.
По-долу ще намерите речите на Нобеловите лауреати на наградата за мир Дмитрий Муратов и Мария Реса
Вчера, 10 декември 2021 г., журналистите Дмитрий Муратов и Мария Реса (Maria Ressa) получиха Нобеловата награда за мир на церемония в Осло. Те бяха обявени за лауреати в началото на октомври, като признание за водената от тях битка за свобода на словото. Заедно с медалите с изображението на основателя на наградите Алфред Нобел и дипломи, вчера им бяха връчени и чекове от 5 милиона крони (по около 650 хил. долара).
58-годишната Реса през 2012 г. е съосновател на Rappler, новинарски уебсайт, критикуващ правителството на Филипините, а 59-годишният Муратов е главен редактор и един от основателите през 1993 г. на независимия руски вестник „Новая газета“.
Това е едва вторият случай, в който отличието се дава на журналисти, след като през 1935 г. то беше присъдено на германеца Карл фон Осиецки, разкрил тайната програма за превъоръжаване на Германия. В своята реч Реса отбеляза, че фон Осиецки така и не е успял да получи своята награда, тъй като е умрял в нацистки концентрационен лагер. „С връчването на наградата на журналисти днес Нобеловият комитет показва, че става дума за сходен исторически момент, нова екзистенциална точка за демокрацията“, каза Реса.
Заедно с двамата журналисти на сцената бе Дейвид Бийзли (David Beasley) – изпълнителен директор на Световната хранителна програма (World Food Programme), която спечели миналогодишната награда за мир, тъй като, поради пандемията, тогава тържеството бе отложено. Публиката от 250 души включваше шведския крал Карл XVI Густав, висши членове на шведското кралско семейство, учени и официални лица.
Видео на церемонията:
Дейвид Бийзли първи от тримата лауреати изнесе лекция в Осло, като в своята реч призова световните лидери „да използват силата си и да спрат всички тези ужасни войни“.
Той каза, че комбинацията от конфликти, климатични аномалии и природни трагедии заедно с COVID „създадоха безпрецедентна перфектна буря“. А и гладът често се използва за политически цели. Поради тези причини днес, в този момент по света са заплашени от гладна смърт 45 милиона души в 43 страни. „Но ние можем да ги спасим“ – заяви Бийзли и призова милиардерите да развържат кесии и от натрупаните по времето на пандемията 1.8 трилиони долари да заделят само 6.5 милиарда долара, които са достатъчни гладните поне да не умрат. За спасението на един бежанец в Сирия са достатъчни само 50 цента, а за изхранването му в Германия към 70 долара в ден.
В заключение Дейвид Бейзли призова за повишаване на общия ни морал и се обърна отново към световните лидери с предложение от 4 точки:
1. Спрете войните;
2. Спрете въоръжаването – 15 трилиона струва то. С тези пари ще могат да се решат практически всички големи световни проблеми;
3. Помогнете ни с Вашата креативност да решим проблемите с прехраната на населението;
4. Помогнете да спрем с разделението между хората!
Следва превод на текста на речта на главния редактор на „Нова газета“ Дмитрий Муратов на церемонията в Осло.
Ваши кралски височества, уважаеми членове на Нобеловия комитет, уважаеми гости!
Сутринта на 8 октомври майка ми ми се обади. Тя попита какво ново.
– Ами – казвам, – майко, получихме Нобелова награда…
– Това е добре. А нещо по-ново?
(Муратов се усмихва на събралите се в залата и продължава.)
– Сега, мамо, ще ти кажа всичко.
(След това Муратов чете цитат от текст на Андрей Сахаров)
„Убеден съм, че свободата на мнението, наред с другите граждански свободи, е в основата на прогреса. Защитавам тезата за решаващото значение на гражданските и политическите свободи за оформянето на съдбата на човечеството! Убеден съм, че международното доверие, разоръжаването и сигурността са немислими без отворено общество, свобода на информацията и на убеждения, публичност и гласност […]. Мир, напредък, права на човека – тези три цели са неразривно свързани.“
Това бе цитат от Нобеловата реч (линк) на академик Андрей Сахаров, гражданин на Земята, велик мислител. Тази реч е произнесена точно тук, в този град, в четвъртък, 11 декември 1975 г., от съпругата му Елена Бонер. Сметнах за необходимо думите на Сахаров да прозвучат тук, в световноизвестната зала, за втори път.
