Милена Кавгата

.

Разказ от Здравка Евтимова

Целият им род е крив – от бебето до най-дъртия, умът – тел, дето не се превива, нито се чупи, само ръждясва. Това са те. Дядо й се казва Андон, все начумерен, като че някой е запалил купчина тор в главата му и наоколо пуши, че се не търпи. И като се родило детето, как да го кръстят? Не Антонина, не Антония, ами Анда. То хубаво Анда, но семенцето под името не струва.

Напънала се госпожица Анда, та сварила сапун – сама го къкрила и сама го рязала на калъпи. То не сапун, ами злост – сложила го в една щайга и на всеки калъп издълбала букви, та написала „Бившият“. Размислете какво ще си миете с вашия бивш, дами. Нагла, та горчива Анда – и като минава край нашата къща, моля ти се, пита:

– Милена, как е Калоян? Ще му предадеш ли, че съм го търсила?

Калоян е моят син – фокусирам вниманието върху този факт, за да лъсне категорично що за мизерна екземплярка е тя.

– Защо – казвам, – си го търсила?

– За да му дам този сапун – подарък от мене. – И тя ми подава един калъп, на който е изкопала с печатни букви „Бившият“. – Нали се сещаш какво мръсно пране можеш да почистиш с това – намеква ми Анда.

Добре, че съм възпитана жена, та не й казвам в прав текст: „Я се виж колко си дебела“.

– Значи Калоян вече ти е бивш? – заключавам тънко.

– Да, точно така – потвърждава тя.

– А ти си дебела! – лая аз.

Тогава тя млъкна, а да млъкне някой от Андоновия род е все едно от червей да издоиш мляко – тоест никога. Очите ми са малко слаби, та може и да съм се заблудила – сълза ли пропълзя по клепките на Анда? Колкото ще се просълзи котлонът, на който варя боб, толкова ще се просълзи тя.

– Да – казах аз. – Дебела.

Тя се завъртя, обърна ми гръб – честно, едричка беше, но те от техния род са такива – месо им дал Господ и гърла. Баща й Дачо, например, като пийне и викне се чува от Перник направо на Централна гара в София; ако е замръзнала Струма, ледът се разпуква. Ако дядо й Андо се напие и зине да пее – това аз с очите си видях, защото вишнята е в моя двор – разцъфна пустата вишня, от песента на тоя пияница цветчетата й се разтвориха до едно.

– Тогава – досети се Анда, – дай ми сапуна обратно. Синът ти няма да ми е бивш.

Тук е точното място да кажа, че макар и мой единствен син, Калоян е глупаво момче, щом се накланя към Анда. Вярно е, пътува повече от моряците – днес е в Радомир, утре е в Търново, а в другиден – в Ивайловград. Поучавах го аз: „Калояне, изучи се за зъболекар, да си стоиш близо до мен и баща ти“. А той – не можел да гледа кръв и ето ти сега – изпращаха го да пътува чак до Парагвай. Като пътува, донася на оная Анда подарък, после заминава, а Анда, нали е нахална като гъска, идва и казва:

– Милена, Калоян е донесъл подарък за мен, та ако може да ми го дадеш.

Аз не й го давам, да не съм служба „Еконт“ или „Български пощи“, че да връчвам пратки.

…Анда си прибра грозния сапун. Тя е фризьорка и там горкият ми Калоян се запознал с нея. Подстригала го до мозък и оттам започна да се заплита историята. Толкоз му е плосък разсъдъкът – да се просне възнак пред облите й кълки.

– Затова ли толкова пари спестявахме с баща ти – напомням му аз с добро. На три места работех – аз съм шивачка, но започнах да кроя, подхванах проби на италиански рокли, смятам, чертая, измислям – прескачам за съвети до Коко Шанел, копирам дивотии и финтифлюшки от нея. Клиентките ми едни претенциозни, префърцунени – ще речеш, че не ядат като мене и тебе през устата, ами с мозъка направо ядат. Не на мене тия. За Калоян правя усилията и напъвам напред. Да завърши, човек да стане.

