Лекар

.

„Витя, ти имаш златно сърце и би станал чудесен лекар.“ Тази вяра на бабушка и майка ме насочи към Медицинска академия през далечната 1984 година.

Помня, новозавършил ординатор в ортопедията, преглеждах в амбулаторния кабинет една стара баба с два бастуна. По едно време вратата се отвори и влезе д-р Младенов, стар ортопед, на когото косите му бяха побелели, лекувайки хората. Бабата, само като го зърна, заяви: „Ето такъв лекар ми трябва, като този, а не току-що завършил младок!“.

Много години минаха оттогава. Работил съм и в Бърза помощ, и в ИСУЛ, и в САЩ, в най-различни клиники. Бил съм и ортопед, и научна работа съм правил, и фамилен лекар съм работил, но никога не видях повече уважението на пациента към белите коси на лекаря. Мислех си, че може би съм аз причината. Може би просто не ме е дарил Господ с качеството да предизвиквам уважение у хората.

Миналата седмица преглеждах пациент на колега, който реши да се пенсионира. Пациентът, който докторът е лекувал над десет години, ми каза: „Той, доктор Мак Киссик, не е кой знае колко добър доктор, но такъв имаше.“ Никакъв признак на уважение.

Цял живот Роберт Мак Киссик е отдал на пациентите си. Почнал работа като фамилен лекар в малък град в Тексас, където на стотици километри наоколо не е имало голяма болница. Всичко там е било на неговите плещи. Минал през американското обобществяване на частно практикуващите лекари. Работел после дълги години за болница в малък град и, след много години работа и много излекувани пациенти, решил да се пенсионира, уморен от болести, смърт, дълги часове работа и среднощни обаждания.

Тук трябва да се спра малко по-подробно. В източния свят всичко е по-честно. Вдига се революция и се почва разкулачване и одържавяване. Които не са съгласни, ги разстрелват и за година-две всичко свършва. Медицината е държавна, лекарите са медицински работници.
Тук, на Запад, този процес е като да те колят с тъп нож. Уж никой нищо не забранява и не поставя извън закона. Прави си частна практика и си гледай пациентите. Революция няма, разкулачване – също. Просто един ден в обществото се появява отнякъде недоволство от високите цени на лекарските услуги. Не, че са толкова високи, и не, че хората не могат да си ги позволят, но се разказва за един или два случая, когато хората фалирали, защото не можели да си платят болничната сметка.

Болничната сметка не можели да платят, а не тази на фамилния лекар. Фамилният лекар е дребен собственик. Самата специфика на работата му изисква такъв модел на практиката. Болниците са корпорации, те са медицински обединения с тежка администрация, даващи работа на множество най-различни по професия хора. Болниците са безлични, цените в тях са астрономични, а отговорността е размита между толкова много хора, че практически клони към нулата за всеки един конкретен индивид.

Окрупняването на бизнеса превръща милото котенце на дребното предприемачествцо в безмилостен корпоративен Шер Хан – тигър човекоядец. На борба с Шер Хан се мобилизират застрахователните компании. Те се появяват с обещанието да укротят апетитите на болниците, но съвсем скоро се разбира, че те не са Маугли. Опитали човешка кръв под формата на застрахователни вноски, застрахователните компании бързо се превръщат на Мечка стръвница. Мечката и Шер Хан постепенно разбират, че са гадове от една и съща, човекоядна порода и започват да работят задружно.

Малките частни практики само пречат на людоедската идилия. Тяхната задача, според корпорациите, е да напъхват болните в болница с възможно най-голяма скорост, а много от тях, представете си, искат максимално дълго да лекуват пациентите си по домовете им и, по възможност, никога да не им се налага болнично лечение. Много от тези ненормални доктори даже намират време да ходят в болниците и да гледат там пациентите си, на които им се е наложило болнично лечение.

Тези досадни дребни предприемачи се бъркат в добре отработените протоколи на болничните звена, създават трудности на Светата Администрация и изобщо, позволяват си да мислят самостоятелно и да имат съчувствие към пациентите си.

Те смятат пациентите за свои. Какво нахалство! Та тези пациенти отдавна вече са преброени, претеглени, разфасовани и подготвени за софрата на Шер Хан и Мечката стръвница.

И болниците започват да изкупуват практики. Болниците-корпорации са въшливи от пари, за разлика от новозавършващите лекари. Остарелите доктори, замислящи се за пенсия, колкото и да ги е еня за пациентите им, разбират, че няма да бъдат вечни, а закона на бизнеса никой не го е отменял и този, който дава повече, получава това, което се продава.

Какво продава един частен лекар? Офиса си? Оборудването? Не.

Той продава пациентите си. Да, скъпи мои пациенти. Вас Ви продават и купуват, като прасета на пазара. Ако прасето е по-скъпо, когато е по-тлъсто, то пациентът се търгува повече, колкото е по-здрав, работи по-добра работа и може да си позволи по-добра застраховка. Практиките в богатите квартали се харчат много по-скъпо от тези в бедните.
Това е просто бизнес – „Нищо лично“ – казал Ал Капоне, след като застрелял поредния си конкурент.

И така, постепенно за около двайсет години, изцяло по законите на капиталистическия свят, пристигаме на същата социалистическа гара с поликлиники, огромни болнични обединения, задължителни процедури, политики, манипулации, никаква отговорност и много малко съчувствие към болния човек. Болният е суровина, но той също така е и продукт на производството. Няма производство с по-голям процент рециклиране от болничния бизнес. Съвременната медицина разболява почти толкова, колкото и лекува. Болният човек, освен това, е стока, но той е и капитал, а принадената стойност идва от неговия страх от смъртта и неговите страдания. Няма друга човешка дейност, където толкова добре да се вижда отвратителната, извратена и антихуманна същност на капитализма, както в болничния бизнес.

Сега, като описах всичко това, което видях с очите си в последните двайсет години, си помислих, че никога няма да видя това уважение на пациента към белите коси на лекаря, което видях в началото на кариерата си.

Никой няма да го види повече. Пред очите на всички нас – лекари медици, пациентите, за които се грижехме, бяха превърнати на свине за продан и подкарани към кланицата. Ние гледахме и продължаваме да гледаме този човекоядски пир.

Е, аз поне няма да гледам мълчаливо.

Все пак, и аз може някога да съм пациент, нали?

Д-р Виктор Хинов,

Индианаполис, САЩ

.