Защо сега е толкова важно за нас, за мен?
Светът разлюби демокрацията.
Светът се разочарова от управляващите елити.
Светът се плъзга към диктатура.
Оформи се илюзията, че прогресът може да се постигне с технологии и насилие, а не със спазване на правата и свободите на човека.
Това е напредък без свобода.
Това е мляко без крава…
Диктатурите си осигуриха по-лесен достъп до насилие.
У нас (и не само у нас) е популярна идеята: онези политици, които избягват проливането на кръв, са слаби хора. Но пък, виждаш ли, да заплашват света с война е дълг на истинските патриоти.
Властите активно продават идеята за война. Под влиянието на агресивния маркетинг на войната хората свикват с идеята за нейната допустимост. Правителството и близките до него пропагандисти носят пълна отговорност за милитаристката реторика по държавните телевизионни канали.
Но съм виждал и други хора по други телевизии. Честно и страшно.
По време на чеченската война пет бели хладилни вагона стояха на релсите на една гара. Около тях имаше денонощна охрана. Това беше морга на колела на 124-та лаборатория на Министерството на отбраната. В хладилните камиони имаше неидентифицирани тела на войници и офицери.
Мнозина вече нямаха лица от преки попадения или изтезания. Ръководителят на лабораторията капитан първи ранг Шчербаков направи всичко, за да не останат безименни воини. А в къщичка до релсите имаше телевизор. На седалките, като в чакалня, бяха майките и бащите на изчезналите войници. И оператор с видеокамера излъчваше кадри на телата ма умрелите на екрана, едно след друго. Един по един. 458 пъти. Толкова много военни лежаха по рафтовете на тези вагони при минус 15 градуса в последния им влак, който идваше по маршрута „Война – Смърт“.
Майки, които дълги месеци бяха търсили момчетата си по планините и клисурите на Чечения, виждайки лицето на сина си на екрана, викаха: „Това не е той! Не е той!“
Но това беше той.
Сегашните идеолози пропагандират идеята за смъртта за Родината, а не за живота за Родината. Нека не позволяваме този техен телевизор да ни залъгва отново.
Хибридните военни действия, трагичната, безобразна и престъпна история с Boeing MN-17 разрушиха отношенията между Русия и Украйна и не знам дали следващите поколения ще успеят да ги възстановят… Още повече, че в болните глави на геополитици войната между Русия и Украйна престана да изглежда невъзможна.
Но знам – войните завършват с разпознаването на войниците и размяната на пленници. По време на чеченската война „Новая газета“ и нашият наблюдател майор Измайлов успяха да освободят 174 души от плен. Ако сега, в новото си качество, мога да направя нещо, за да върна все още живите затворници в домовете им, кажете ми. Готов съм.
Искам да припомня за още един човек, който получи Нобеловата награда за мир в тази зала през 1990 г.
Това се случва в Москва. Кремъл, 18 април 1988 г. Върви заседание на Политбюро. Един от съветските министри настоява да останат войските в Афганистан, Михаил Горбачов го прекъсва грубо: „Спрете своя ястребов писък!“
„Спрете ястребовия писък!“
Не е ли модерно в програмите за политиката и за журналистика – да утвърдим живот без погребения? Толкова ли е сложно?
Но в центъра на Европа към събитията в Източна Украйна беше добавена играта на белоруския президент Лукашенко на ръба на голямо кръвопролитие. Неговите военнослужещи караха бежанци от Близкия изток под дулата на автомати към редица от хора с автомати, охраняващи границите на Европейския съюз. Страните се обвиняват взаимно, а обезумели хора се лутат буквално между два огъня.
Ние сме журналисти, нашата работа е ясна: да разделим факта от лъжата. Ново поколение професионални журналисти знае как да работи с големи данни, с бази информация. И ние, изучили ги, открихме чии самолети доставят бежанци до точката на конфликт. Само факти.
