Из „Близко до Бога“

.

Откъс от бъдещ роман на Ибрахим Бялев

Зехра и двете й деца ги погребаха в селското гробище. На погребението присъстваха стотици придошли от съседните села и Якоруда. Али почти не говореше с никого, сякаш и той бе отишъл заедно с тях в Рая. Лично той самият влезе сам в гробовете им и ги положи в черната земя. За такова нещо се изискваше много, много сили. Толкова много, че с тях човек можеше да помести планина. След погребението всички си разотидоха, само Али остана там. Стоя до сутринта и до следващата, и до по-следващата.

– Ще се разболее този човек. Ще изтървем и него. Пуснах аго ти Исмаил да поговори с него и помоли да се прибере, но не го е погледнал в очите поне – взела бебето в ръцете си, нена Нефисея и сякаш на себе си говореше, – а животът, въпреки всичко, продължава. Аллах така е пожелал. Кой знае, може да му са били нужни, затова ги е прибрал там при него…

– Майко, аз да отида да поговоря с него. Някакъв вътрешен глас ми говори, че ще ме разбере и послуша – с развълнуван глас попита Анна.

– Не знам, щерко, какво да ти кажа. Миналия ден и кметът, и ходжата са ходили при него, но не е обелил и дума. Знам, че много те тачи, но ти още си родилка и се страхувам да не пресушиш млякото за Ал. Тогава какво ще правим?

– Не, не, няма да ми стане нищо. Дори ще взема и него с мене. Сигурна съм, че ще му се зарадва. Той много обича децата – продължи да оспорва Анна.

– Тогава и аз ще дойда с вас. Не заради друго, а за да съм по-спокойна. Хайде сега да облечем нашия юнак с подходящи дрехи, че навън е малко хладно. А, казах подходящо, та и ти наметни някаква кърпа на главата, че не е прието да се влиза в гробището разголена и не забрадена. Да не ти се виждат краката и косата е достатъчно.

Анна като ужилена скочи от леглото и заоблича своята рожба в нови бели одежди. След това хвърли една забрадка на главата и заедно с Нефисея се отправиха към гробището.

– Той за мене направи толкова много, че едва ли някога ще му се отплатя.

– Такъв си е той още от рождение. Душата си дава за хората. Но ето, сполетя го най-голямата беля, която трудно ще преживее… – Като навлязоха в гробището нена Нефисея с по-висок глас продължи: – Помагай, Аллаше, помагай, с каквото можеш. Той не заслужава това, Аллаше, той е добро момче.

– Майко, ти ме зачакай тук и, без да ти направя знак, не идвай при нас. Моля те, не се притеснявай толкова за нас с Ал. Али не е опасен човек.

След това Анна с Ал в ръце с тихи стъпки се приближи към Али. Той като ги видя се изправи на крака и с усмивка на лице ги поздрави:

– Добре сте ми дошли на гости. Толкова се радвам за вас, че успяхте… Че ви има! Нямам с какво да ви нагостя и зарадвам, но… – След това се хвана с ръка за устата и така се изрева, че сякаш от душата му излезе не глас, а мъка, приличаща на пламък, пламък, който можеше да изгори цяло село. Анна се приближи до него и му подаде Ал. Той, след като го взе в ръцете си, се разрида и проговори, сякаш говореше на своите рожби. – Ще станеш голям юнак, нали? Ще пазиш майка ти от болести и…

Не можа да продължи. Целуна го по челото и го даде обратно в ръцете на Анна. След това пак приседна на земята до своята мъка и живот. Анна и тя приседна до него, и не го питаше за нищо, само с голям страх почти на себе си промълви:

– Ти не си виновен.

