Илюстрация: bgdnes.bg
.
Отвън дъждът пак кърпи храстите.
Просветва кожата на есенната пръст.
Не е останал никой. Мачтите
с прогнили пръсти времето плетат.
И няма облак, облаците спряха.
Замина към града и автобусът.
Опашката му драсна калдъръма
и пътят дръпна чергата си къса.
Едно животно мяуна, скръцна нокът;
отсреща люлка острова приспива.
И само фарът с лупата в окото,
прошепва в мътното, прогубил сили.
И пръските, замръкнали под мостика,
додъхват в този вечен кръговрат.
Вълната с булчинската си премяна,
пристъпи с клетва към отвъден свят.
И въздухът дори, безмълвен вече –
високо хвърлен в залезната нива.
Догасва лодка в залива далече
и тихо до мъглите си застива.
А там, залутан в плахата си стъпка,
вдовецът кипарисите прелисти.
Нагоре, в тихото, отвъд градчето,
където мракът светлината чисти.
Прибира се, мълчи, ръцете топли,
докосва с поглед влажните стени.
Загубен в стаята, до снимките, до шкафа.
Ще се стопли супа. Спиртникът гори.
И после с восък мрака ще затвори
тъй както свещ в нощта догаря,
тъй както времето тежи, тъй както все
не стигаш никога, не стигаш края.
Отвън дъждът пак кърпи клоните.
Дотляват и морето, и пръстта.
Един човек – невидна драска в мрака,
изчезва – дъх – с контура на брега.
Васил Славов
––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
