Милост

.

Разказ от Здравка Владова-Момчева

Лицето на мистър Нелсън гаснеше с примирение. Приличаше на парче пергамент, изоставено върху анонимната страница на болничната калъфка, изгубила броя на човешките страдания след стотиците заличаващи пранета с дезинфектант.

Надежда подреди внимателно хапчетата на пациента върху шкафчето до леглото и мълчаливо застана до прозореца. Опита се да си представи, че е невидима. Едно прозрачно присъствие с ненатрапчиви щрихи, очертали птича безпомощност сред неоновата самота на стаята. Навън мъглата оцеждаше млечна сивота в оголения корен на парцалива февруарска бреза. Беше изпъкнал като вена, прободена от болезнената, мокра инжекция на живота. Клонките на дървото висяха, устремени надолу, към пръстта, очертана в тясно квадратче от декоративните плочки на тротоара.

„Никой ли не забелязва, че на тази бреза всъщност не й се живее?“ – констатира Надежда и плахо се огледа наоколо. Боеше се, че напоследък мислите й крещяха. Не искаше техният писък да смущава другите и да им позволява да надничат с лепкаво любопитство в душата й. Надежда умееше да бъде незабележима. Оставаше й само да се научи как да блокира бруталната натрапчивост на спомените, връхлитащи я след бягството от България.

Отминалите години я преследваха със заплашителното, разкривено лице на мъжа й, надвесено над нея с дъх на насилие. Тялото й дори сега откликваше болезнено на ударите, които той й нанасяше с методична, целенасочена злост. Обвиняваше я за всичко. За това, че тя толкова дълго отказваше да се омъжи за него, за начина, по който сресваше косите си, за нестандартните й идеи и за смелата лекота, с която се справяше в живота. Две обжарващи сълзи слепиха клепачите й. Тя не разреши на унижението да бликне по финото й, измъчено лице. Налагаше си винаги да бъде силна. И тогава, когато разбра, че човекът, когото беше приела за съпруг, нагло крадеше мечтите й, за да ги използва като свои, и сега, когато се ровеше в нищото, останало след съжителството с него. Колко още трябваше да се прави на силна? Чувстваше се безкрайно изморена. Толкова изморена, че не си даваше шанс да помисли за бъдещето с надежда.

Дежурният лекар премина по коридора в десет и тридесет. Беше време за сутрешните лекарства.

– Хоуп – гласът на мистър Нелсън прозвуча с молитвена немощ, – била ли си някога в Япония?

– Не сър – съчувствено отвърна тя, – никога не съм посещавала тази страна. Защо ме попитахте? Да повдигна ли облегалката на леглото Ви, за да се настаните удобно?

– Добре съм – раздвижи пергаментови устни болният. – В моята ситуация няма никакво значение под какъв ъгъл ще си взема хапчетата. Смешно е как докторите се стараят да удължат агонията ми.

– Правят всичко възможно състоянието Ви да се подобри – тихо отговори Надежда. – Ама и Вие не трябваше така безразсъдно да залагате здравето си…

– За да помогна на един приятел ли? – прекъсна я той. – Ти самата не би ли дарила бъбрека си, за да спасиш някой близък?

Тя се усмихна горчиво. Мистър Нелсън нямаше идея, че беше дарила досегашния си живот само и единствено, за да спасява. Първо родителите си, от страшната им неспособност да се справят с обърканите си отношения, а после и проваления си брак, заради маниакалния стремеж на мъжа й да се съизмерва с нея. Беше повече от дарение на бъбрек. Мистър Нелсън със сигурност щеше да оцени това. Ако му оставаше повече време.

– Направих го в памет на жена ми, Сю-Елън – продължи пациентът. – С нея живяхме десет години в Япония. Десет прекрасни, щастливи години. Приятелят ми Майк често ни гостуваше. Господи, колко страхотно си прекарвахме! Пиехме саке в разкошната ни градина, а над нас денят и нощта сменяха копринените си кимона.

Тя кимна примирено. За нея дните и нощите досега бяха сменяли само износеното си бельо над главата й.

– После Майк престана да идва в Япония – сякаш на себе си прошепна мистър Нелсън. – Няколко години не се обади изобщо.

– Защо? – попита, изненадана от любопитството си.

– Защото се влюбил в жена ми, ето защо – с внезапно ожесточение отговори той. – Писа ми за това след време. Постъпи честно. Като истински мъж. С него никога не сме имали тайни един от друг.

– Моля Ви, не се вълнувайте! – Надежда внимателно повдигна възглавницата му. – Не е нужно да ми разказвате всичко това…

– Мислиш ли, че за мен вече има значение на кого го разказвам? – закашля се болният. – Важното е, че Сю-Елън остана с мен. С мен, разбираш ли? До края. Никога не говорехме за него. Никога нищо не я попитах. Важното беше, че тя остана…

– Тогава защо дарихте бъбрека си на Майк? – отрони с пресъхнали устни.

– От милост – отговори отпаднало мистър Нелсън, – от милост към жена ми и към него. Все ми се струваше, че дори и след смъртта си тя искаше някой да го спаси. Защо да не бъда аз? Той е и мой приятел…

Дребничка медицинска сестра надникна в стаята и я повика в коридора:

– Смяната ти изтече – каза тя, – можеш да тръгваш. Изкара две поредни дежурства, преуморена си. Пък и… ти личи, че съчувстваш на стареца. Не ме разбирай погрешно. Много е готин, но не е професионално емоционално да откликваме на страданията на пациентите. Ние просто трябва…

– Ще продължа – прекъсна я Надежда. – Знам, че не му остава много. Познавам навиците му, няма смисъл да ги обяснявам на друг колега.

Замрежените зеници на мистър Нелсън я посрещнаха с благодарност. Лекарствата го унасяха. Имаше шанс отново да стане невидима. Джиесемът в джоба й кликна настойчиво и смутено замлъкна.

Тя се зачете в съобщението.

„Наде – пишеше на уотсап сестрата на бившия й съпруг, – Росен го приеха по спешност в болницата. Инфектиран апендицит. Знам, че не е редно да те притеснявам, след всичко, което ти причини… но… изнемогвам финансово. Знаеш, имам семейство, деца. Мъжът ми е безработен. Просто съм се побъркала как ще се справя с докторите и сметките…“

„Ще ти изпратя пари, не се притеснявай“ – отговори Надежда. После внимателно подреди лекарствата върху нощното шкафче и оправи одеялото на болния. Застана до леглото и хвана ръката му. Трябваше да плати наема за квартирата си, да върне билета за изложбата в Британския музей, заради поредния локдаун в Лондон, и да си купи сандвич на излизане от клиниката. Утре щеше да преведе и пари за лечението на бившия си съпруг.

Пръстите на мистър Нелсън бавно изстиваха върху дланта й.

Навън енергичен екип от работници режеше ствола на парцаливата февруарска бреза. Клонките й се пилееха по тротоара, благодарни на човешката милост.

.