Беларуските самолети са увеличили повече от четири пъти полетите до Минск от Близкия изток тази есен. Шест полета бяха през август – ноември 2020 г. и 27 полета през същите месеци тази година. 4500 души бяха доведени от беларуската компания за евентуален пробив на границата тази година, а само 600 души – в миналото. И същият брой – 6000 бежанци – бяха доставени от авиокомпания от Ирак.
Така се организират въоръжени провокации и конфликти. Ние, журналистите, след като разбрахме как работи цялата схема, си свършихме работата. Следва работата на политиците.
Хората за държавата или държава за хората? Това е основният конфликт днес.
Сталин разреши този конфликт с масирани репресии.
Практиката на изтезания в затворите и по време на разследването продължава в съвременна Русия. Злоупотреба, изнасилване, ужасяващи условия на задържане, забрана за посещения и за това да се обадиш на майка си на рождения ѝ ден, безкрайно удължаване на задържането. Преди процеса хората с тежки заболявания се изпращат в затвора, имат заложници болни деца, от тях се изисква да признаят вината си, без да се представят доказателства.
Наказателните дела по фалшиви обвинения у нас често са политически. Опозиционният политик Алексей Навални е задържан в лагера по фалшив/подправен донос от руския директор на най-голямата парфюмерийна компания във Франция. Директорът написа изявление, но не беше призован в съда и не бе изслушан, въпреки че не се признава за жертва (на Навални)… Но Навални е зад решетките. Самата парфюмерийна компания реши да се оттегли, надявайки се, че миризмата от това дело няма да навреди на аромата на нейните продукти.
Уви, все повече и повече чуваме за изтезанията, прилагани срещу затворници и задържани. Хората са измъчвани, за да ги сломят, за да се увеличи тежестта на наказанието извън присъдата. Това е диващина.
Поемам инициативата за създаване на Международен трибунал срещу изтезанията, чиято задача е да събира данни за използване на изтезания в различни части на света и държави. Идентифицирайте палачите и техните собственици, замесени в подобни престъпления.
Надявам се, разбира се, преди всичко на разследващи журналисти от цял свят.
Изтезанията трябва да бъдат признати за тежко престъпление срещу човечеството.
Впрочем, „Новая газета“ продължава да излиза и на хартия. За да ни четат в затворите – там няма интернет.
В момента в Русия се борят две тенденции.
От една страна, руският президент помага за издигането на паметник на 100-годишнината на акад. Сахаров.
От друга страна, Главната прокуратура настоява за ликвидиране на дружеството „Мемориал“. „Мемориал“ участва в реабилитацията на жертвите на Сталинските репресии. И прокурорите го обвиняват в „нарушаване на правата на човека“!
Вероятно и заради това бяха засекретени имената на сталинските палачи.
Нека Ви напомня, че „Мемориалът“ е създаден от Сахаров.
Може би паметникът на мъртвия Сахаров е по-безопасен от неговия жив, работещ проект?
„Мемориал“ не е враг на народа. „Мемориал“ е приятел на народа. „Мемориал“ трябва да бъде съхранен!
Разбира се, разбираме, че тази награда се дава на цялата професионална общност от истински журналисти.
Колегите ми разкриха технологиите за пране на пари и върнаха милиарди откраднати рубли в бюджета, отвориха офшорни зони и спряха изсичането на сибирски гори. В резултат на това държавата подкрепи усилията на „Новая газета“, „Ехо Москвы“, „Дожд“ и други колеги за лечение на деца с редки заболявания, които се нуждаят от най-скъпите лекарства в света.
(Между другото, надявам се, че представителите на фармацевтичната индустрия, от които зависи съдбата на деца и младежи сираци, включително тези със спинална мускулна атрофия (СМА), ще седнат с нас на кръгла маса. Може би ще похарчат пари за достъпни лекарства и за ранна диагностика-скрининг? Може би богатият свят ще намери пари за десетки хиляди момчета и момичета, които все още имат живот?)
Предаваме сумата от тази награда, за да помагаме на болни хора и да подкрепяме независимата журналистика.
Но сега журналистиката в Русия преживява мрачни времена. През последните няколко месеца повече от сто журналисти, медии, правозащитници и неправителствени организации получиха статут на „чуждестранни агенти“. В Русия те са „врагове на народа“. Много от нашите колеги са безработни. Някои са принудени да напуснат страната.