Той завърши, но не стана човек. Ходи да се подстриже и закъсахме с Анда. Баща му беше миньор, мината я закриха; беше монтажник, замразиха строежа; беше по железницата и още е. Само от него не мога да се оплача – щом го погледна, спира да говори и е много благоразумен мъж.

– Миленче – казва, – трябва да ходя да пия с Петко, ама знам, че ще те е яд. Какво да направя, че да не те е яд? Ако искаш да окопая дръвчетата? – Окопава дръвчетата, пие с Петко, после аз ходя да си го доведа кротко у нас – защото е прекопал градината и си е спестил конското от мен. А гневът ми е вулкан и джунгла, хвърчи, кълве, закопава – в квартал „Калкас“, Перник, ме наричат Милена Кавгата. В тоя свободолюбив квартал, където децата първо се научават да се карат, после почват да дишат, значи си нещо извънредно. Аз бях чертожничка, но какво да чертая, като леярната фалира и стана сервиз за коли. Изгониха ме. Станах шивачка.

Едно дете имам само, Калоян. Мъжът ми имаше сергия на пазара, но от миньор как ще стане краставичар – на тоя приятел даде без пари, на хлапе подари ябълка, на дъртите бабички опрости дълга – такъв е човекът, яд ме е на него, но не го сменям. „Коя друга ще я е грижа за този глупчо?“ – викам си на ума. Ако аз го зарежа, ще се гътне от глад, ще го оскубят като пиле. А пък на мен пък кой друг ще ми вика „Миленче“? „Кавгата пак е яхнала подводницата“ – подхвърлят, като ме зърнат да шетам из махалата.

– Пак си яхнала подводницата – каза ми и Анда. – Щом си взела пръскачката да биеш гъсеници по дюлята през ноември, значи ще се караме.

Лошото освен това е, че сме съседи и е извънредно обидно синът ми да се прибира не у нас – а аз съм направила мусака и палачинки с течен шоколад. Той, плиткоумният, завива към Анда.

– Тя е изучила за една проста фризьорка – натривам носа му аз. – А ти изучи АйТи. Как виждаш един АйТи с една фризьорка, тъпа ножица?!

– Ножица е, но не е тъпа – казва Пламен. – Всичко може да отреже и съсипе, но с ножицата може й да те подстриже така, че сам да не се познаеш. Дава ти красота, разбираш ли?

– Елементарен си като оная гарга, дето баща ти от жал не я застреля – казах му аз. – Знаеш ли какво пестене пестих, колко рокли скроих и уших, на две работи се превивах да блъскам, само и само да завършиш!

– Знам – казва синковецът. – Навсякъде съм пътувал, мамо. Чак до Парагвай ходих. И в Лондон се отбих, и в Ивайловград. Като Анда няма никъде.

– Ами то и прасе да хванеш в кочината на дядо й Андон, същото прасе няма да намериш в Парагвай, нито в Лондон, нито в Ивайловград – щото то си е тукашно, пернишко прасе.

Но той не ме послуша. Така си е навирил главата, като че само той има глава на тоя свят.

– Слушай ме, господинчо – изтъквам яз. – Тя е дебела.

– Тебе са ти слаби очите, мамо – подчертава ми синът. – Не виждат добре.

– Така ли! – викам аз. – А тия италиански рокли в ателие „Ивета“ кой ги измисля? Аз ги измислям в мозъка си и ги кроя на масата, по-италиански от италианките. При мене идват да им шия момичетата от езиковата гимназия, от икономическата гимназия, а знаеш, че като икономиката в Перник няма друга икономика. Идват и от „Манджата“ по хранителни технологии! Даже и една депутатска дойде и я одрах като котка – а тя доволна. Даде ми още сто лева да се почерпя. И такава ще ме ръководи – не усети, че съм я одрала като котка! – Долавям, че съм се отплеснала, и отново навивам въдицата. – Анда е дебела. Ела, докато пробват роклите си за абитуриентската момичетата от „Манджата“ или от Икономиката, или дори от езиковата гимназия – и тогава ще видим дали ще се обръщаш подир Анда.

