Дегустаторът

.

Разказ от Мария Келберт

Казваше се Петер фон Хоффер – аристократ, романтик и дегустатор. Работеше за един вестник и три кулинарни сайта. Можеше и да не работи… любопитството го тласкаше. Пътуваше много, влизаше във всякакви ресторанти, гостилници, семейни хотели и най-обикновени кръчми. Обичаше да се самоизненадва. След това пишеше вдъхновено. Стилът му беше лаконичен, езикът – остър до язвителен. Рядко раздаваше звезди, но дадеше ли, това беше нещо като Нобелова награда.

И, побутван от любопитството си, се озова в Брюж. В една от тесните улички покрай канала видя малък семеен ресторант. Лъхна го аромат на миди с чесън и реши да влезе. Поръча, отпи глътка вода и спокойно зачака. Поръчката му донесоха бързо. Жената на собственика беше от някоя африканска държава, собственикът – русоляв белгиец с трагично изражение на лицето, а трите деца, които разнасяха храната – мулатчета. Петер фон Хоффер поклати глава. Не одобряваше смесването на различни раси. Обичаше чистотата.

Поднесе първата мида към устата си. Тя беше полуотворена. Огледа се за щипци, с които да разтвори черупката, не видя такива и се принуди да отвори с ръце. Ядката беше розово-жълтеникава и сякаш се усмихваше.

Фон Хоффер внимателно я остави обратно в чинията и осъзна, че не желае да яде. Не искаше и да опита дори. Сякаш устата му не можеше да се отвори. Плати и излезе. Разходи се из града в очакване на истинския глад. Този ден гладът не се появи. Нямаше го и на следващия.
„Ще погладувам три дни – помисли Хоффер, – тъкмо ще прочистя сетивата си.“ На втората седмица без храна се почувства лек и някак радостен. „Още две седмици и всичко ще се оправи“ – успокояваше се сам.

„Всъщност, какво са 40 дни глад!? Лечебна техника. Толкова хора гладуват съзнателно, за да оздравят телата си…“

Петер фон Хоффер отбеляза някои значителни промени след четиридесетия ден. Ставаше с лекота сутрин, усещаше всякакви аромати, виждаше прекрасно и най-дребните детайли, някакъв странен позитивизъм го обземаше към обяд и не го пускаше до вечерта. За храна дори и не помисляше. Костюмите му, шити в Лондон, висяха на тялото и губеха форма. Дори обувките му станаха големи.

„Самоизяждам се – каза си Хоффер. – Това вече не е добре.“ Опита да отхапе залък хляб и го изплю веднага, защото усети ужасяващата болка, която изпитва житното зърно, докато го мелят. „Полудявам!“. Сетивата му бяха изострени до краен предел.

Записа си час при приятел от университета – психолог.

Денят беше топъл, слънчев, от Рейн полъхваше на тиня. До срещата с психолога имаше повече от час. Хоффер седна на пейка в парка до реката и се загледа с отвращение в пасящите наблизо гъски.

И отново полъхна ветрец. Донесе лек аромат на канела и карамфил с лек намек на кръв. По алеята вървеше мъж. Висок, мускулест, брадясал. Седна на пейката до Хоффер без да пита. Канелено-кървавият аромат идваше от него. Любопитството сръга Петер в ребрата.

– Какво сте ял днес? – също така безцеремонно попита фон Хоффер. – Мирише вкусно.

– Дроб – отговори мъжът и внимателно го огледа. – Защо питате?

– Дегустатор съм. Долових мирис на кръв.

– Дробът беше съвсем пресен.

– Но има и канела.

– Много обичам канела. От дете. Слагам я във всяко ястие.

– Интересно… дробът не е бил свински, нито телешки, нали?

– Да. Не беше животински.

– Може би… човешки?

Лицето на мъжа се оживи. Очите му блеснаха. И се разприказва. Бил вегетарианец. Не можел да яде животински продукти. Много рядко му се дояждало месо.

– Човешко? – с трепет попита Хоффер.

– Ами, то друго няма. Риба не ям.

– Разбирам… И как е?

– Кое?

– Човешкото.

– О, зависи! Има и много крехко, но има и жилаво, а също и тлъсто… Щом сте дегустатор, трябва да опитате. Ще натрупате опит.

– Мда… май бих опитал.

– Имам още малко дроб вкъщи. Елате и ще Ви го приготвя.

Хоффер погледна часовника си. Нямаше много време, но усети глад и неистово желание да яде дроб.

– С лук ли?

– Какво?

– Дробът с лук ли го запържвате?

– А, не. По селски не го харесвам.

– В такъв случай приемам любезната Ви покана.

Мъжът живееше в малка къща почти до реката.

– Отивам в кухнята – каза домакинът, – пробвайте този пай с месо. – Отряза парче пай, сервира го в чиния от майсенски порцелан и го побутна към Хоффер.

– Мирише чудесно… месото…

– Да. От една позната. Тренира усилено, но не взима анаболи.

И Петер заби вилицата в пая. След малко дойдоха парчетата дроб с онзи неповторим канелен аромат, бутилка червено сицилианско вино и чаша вода.

– Виното винаги смесвам с малко вода – каза домакинът.

– Ха! И аз! Така се засилва ароматът!

– Именно.

Размениха рецепти, обговориха човешката простащина. Смесването на храни, на раси, на традиции, култури и не усетиха как падна нощта.

– Май трябва да си вървя – каза Хоффер.

– Късно стана. Ще Ви изпратя. Вечер тук е опасно.

– Дробът беше чудесен. Жалко, че не мога да опиша това вкусово вълшебство.

– Другия път ще Ви приготвя супа от очи.

– Не е ли ужасно!?

– В никакъв случай! Те не Ви виждат.

Апетитът на Петер фон Хоффер се беше върнал.

На следващата сутрин мускулестият мъж седеше в градината си и отпиваше от купичка димящ бульон. Аромат на канела и рози привличаше пчелите. Петер фон Хоффер имаше неповторим вкус. Просто ангелски.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук.

.