Отнемат на човека обичайния му живот за неизвестно време. Може би завинаги… Това се е случвало в нашата история.
Следващата година се навършват 100 години, откакто на 29 септември „философският параход“ отпътува от Санкт Петербург към пристанището Щетен, поредното плаване, на което болшевиките изгонват от Русия почти 300 видни представители на интелектуалния елит. На парахода Oberburgermaister Haken те изпращат в изгнание бъдещия изобретател на хеликоптери Сикорски, създателят на телевизия Зворикин, философите Франк, Илин, Питирим Сорокин. Там е и най-големият мислител Николай Бердяев. Както всички останали, му е позволено да вземе само пижама, две ризи, два чифта чорапи и зимно палто. Така Родината се сбогува със своите велики граждани: оставете нещата си и можете да вземете мозъка си със себе си.
Картината се повтаря с журналисти и правозащитници.
Сега вместо „философския параход“ тръгва „журналистическият самолет“.
Това е метафора, разбира се, но десетки представители на нашата професия напускат Русия.
Някои обаче бяха лишени от такава възможност.
Орхан Джемал, Кирил Радченко, Александър Расторгуев, руски журналисти, бяха безмилостно застреляни в Централноафриканската република, където отидоха да разследват дейността на една от руските частни военни компании. Вдовицата на Орхан, Ира Гордиенко, работи за нас в „Новая газета“. След убийството, на 30 юни 2018 г., тя разкри лъжите на официалното разследване. Ето само една подробност за Вас: безценно веществено доказателство – дрехите на жертвите просто са изгорени от полицейските власти на Централноафриканската република! Руското разследване не е постигнало никакви резултати. И международни също. Генералният секретар на ООН Антониу Гутериш обеща да помогне в разследването. Вероятно е забравил за това. Ето, напомням.
Разбира се, винаги може да ме попитат: а какво правеха Вашите колеги там?
За да бъдат очевидци. Да докажат. Да го видят лично. Така че, както каза великият военен фотограф Робърт Капа: „Ако не харесваш снимката си, значи не си бил достатъчно близо.“
„Не е ли страшно?“ е най-честият въпрос към моите колеги.
Това е тяхната мисия. Когато правителствата непрекъснато подобряват миналото, журналистите се опитват да подобрят бъдещето.
Тази награда е за цялата истинска журналистика. Тази награда получиха загиналите ми колеги от „Новая газета“ – Игор Домников, Юрий Шчекочихин, Анна Политковская, Анастасия Бабурова и Стас Маркелов, Наташа Естемирова. Тази награда се дава и на живи колеги, общност, която изпълнява професионален дълг.
Ден преди обявяването на тази награда отбелязахме 15-годишнината от убийството на Анна Политковская. Убийците получиха справедливи присъди, но поръчителят на престъплението не беше намерен, а давността е изтекла. Официално заявявам: редакцията на „Новая газета“ не признава този давностен срок.
На руски и на английски, а и на други езици има поговорка: „Кучето лае, но керванът си върви“. Тълкува се по следния начин: нищо няма да пречи на движението на кервана напред. Понякога властите говорят пренебрежително за журналистите – лаят, но не влияят на нищо.
Но наскоро научих, че поговорката има обратното значение. Керванът се движи напред, защото кучетата лаят.
Те ръмжат и се нахвърлят срещу хищници по планините и пустините. А движението напред е възможно само, когато те придружават кервана.
Да, ръмжим и хапем. Имаме зъби и хватка.
Но ние сме условието за движение.
Ние сме противоотровата срещу тиранията.
Исках да спестя минута, но не зная дали се получи. За да се изправим и почетем с минута мълчание нашите – с Мария Реса – колеги репортери, които са дали живота си за тази професия и да подкрепим преследваните.
Искам журналистите да умират стари.
(Минута мълчание.)
Огромно благодаря!
(Ръкопляскания в залата.)