– Само подир Анда ще се обръщам. Ще се обърна подир Анда, ако ще всички абитуриентки да се строят в две редици пред къщи – разправя ми глупакът.

Мъжът ми, който има характер, колкото една мравка, казва:

– Ами, Миленче, Анда не е лошо момиче…

Обаче още изречението не е изсулило докрай от устата му и аз го поглеждам. Той веднага спира да говори – затова се погаждаме с моя мъж и затова кръстих единственото си дете с неговото име – обаче съм направила стратегическа грешка. Детето въобще не е като баща си, а див петел.

Не се плаша от петли, от тигри и хлебарки. Щом са ме кръстили Милена Кавгата в Калкас, квартал на Перник, където още преди да е имало земя, е имало кавга, значи нищо няма да ме стресне. Да ме ядоса – може. До кокал да ме ядоса някой е възможно, но сам в ръчна количка ми докарва тинята, с която ще го омажа до перчема. Седем секунди ми трябват – след тях авторитетът му ще се е сплескал на плескавица и бездомните кучета на Калкас ще го изгълтат за предястие.

– Моите рокли – наблягам пред сина си аз, – ги купуват в Милано и плачат за още. А на тебе като отидеш в Италия – нали си ходил в Милано, Ай Ти тиквеник неиден – там никой не те бръсне и няма желание дори да плюе по тебе.

– Не приказвай така на момичето, Миленче… – Поглеждам мъжа си и той дори името ми не посмява да изкаже докрай. Ей затова никога няма да го напусна – коя друга ще изтърпи толкоз мекушав кравай? Само аз се мъча с него… Той знае как обичам кафето – с лъжица мед. Гледа три кошера пчели заради моето кафе. Аз за него ще си отворя гърдите с пръсти и ще му дам бял дроб от моя, ако го удари Ковид – това ще направя за тоя недопечен щрудел, защото макар и мекушав, човекът е умен и осъзнава, че струвам.

– Тя е дебела! – заявявам. Ах, как се заби тая дума в хубавия ми хол. Лоша работа. Но те трябва да знаят кой е главнокомандващият тук.

След няколко дни – вече започнах да кроя и френски рокли, а това е работа за хора с нерви, дебели, колкото верига на танк. Моите са дебели, колкото фабриката, която произвежда веригите на танка. Та след по-малко от седмица минава Анда, натъпкала се в тесни дънки и ми изглежда, като че бунгало е обуло панталон.

– Панталоните ти са бунгало за двама, но в него са се натикали осем човека – коментирах аз. – Така ти си се нацедила…

Анда нищо не ми отвърна и по-добре за нея, но очите й ми отвърнаха – бяха пълни с ножици. Погледът й ме сряза на трийсет и две парчета. След миг взех, че изтърсих нещо. До днес се чудя откъде такава породиста мисъл кацна на езика ми:

– Нали – подхванах аз, – сте много гласовити. Дядото ти като поръча на баба ти да му донесе чаша ракия, автомобилите по магистралата за София пукат гуми. Баща ти като удари две мастики и каже две думи, се пукат пликчетата със захар в закусвалнята на езиковата гимназия. Ти вместо да досаждаш на един умен АйТи светец като сина ми, що не пееш, та дано отслабнеш, а?

И то това откаченото в целия си разум фризьорче да ме чуе и да се вслуша в моята идея! Толкова е просто, горкото.

Ние живеем над Струма, но не на местата, които са кротки като дядо ми и баба ми, не Струма, дето е мед в чая ти, недалеч езиковата гимназия. Ние живеем на Кървавото. Там Струма е хапала камъка десетина милиарда години, за да си прокара път и да мине оттам, откъдето й е кеф. И ние сме такива – милиард години ще дълбаем, но ще минем оттам, дето ни е кеф. До реката е ЖП линията София-Кулата. Влакът преде като котарак по релсите. И що да чуя и видя?

