна столичните супермаркети. Нямам инфо по въпроса, но е чудесно, че има такава опция, нещо средно между ресторанта и домашното готвене.

Цените са се удвоили или утроили, в сравнение с преди, докато тези в Тексас почти не мърдат, с изключение на последните няколко месеца.

И… заветната, невъобразима шкембеджийница, с маси на тротоара, на завет, със символично отопление. Мило място, за работници и затъжили се емигранти 🙂.

Темата за кръчмите в България заслужава отделна глава. В Тексас и като цяло в Америка не сме ощетени откъм кухня, идваща от целия свят. И готвачите, и сервитьорите са на абсолютно върховно ниво. В българските кръчми, обаче, има специална емоционална подправка, която ги прави някак прекрасни за мен, разбира се и заради дългото отсъствие. Плюс върховния, щастлив елемент: присъствието на приятелите!

Телефонът ми, който в Тексас звъни веднъж седмично, сега звънеше непрестанно. Всеки следобед и всяка вечер бяха заети със срещи. Виждах и прегръщах хора, които толкова много обичам и уважавам. Слушах умни приказки, ерудиция, чувство за хумор и топлина, които просто ги няма в Америка.

И добавете изключително хубавото усещане, че нещата са се подобрили! Приятелите ми са от средната класа, маята на работягите, които определено се справят по-добре.

А сега за по-общите промени:

– Всичко е по-добре уредено. От уличното движение, през поддържаните и чисти тротоари, до входа на блока и паркинга до него. Още първата сутрин заваля обилен сняг и прекърши голямо дърво на ъгъла на уличката ни. Дървото бе нарязано на парчета и движението бе освободено още в ранни зори. До обяд дървесината бе извозена и местото идеално почистено.

– Шофьорите карат по-цивилизовано. Все още има бабаити, винаги със скъпи коли, някакви изкопаеми от предевропейската епоха 🙂

– Езикът се е придвижил към източната правоговорна форма (говоря, не говора, бягай, не бегай и т.н.) и някак европеизирал, особено сред младежите.

– Абсолютно всички в метрото и на улицата носят нови, маркови, красиви и качествени обувки. Може би за първи път в историята сънародниците ми купуват обувки, които харесват, а не, каквото имало в магазина или каквото са могли да си позволят. Няма Adibas, има стилни, красиви, качествени и модерни спортни боти с елементи на маратонки, джиджави велурени обущета за госпожите и госпожиците, тежки кубинки за рокерите… Индивидуалност и страхотен вкус. Нито в Америка, нито в пъстрото летище на Истанбул – където наистина се срещат изток и запад, не видях толкова хубави обувки, колкото в софийското метро!

– Какво е станало с навъсените и груби служители на летището, в полицията, в паспортните служби…? Заменили са ги някакви млади европейци, с безупречен професионализъм и с една сдържана любезност, зад която стои фундаментът на работеща държава. Това не е повърхностно впечатление, защото и при пристигането, и при заминаването ми имаше документални и други проблеми, кризисни ситуации. Точно при тях бях смаян от позитивната, професионална реакция на служителите по летищата и в МВР.

– Косите на жените са в отчайващо състояние. Еднотипно боядисани в кафяво или червеникаво. Може би заради сезона и носенето на шапки, те издават някаква лека занемареност, с малки изключения разбира се.

– Театър, галерии и ТВ предавания говорят за жива интелигенция, за радост почти недокосната от проказата на американската woke безумност. В сравнение с постната интелектуална манджа, която се лее от американските ТВ екрани, в България има ТВ предавания, в които има теми, разговор, съдържание, които мога да слушам. Всеки ден по един час, предаване за култура например – по една от големите телевизии. Интелектуалци – не само актьори, което е отвратителната болест на американското шоу днес, но и писатели, композитори, ходужници… които участват в най-разнообразни форми на интелектуален живот.

– Фантастичното метро. Не само удобно и пестящо време, но и някак обичано от софиянци. В Америка редовно чуваме как в Ню Йорк някой ненормален блъснал човек под колелата на влака. В София това е невъзможно, защото има едни тънки, здрави мрежички, които стоят спуснати, докато влакът не спре на перона. С метрото наистина можеш да стигнеш до всякъде, дори на тръгване си заминах с метрото и така смятам да се прибера следващия път.

– Висока наситеност с електроника. Спирки на градския транспорт, които точно указват кога ще дойде следващият автобус, трамвай или тролей. Вътре в превозното средство добре организирана и артикулирана визуална и гласова информация.

– Огромни количества реклама, далеч повече, отколкото поне в Далас и периферията.

– Близкият контакт със здравната система, където сякаш промените са най-малко. Загрижени и изтощени лекари, отделни сестри и санитари с направо криминално поведение в държавните болници. Перфекционизъм и разумни цени в частните такива.

– Въпреки мащабното ново строителство, има райони и отделни петна със старите къщурки и бараки.

България не е стояла на едно място. Във всяка сфера българите са дърпали напред. Никой от хората, които срещнах, не прояви завист към моя избор да емигрирам или апетит да се маха от България.

Благодаря на Ванката Тодоранчев и на всеки, който се опитваше да помогне, независимо дали съм поискал. Благодаря на милите ми съседи в Тексас, които се грижеха да кокошките, котката и кучето, докато ме нямаше.

Моля за извинение, че не можах да се обадя и видя с всеки, с когото исках!

Това бе върховно преживяване! Показвам снимки и видеа на децата, разказвам им истории, правя сравнения. Чудесно беше!

Орлин Бориславов,

Коринт, Тексас

.