.
Преди двайсет и три години, в далечната 1998-ма, бях бесен. Трийсетгодишен мъж, ортопед-травматолог, със здраво семейство и две чудесни деца, бях ненужен на българите, а и все още се нуждаех от финансовата подкрепа на родителите ми, за да искарам месеца.
На хората не им беше необходим млад ортопед-травматолог без титла. Хората се нуждаеха от академици, професори и в най-краен случай от доценти. Може би поради това им поведение, те днес се нуждаяат просто от човеци с бели престилки, но виждайки, че и днес племенничката ми се нуждае от доцент за детски лекар на абсолютно здравото й дете, разбирам, че аз съм бил в грешка. Лекарят е отговорен за това да изгради доверие у пациента и, ако за това е необхогима титла, какво пък толкоз, пребори се за такава. Това, че титлата не прави, а понякога даже разваля лекаря, си го знаем само ние – лекарите, но пациентът има нужда от вяра и, ако иконата подхранва вярата, то тя има място в храма.
Икона. Да, това е думата. В последно време не съм чувал да се говори в България по друг начин за лекарите, освен като за престъпници в бели престилки. Разбираемо. Не всеки може да стане доцент. Престъпникът също е икона за едно общество, прекланящо се пред безкрупулния егоизъм. Един приятел неотдавна ми каза, че българската фраза на 2021 година е: „Всеки сам си преценя“. Именно „преценя“, а не „преценява“. И най-важното: „Всеки сам“.
Страшни икони има в храмовете на съвременна България. Каква България, ако „всеки сам“? Всеки сам да си строи мост, всеки сам да си направи завод, всеки сам да издигне язовирна стена, всеки сам да си пусне ракета в космоса?!? Всеки сам може само да си направи вино и да си сложи пастърма, но това вече не е нация и това вече не е държава.
Все още си спомням моментите, когато почувствах гордост, че съм американец.
Първият беше на едно самолетно шоу, когато над главите ни минаха със свърхзвукова скорост „Раптор“-и. Хищните бойни машини летяха в пълна тишина. Приличаха на извънземни летателни апарати. Пет секунди след като те минаха над полето и се изгубиха в далечината се разнесе страховитият гръм на двигателите им. Когато всичко стихна, коментаторът обяви: „Американци, това са вашите самолети, това са вашите данъци в действие!“ Аз съм българин и американец. Като българин никога не съм притежавал самолет. Винаги е бил или на братушките, или на краварите, но никога не мой – български. Тук, като американец, си имах „Раптор“. Мой самолет, направен с моите данъци, надявам се за моя и на децата ми защита. Надявам се, ама надали! Както и да е – тогава почувствах гордост да съм част от тази нация.
Вторият път беше, когато с родителите ми наблюдавахме излитането на космическа ракета от Кейп Канаверал във Флорида. Шумът на рапторите е като мячене на малко коте, в сравнение с тътена, запълващ небосвода, който издава съвременна космическа ракета. Огромно огнено кълбо, на върха на което стоеше ракета с размера на двайсететажна сграда, се издигна в небето, проби облаците и се устреми към Космоса. Още дълго време наблюдавахме светлината на двигателите през завесата облаци. И пак се почувствах горд, че съм част, макар и малка, от това. Честно казано, космоческата ракета има повече смисъл за мен от „Раптор“-а, но така е устроен светът, че двете неща са свързани.
Ако бях руснак, щях да съм страшно горд, когато пуснаха моста над Керченския пролив. Това е постижение, с което всяка една нация, та и цялото човечество, може да се гордее.
Ние, българите, се гордеем с нашето оцеляване, прекланяме се пред егоисти и си правим виното и луканките. Като си помисли човек, и в едно племе от каменната ера хората пак са си живяли така.
И двамата ми прадядовци по бащина линия за загинали в Междусъюзническата война за България. Дядо ми по майчина линия е бил готов да даде живота си за социалистическа България.
Аз за днес за нищо не съм готов да си дам живота. Аз също съм егоист. Правя си луканките и виното и дебелея. Бандитите поне си дават живота за пари и власт. Ето кое ги прави икони. Способността им да се жертват, макар и в угода на дявола. Те вярват в парите и властта така, както се вярва в комунизма, в Бог, във Второто пришествие, в извънземни цивилизации, в задгробен живот.
Светите мъченици са почитани от църквата ненапразно. Именно на тях се крепи Вярата у болшинството. Умиращите на арената, разкъсвани от диви зверове, разпъвани на кръст, но не отказали се от Вярата – те са в основата на Христианството. Христос е пръв сред мъчениците.
Човек е надарен със способност да преодолява инстиктите си. Бракът е преодоляване на половия нагон. Саможертвата е преодоляване на инстинкта за самосъхранение, постите – преодоляване на глада.
Днес навсякъде по света има много недоволни. Няма, обаче, Вярващи, защото няма мъченици на вярата. На мен никога не ми е пукало за бандитите. Каквото и да правят, те го правят за себе си, така че тяхното е просто извратен инстинкт. В тях няма Божия искра.
Тя е там някъде. Божията искра. Тлее в душите. Един ден ще се разгори в огромен пламък, който ще погълне опротивелия на всички ни стар свят, потънал в безмислено самозадоволяване. И пак ще дойде светлината на истинската Вяра, ще огрее душите, ще надзърне във всяко сърце.
Коледа е! Светлината се ражда пред очите ни, всяка година. Денят започва да се увеличава, нощите стават по-кратки, Иисус се ражда отново и отново, и носи топлина, светлина и надежда.
Честита Коледа, Българи!
Пожелавам Ви Просветление!
Д-р Виктор Хинов,
Индианаполис, САЩ
.