Направо ми идеше да събера всички английски, френски и италиански рокли от ателие „Ивета“ и да затъкна с тях грамадната уста на Анда. Решила дебеланата да отслабва по моя метод. Изпружила се в цял ръст на скалата над Кървавото и изведнъж… изведнъж започна да пее за Рада. „Вечеряй Радо“. Пита се дали Рада е чула, че онзи хаймана броди из село и чука по портите на свестните жени… Гадна песен. Хайманите са точно такива. Хлопат по портите, защото нямам пушка да ги гръмна в тиквите.

Но тая Анда как пееше!

То не глас има тази ножица. Голо Бърдо гърми в гласа й точно на онова място над село Чуйпетльово. Там е изворът на Струма. Струма извира в гласа на тая дебелана. И не само Струма. Небето извира в гласа й, земята лети надлъж и шир там. Седя и слушам. Ставам и слушам, и не мога да повярвам какво чувам. Каква е тая фризьорка! Ти, Господи, си създал ножица фризьорите да стрижат народа. Създал си радостта вместо ножица да поддържа народа красив. А на нея си й дал не глас – вол си дал, планина и вода си й дал. „Вечеряй, Радо“ само заради Анда си я измислил. Браво, браво…

Гледам, хората се показват от къщите – нали събота и слънце за малко се мерна, омръзна му да се увива в облаци като стара баба в шалове и кърпи.

Народът слуша и гледа нагоре към камъка над Кървавото.

Тръгва си Анда и, както ходи по нашата улица – то не улица, а дупка в дупката и дупка след дупката – Анда крачи и ту тук в дупка потъне, ту там се препъне, но комшии излизат от къщите и като минава Анда, й ръкопляскат. Народ изскочил, кой не се загащил добре, кой деца хванал за ръка, един чорлав, друг с един чорап, а левият крак още бос. Минава Анда и съседите ни – наш народ, всеки един пие, та трещи, викат „Браво!“. Господ не е създал толкова ракия, колкото тукашните от Калкас могат да изкъркат. Жените, тихи, гледат Анда и пляскат с ръце, мъжете и те правят бис, децата млъкнали, ококорено я гледат, като че не са виждали по-рано дебела жена.

По едно време Анда пак отвори уста и хвана тая песен „Зайди, зайди“ и тогава забелязвам – дупките на асфалта сами се запълниха, Струма започна да копае скалата не към Гърция, а обратно към Витоша, влакът от София за Кулата спря. Пее Анда. То не глас, вселена от нея излиза, път копае за всеки, който иска да стигне някъде, кураж за всяка глава. Спря изведнъж и аз, луда та изгърмяла, започнах да пляскам, така бия ръцете една в друга, ще си строша китките, лактите и раменете наведнъж.

– Браво! – викам с продрано гърло. Крещя. – Браво, Андичке! Страхотия си!

Тогава тя дойде до мене. Улови пръстите ми и ги стисна. Нищо не каза. Разтърси ръката ми и отмина напред по тоя път, дето по-добре да се казва „дупка“.

– Видя ли какво направи това дете, Миленче? Видя ли… – Но аз го погледнах и той прекъсна посред дума. Направо дойде и ме прегърна.

И тогава си помислих – прав си, Калояне. Има защо да кроя и да правя проби на глезлите, като се почне от езиковата гимназия, през икономиката до манджата! Какво момиче, да му се не види. Добре че ги потулих настрана тия пари, че да изучиш, да си развиеш мисълта проста и да я откриеш. Браво, Калояне.

Ако не бях яз и тоя мекушав твой баща да те изучим, как щеше да забележиш тая Анда, как щеше!

Доведи я да я почерпя едно кафе. Не се ослушвай, Калояне. Не ми се прави на умен, щото не си. АйТи тиквеник такъв. Тичай бързо и я покани.

.