Като допълнение към речта на Муратов ще добавим, че миналата седмица базираната в Брюксел Международна федерация на журналистите заяви, че затворите на медийни работници и журналисти се увеличават, като 365 от тях са зад решетките, в сравнение с 235 през миналата година. Девет журналисти са убити при изпълнение на служебните си задължения само в Афганистан, а 102 са затворени в Китай. В Русия все още има 12 журналисти зад решетките, а трима репортери бяха убити във Филипините, се казва в съобщението.
По-долу ще откриете пълен текст на английски език на речта на Мария Реса
Ето няколко акцента на български език.
„Трябва да помогнем на независимата журналистика да оцелее, първо като дадем по-голяма защита на журналистите и да се изправим срещу държави, които са насочени срещу журналисти“, заяви тя, като даде мрачна оценка на журналистическата индустрия, като каза, че „ерата на конкуренцията за новини е мъртва“.
Реса повтори своя призив за реформи в социалните медии. Тя призова „САЩ да реформират или отменят параграф 230, законовия текст, който разглежда социалните медийни платформи като доставчици на услуги. Нашата най-голяма нужда днес е да трансформираме тази омраза и насилие, отровната тиня, която се движи в нашата информационна екосистема, често приемана като приоритет от американските интернет компании, които печелят повече пари, разпространявайки тази омраза и пробуждайки най-лошото в нас.“
„Без да разкрием фактите няма правда, без правда няма доверие, а без доверие няма демокрация.
Защото не може да се поддържа вяра в изборите, ако нямаме доверие.“
В заключението си Реса предложи: „Задайте си въпрос – какво аз мога и съм готов да пожертвам за истината?“. И още: „Сега е време да градим – да създадем света, който искаме.“
Пълен текст на речта на Мария Реса при връчването на Нобеловата награда за мир, копиран от сайта Rappler.com.
Your Majesties, Your Royal Highnesses, Distinguished Members of the Norwegian Nobel Committee, Your Excellencies, Distinguished Guests, Ladies and Gentlemen.
I stand before you, a representative of every journalist around the world who is forced to sacrifice so much to hold the line, to stay true to our values and mission: to bring you the truth and hold power to account. I remember the brutal dismemberment of Jamal Khashoggi, the assassination of Daphne Caruana Galizia in Malta, my friend, Luz Mely Reyes in Venezuela, Roman Protasevich in Belarus (whose plane was literally hijacked so he could be arrested), Jimmy Lai languishing in a Hong Kong prison, Sonny Swe, who after getting out of more than seven years in jail, started another news group and now is forced to flee Myanmar. And in my own country, 23-year-old Frenchie Mae Cumpio, still in prison after nearly two years, and just 36 hours ago, the news that my former colleague, Jess Malabanan, was killed with a bullet to his head.
There are so many to thank for keeping us safer and working. The #HoldTheLine Coalition of more than 80 global groups defending press freedom and the human rights groups that help us shine the light. There are costs for you as well: more lawyers have been killed than journalists in the Philippines – at least 63 compared to the 22 journalists murdered after President Rodrigo Duterte took office in 2016. Since then, Karapatan, a member of our #CourageON human rights coalition, has had 16 people killed, and Senator Leila de Lima, because she demanded accountability, is serving her fifth year in jail. Or ABS-CBN, our largest broadcaster, a newsroom that I once led, which, last year, lost its franchise to operate.
I helped create a startup, Rappler, turning 10 years old in January – we’re getting old – our attempt to put together two sides of the same coin that shows everything wrong with our world today: the absence of law and democratic vision for the 21st century. That coin represents our information ecosystem, which determines everything else about our world. Journalists – that’s one side – the old gatekeepers. The other is technology, with its god-like power, the new gatekeepers. It has allowed a virus of lies to infect each of us, pitting us against each other, bringing out our fears, anger, hate, and setting the stage for the rise of authoritarians and dictators around the world.
Our greatest need today is to transform that hate and violence, the toxic sludge that’s coursing through our information ecosystem, prioritized by American internet companies that make more money by spreading that hate and triggering the worst in us. Well, that just means we have to work harder. In order to be the good, we have to believe there is good in the world.