– В живота си никога след счупването не съм търсил виновен. Пък и сега няма за какво да търся виновни, защото те ще живеят заедно с мен до последния ми дъх. Знаеш ли, Анна, заедно с баща ми почина и детството в мен. Тежестта, която остави на тази земя, така се стовари върху плещите ми, че едвам не се смазах. Често съм се питал, как ли е живял с нея? Нито веднъж не охна, нито прокле съдбата или Аллаха. Дотолкова беше смирен с тях, че понякога му завиждах, понякога пък му се подигравах. И, когато ми остави всичко свое, в това богатство вместо да се почувствам богат, аз се чувствах ограбен и нищожен. Като някое развързано домашно животно, пред което има стотици пътища и посоки, а то не знае и не иска да поеме нито една от тях, а със скимтене покорно се свива под бащината стряха. След него разбрах, за неговата вълшебна пръчица “бащинията“, с помощта на която с лекота е решавал всички земни и семейни проблеми. Така един ден се запознах с жена ми Зехра. Каквото имаше, ми го даде и в замяна не потърси нищо. Покорството в нея беше до такава степен, че никога за нищо не се скарахме. След няма и година Аллах ми даде първата рожба, която нарекохме Айлин! Две години по-късно на бял свят дойде и втората, която я нарекохме Елиф. По-щастлив човек на света от мен нямаше. А и как да има, като бях обграден от три прекрасни жени. Наскоро планувахме и за трето, и се молехме на Аллах да ни го даде момче. И сега, когато ги загубих, животът ми се превърна в една празнина, в една черна дупка, която човек не може да запълни с нищо. Анна, знаеш ли, за родителите много боли, но за децата болката е неизмерима. Там вече прекрачваш прага и не ти се иска да се върнеш обратно. Тази болка не я желая на никого, че тази тежест до толкова смазва човека, че не ти се иска да дишаш, камо ли да живееш или мечтаеш. И сега, когато държа живота си в своите ръце, си спомням младежките години, когато запитах баща ми: „Как да възпитавам своите деца?“. Отговорът му беше кратък и ясен: „Не възпитавай децата си, сине, те ще вземат всичко твое. Затова още днес се залови да възпитаваш себе си.“ Веднъж го попитах за смисъла на живота, отговорът също му бе покъртителен: „Старай се, сине, на този свят съвестта ти да е чиста. Че един ден с нея ще застанеш пред Аллаха.“ И продължи с думите: „Ако човек поиска, може да живее като сокол или като влечуго. Но нас Аллах ни е създавал човеци, затова ти човек бъди и никого за нищо на този свят не съди. Работи, сякаш никога няма да умреш, и се моли така, сякаш всеки момент ще умреш. По този начин, ако живееш, след тебе ще има сълзи и молитви.  Ще те споменат с добро и няма да си живял напразно.“

– Тази болка не съм я изпитала. Но, когато родих Ал, разбрах, че животът е било нещо друго, не това, по което тичах и тъжах. След като го родих, от мен всички илюзии се изпариха и на тяхно място дойде отговорността и обичта за нещо, което е земно и естествено. Страдам и се страхувам, даже когато го дам на някого в ръцете, камо ли да го положа в черната земя. Страдай, Али, сега ти е време за страдане. Дойдох тук само да ти кажа да не се самообвиняваш, че те това едва ли биха го искали от тебе.

Али протегна ръцете и взе Ал обратно в ръцете си:

– Значи Ал си го нарекла? Много хубаво име му си избрала, със здраве да си го носи! Бог да ти го закриля. – И тръгна пак да го целува, а Ал сякаш искаше и той да го помилва, и с мъничката си ръчичка го хвана за носа. Това накара Али да се разсмее: – А-а-а-а защо ме биеш, бе момче, какво съм ти сторил? – След това взе да го целува и милва като своя рожба. Очите му пак се напълниха със сълзи, защото мисълта не го пощади. – Мамка му и живота, за какво ли ми си вече? За какво…?

– Хайде, Али, добре осъзнаваш, че животът продължава. Пък и те, ако имаха възможност, непременно щяха да ти кажат да живееш и заради тях. Така че намери сили и се изправи на крака.

Али почеса русата си глава, сякаш искаше от нея да пропъди дявола, и след това заедно с Анна пое пътя на живота, който Аллах искаше да го изживее.

От тази вечер Али не се отдели от бащината си къща. Пренареди керемидите, след това оградата. Дойде ред и на останалите занемарени неща по нея, така че тя отново намери живот между останалите къщи в селото. Всяка вечер коминът на къщата кадеше, а лампата светеше.

Дойде петдесет и вторият ден от смъртта на семейството му, в който ден с мевлюд* вечеря щеше да се нахрани цяло село и всички присъствали. От ранни зори в къщата му присъстваха десетки помагачи, дошли даже от съседните села и Якоруда. Десетки готвачи бъркаха казани със супа, месо и пилаф. Особено внимание се обръщаше и на халвата, за която отговаряха младежите, и трима готвачи, които тази рецепта я бяха усвоили от своите деди и стриктно я спазваха. На двора пристигна и Анна, която още от портата попита с какво трябва да помага.

– Посрещай гостите, Анна. Това е много важно за ритуала. Посрещай ги с „Добре дошли“ и ги настанявай по стаите. Жените са на горния етаж, а мъжете и децата – на първия. Постарай се всеки да бъде посрещнат, нагостен и изпратен. Ще идват стари хора, на тях непременно трябва да им се сложи храна за вкъщи.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Мевлюд (мевлид) –  помен за покоен близък, на който се чете в поетична форма похвала за пророка Мохамед. Четенето на мевлида е свързано и с пищна вечеря, на която се канят много гости. 

.