Жегата, камъкът и гегата

.

Разказ от Петя Пламенова

Не можа да зачене Гергиица и мъжът й я остави. Тя майка нямаше и най-много майка искаше да бъде. Баща й остана сам още млад и тя израсна по къра и по хорските къщи. Помагаше с каквото може и всички я обичаха – я да премете, да нахрани пилците и водица да им сипе, прането ше прибере и до бакалията ще отиде.

Върна се Гергиица в бащината си къщурка. Година, откакто татко й се спомина, и тя сама замръкваше и сама осъмваше. Ама усмивката й беше помрачена. Тежко, тежко минаваха дните и взеха да я одумват клюкарките, че е ялова.

– Виж я, ма! – чуваше зад гърба си тя. – Да знаеш, Делювице, това яловото е и проклето.

– Ми то, човек като върне назад живота, май така ще излезе – майка й рано Господ я взе. Кой знае какви грехове е изкупвала, Божее!

– А, то пък да бе само майкя й! Ами баща й? Нали кръгъл сирак останал и го обулчили, е така, гладен да не ходи. Затуй и рано вдовец остана. То тея работи не излизат на добър край.

– Помилуй нас, Боже! – казваше си тихо Гергиица и се прекръстваше.

В селото живееше един стар човек. Знаеше се, че е мъдър. Времето бе издялкало с длетото си на лицето му толкова бръчки, колкото дни и нощи беше отброило в календара на живота му. Останал сам, без челяд, без жена, без къщовница.

Веднъж той помоли тая крехка сиротна душица да го придружи до съседно село. Знахарка имаше там. Искаше нея да заведе, ама ей така завъртя нещата, да не й е неудобно. Първо той влезе, позабави се и, на изпроводяк, знахарката се обърна към Гергиица и й каза:

– Момиче, чуй! Пострадала си от камък. И камък ще те оправи. Сама ще го намериш.

Тръгнаха. Дядо Гроздан бе спазарил една волска кола да ги вози и каруцарят подвикна на животните:

– Дий! Ангели! Айдеее, Бог пред нас и ние след него!

Белите волове потеглиха леко. Спокойствие издаваха те и деляха впряга си по равно.
Умълча се Гергиица. Камък я бил повредил. Мислеше. Така се унесе. В просъница видя кога погребаха майка й, тя беше дете. Момиченце. На другия ден тръгна сама към гробището, плака там и на връщане заспа от умора на ония скали, дето червенееха някак си. Беше септември. Уж още топло, а по залез вече захладняваше. Прибра се в тъмното, а татко й с червени от умора и мъка очи й каза: „Не закъснявай никога повече, чедо. Уплаши ме. Ти ми остана едничка.“

Тогава ще да е, тогава камъкът й е навредил. Изстинала е. Спомни си, че долу слабините все я боляха. Така си и порасна.

Каруцата се тресеше по неравния селски друм и тя се събуди. Повдигна се, облегна се на ритлата, така че да може да гледа пътя.

– Дядо Гроздане, какво е това, ей там, виж, точно под слънцето?

– Светилище е, дядо, останало от памтивека, от траките още. Казват, че там змиите събличат кожите си. И верно, ако отидеш, ще ги видиш, навсякъде са.

– Прилича на голяма каменна гъба, дядо! Но как от двете й страни са поникнали тези огромни дървета, сякаш да я крепят да не падне.

– Ако бях по-млад, щях да те заведа да го видиш, ама сега краката хич не ме държат, дете.

Всеки ден Гергиица отиваше до каменната гъба, по едно и също време. Разплиташе косите си, сядаше на нагорещения камък, откопчаваше сукмана и оставаше така дълго. Дъбовете й правеха сянка, а камъкът първо нещо взимаше от нея, а сетне нещо й даваше.

Зад каменната гъба, по тясна и къса пътечка се стигаше до малка пещера. След време разбра, че местните й казвали Утробата. През тесен процеп се отиваше до място, където можеше да се свие сам човек.

Над светилището под върха зеленееше равна и тучна поляна. Виждаха се овци и кучета.
На кръгъл и плосък камък, от времето още, имаше издялан кръг и римски цифри за слънчев часовник. По средата беше направена дупка, в която овчарите пъхаха гегата си и сянката показваше колко е часът. Овчаринът бе забелязал, че долу на камъка идва жена в дванайсет по пладне и седи по три часа всеки божи ден. Тя се вглъбяваше в себе си и оставаше така коджа време.

И днес дойде Гергиица. Пак разпусна коси и разкопча сукмана. Затвори очи и протегна ръце назад, зад кръста си, като опираше длани в камена.

Зад нея се приближи почернял от слънцето мъж, хубав, но груб, с красиви тъмни очи под черни счупени вежди, хубаво чело, над което падаха кичури от дългата му, с гарванов цвят коса, гъста и къса брада, с ръце силни и големи. Малкото нежно сърчице на Гергиица трепна и тя подскочи от мястото си. Той я сграбчи през кръста и тя се огъна в здравата страстна прегръдка. Разголените мъжки гърди издаваха колко лудо бие мъжко му сърце. Ако се съпротивляваше наистина, той би я оставил. По-скоро тя се срамуваше, опита се да се противи, но сякаш някой отгоре й казваше да се подчини.

Разбойник беше хубавият млад мъж. Но той не вредеше на обикновените хора. Даже им помагаше.

Пътят му днес минаваше насам.

Отдавна знаеше светилището. Идваха тук млади жени да молят зачатие. Рожба.

Това и стана. Разбойникът не беше груб. Накрая целуна нежно по челото Гергиица и си тръгна. Никой не го чу и не го видя, освен овчарят със слънчевия часовник.

На другия ден младата и тревожна жена отново дойде, но влезе в пещерата и седя там. Часове. Други бяха нейните кахъри.

„Ще я взема при мен. Господ чу молитвите й. Ще има рожба, сигурен съм. Но пред хората как ще се показва непразна, какво ще прави сам-самичка на тоя свят? Ще я взема при мен. Искам поне да спася честта й. Знам, че млад ще си отида. Затова не посмях да почерня някоя женица, но сега е дошло време да направя добро, пък нека тогава се свършвам.“

Гергиица мина през селото с младия овчар под ръка. На калпака си бе сложил китка, все едно бе взел нейната.

Пророчица казала отдавна, че недоживял ще се спомине, и той случайно бе чул това. Оттогава не живееше.

„И така да е, вече знам, че не съм бил на тоя свят за оня, де духа. Детето ще се роди през пролетта и аз няма да имам право да умирам!“

На каменната гъба майката кърмеше детето на сочната си гръд. Тя извади от полите ножичка и отряза дълъг кичур от светлокестенявата си коса. Оплете го в клоните на стария дъб. Ветровете да я ветреят, тяхна да е. Даде на камъка част от себе си – съблече ризата и я просна там, на скалата. Недалеч бе оставила друга, която после облече. В една малка вдлъбнатина на камъка изцеди от напращялата гърда кърма. Още една змия съблече кожата си, пи мляко и остана на припек.

„Гергиице, да се прекръсти мъжа ти с името Панко и ще живее. Чу ли?“

Тази нощ знахарката беше се споминала. Дойде в съня й.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Петя Пламенова Иванова е родена съм през 1973 г. в с. Дъбован, Плевенско. Завършила е ЕСПУ е гр. Гулянци, където живее в момента. Следва Българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Автор е на две издадени стихосбирки – „Сълза несподелена“ (2001) и „Налейте“ (2003), чиито редактор е Емил Рупел. От 2017 г. насам, освен поезия, пише и импресии и проза. Литературният й псевдоним е Пламена.

.