I have been a journalist for more than 35 years: I’ve worked in conflict zones and war zones in Asia, reported on hundreds of disasters, and while I have seen so much bad, I have also documented so much good, when people who have nothing offer you what they have. Part of how we at Rappler have survived the last five years of government attacks is because of the kindness of strangers, and the reason they help – despite the danger – is because they want to, with little expectation of anything in return. This is the best of who we are, the part of our humanity that makes miracles happen. This is what we lose in a world of fear and violence.
You’ve heard that the last time a working journalist was given this award was in 1936, awarded in 1935. He was supposed to come and get it in 1936; Carl von Ossietzky never made it to Oslo because he languished in a Nazi concentration camp. So, we’re here, hopefully a little bit ahead, because we are both here!
By giving this to journalists today – thank you – the Nobel committee is signaling a similar historical moment, another existential point for democracy. Dmitry and I are lucky because we can speak to you now (Yay for court approvals)! But there are so many more journalists persecuted in the shadows with neither exposure nor support, and governments are doubling down with impunity. The accelerant is technology, when creative destruction takes new meaning.
You’ve heard from David [Beasley]: we are standing on the rubble of the world that was, and we must have the foresight and courage to imagine what might happen if we don’t act now, and instead, please, create the world as it should be – more compassionate, more equal, more sustainable.
To do that, please ask yourself the same question we at Rappler had to confront five years ago: What are you willing to sacrifice for the truth?
I’ll tell you how I lived my way into the answer in three points: first, my context and how these attacks shaped me; second, by the problem we all face; and finally, finding the solution – because we must!
In less than two years, the Philippine government filed 10 arrest warrants against me. I’ve had to post bail 10 times just to do my job. Last year, I and a former colleague were convicted of cyber libel for a story we published eight years earlier, at a time the law we allegedly violated didn’t even exist. All told, the charges I face could send me to jail for about 100 years.
But the more I was attacked for my journalism, the more resolute I became. I had firsthand evidence of abuse of power. What was meant to intimidate me and Rappler only strengthened us.
At the core of journalism is a code of honor. And mine is layered on different worlds – from how I grew up, the golden rule, what’s right and wrong; from college, and the honor code I learned there; and my time as a reporter, and the code of standards and ethics I learned and helped write. Add to that the Filipino idea of utang na loob – literally the debt from within – at its best, a system of paying it forward.
Truth and ethical honor intersected like an arrow into this moment where hate, lies, and divisiveness thrive. As only the 18th woman to receive this prize, I need to tell you how gendered disinformation is a new threat and is taking a significant toll on the mental health and physical safety of women, girls, trans, and LGBTQ+ people all around the world. Women journalists are at the epicenter of risk. This pandemic of misogyny and hatred needs to be tackled now. Even there, though, we can find strength. After all, you don’t really know who you really are until you’re forced to fight for it.
Now let me pull out so we’re clear about the problem we all face and how we got here.
The attacks against us in Rappler began five years ago when we demanded an end to impunity on two fronts: Rodrigo Duterte’s drug war and Mark Zuckerberg’s Facebook. Today, it has only gotten worse – and Silicon Valley’s sins came home to roost in the United States on January 6 with mob violence on Capitol Hill.
What happens on social media doesn’t stay on social media.
Online violence is real world violence.
Social media is a deadly game for power and money, what Shoshana Zuboff calls surveillance capitalism, extracting our private lives for outsized corporate gain. Our personal experiences sucked into a database, organized by AI, then sold to the highest bidder. Highly profitable micro-targeting operations are engineered to structurally undermine human will. I’ve repeatedly called it a behavior modification system in which we are all Pavlov’s dogs, experimented on in real time with disastrous consequences in countries like mine, Myanmar, India, Sri Lanka, and so many more. These destructive corporations have siphoned money away from news organizations and now they pose a foundational threat to markets and elections.
Facebook is the world’s largest distributor of news, and yet studies have shown that lies laced with anger and hate spread faster and further than facts.
These American companies controlling our global information ecosystem are biased against facts, biased against journalists. They are, by design, dividing us and radicalizing us.
I’ve said this repeatedly over the last five years: without facts, you can’t have truth. Without truth, you can’t have trust. Without trust, we have no shared reality, no democracy, and it becomes impossible to deal with the existential problems of our times: climate, coronavirus, now, the battle for truth.
When I was first arrested in 2019, the officer said, “Ma’am, trabaho lang po (Ma’am, I’m only doing my job).” Then he lowered his voice to almost a whisper as he read my Miranda rights. He was really uncomfortable, and I almost felt sorry for him. Except he was arresting me because I’m a journalist!
This officer was a tool of power – and an example of how a good man can turn evil – and how great atrocities happen. Hannah Arendt wrote about the banality of evil when describing men who carried out the orders of Hitler, how career-oriented bureaucrats can act without conscience because they justify what they’re doing because they’re only following orders.
This is how a nation – and a world – loses its soul.
You have to know what values you are fighting for, you have to draw the lines early, but if you haven’t done so, please, do it now – where this side you’re good, this side, you’re evil. Some governments may be lost causes, and if you’re working in tech, I’m talking to you.
How can you have election integrity if you don’t have integrity of facts?
That’s the problem facing countries with elections next year: among them, Brazil, Hungary, France, the United States, and my Philippines – where we are at a do or die moment with presidential elections on May 9. Thirty-five years after the People Power Revolt ousted Ferdinand Marcos and forced his family into exile, his son, Ferdinand Marcos Jr. is the front-runner for president, and he has built an extensive disinformation network on social media, which Rappler exposed in 2019. It’s literally changing history in front of our eyes.
To show how disinformation is both a local and global problem, take the Chinese information operations taken down by Facebook in September 2020, a year ago: it was creating fake accounts using AI generated photos for the US elections, polishing the image of the Marcoses in the Philippines, campaigning for the daughter of President Duterte, and attacking me and Rappler.
So what are we gonna do?
An invisible atom bomb has exploded in our information ecosystem, and the world must act as it did after Hiroshima. Like that time, we need to create new institutions, like the United Nations, and new codes stating our values, like the Universal Declaration of Human Rights, to prevent humanity from doing its worse. It’s an arms race in the information ecosystem. To stop that requires a multilateral approach that all of us must be part of. It begins by restoring facts.
We need information ecosystems that live and die by facts. We do this by shifting social priorities to rebuild journalism for the 21st century while regulating and outlawing the surveillance economics that profit from hate and lies.
We need to help independent journalism survive, first by giving greater protection to journalists and standing up against states which target journalists. Then we need to address the collapse of the advertising model for journalism. This is part of the reason that I agreed to co-chair the International Fund for Public Interest Media, which is trying to raise money from overseas development assistance funds. Right now, while journalists are under attack on every front, only 0.3% of ODA funds is spent on journalism. If we nudge that to just 1%, we can raise $1 billion a year for news organizations. That will be crucial for the global south.
Journalists must embrace technology. That’s why, with the help of Google News Initiative, Rappler rolled out a new platform two weeks ago designed to build communities of action. It won’t be as viral as what the tech platforms built, but the north star is not profit alone. It is facts, truth, and trust.
Now for legislation. Thanks to the EU for taking leadership with its Democracy Action Plan. For the US, reform or revoke Section 230, the law that treats social media platforms like utilities. It’s not a comprehensive solution, but it gets the ball rolling. Because these platforms put their thumbs on the scale of distribution. So while the public debate is here, down here on content moderation downstream, the real sleight of hand happens further upstream, where algorithms of amplification, algorithms of distribution have been programmed by humans with coded bias. Their editorial agenda is profit-driven, carried out by machines at scale. The impact is global, with cheap armies on social media rolling back democracy, tearing it down in at least 81 countries around the world. That impunity must stop.
Democracy has become a woman-to-woman, man-to-man defense of our values. We’re at a sliding door moment, where we can continue down the path we’re on and descend further into fascism or we can choose to fight for a better world.
To do that, please, ask yourself: What are YOU willing to sacrifice for the truth?
I didn’t know if I was going to be here today. Every day, I live with the real threat of spending the rest of my life in jail because I’m a journalist. When I go home, I have no idea what the future holds, but it’s worth the risk.
The destruction has happened. Now it’s time to build – to create the world we want.
So please, with me, just close your eyes for just a moment, and imagine the world as it should be. A world of peace, trust, and empathy, bringing out the best that we can be.
Open your eyes. Now go, we have to make it happen. Please, let’s hold the line together. Thank you!
.
