.
Разказ от Диана Стефанова
Когато съседката на село умираше и бабите от махалата се събраха около леглото й, за да я изпратят, се наложи доста да почакат. Душата й не искаше да си тръгва. Три пъти палиха свещ до главата й, за да помогнат на духа да напусне тялото, но… нищо.
Лежеше си баба Маринка със затворени очи и чудни работи говореше. С починали близки се срещаше и дълги разговори водеше. Отначало всички слушаха със смирение и интерес. И друг път бяха виждали и чували умиращи да си говорят с хора от оня сват, но това тука започваше да минава всякакви граници. Те не само си говореха, но и спореха и се караха. Баба Маринка беше срещнала мъжа си, покойник от много години, комуто търсеше сметка за отношенията му с друга жена от селото. Пък тя, „другата” – там, до леглото на умиращата. Ами сега? Бабите започнаха да се прокашлят и да се опитват да говорят за нещо друго, че да не се чува какво говори Маринка, ама Цона искаше да знае.
– Млъкнете малко, де! Какво сте се разприказвали? Нищо не мога да чуя от вас.
– То няма нищо за чуване! – отговориха й. – Умира жената и говори несвързано.
– Аааа, на мен бая свързано ми се вижда. Аз все се чудех какво прави мъжът й у Пенкини, ама сега разбрах.
– Разбрала си ти! На умиращ човек ли ще вярваш? – тросна й се Пена.
– Е, точно на такъв най-много вярвам – каза Цона и се приближи до леглото.
По едно време жените си помислиха, че баба Маринка се преструва и няма намерение да умира, а използва случая да каже някои работи, дето са я мъчили. Тя си беше шегаджийка и много пъти ги беше вземала на подбив, без да се усетят, ама чак толкова…
Започнаха да се чудят кога ще му се види краят, че се бяха събрали отрано, а навън беше започнало да се развиделява, а и бяха чули достатъчно – и каквото искат, и каквото не искат. Взеха да се питат знае ли някоя нещо друго, освен паленето на свещта, за да се раздели по-лесно душата с тялото. Сетиха се, че до умиращия се слагат дрехите му за погребение. Така един вид да го подканят да си ходи, че багажът му го чака, а той се мота, но… пак нищо.
Изредиха се разговори с роднини, съседи, с майка й, баща й. Като че ли всички дойдоха да я посрещнат и тя с всички говори, но да си тръгва не иска. Стои си от тази страна като напук и туй то!
Едва по съмнало се умълча, отвори невиждащи очи и се усмихна.
– Каква красива поляна! И колко много цветя… Божееее, Мишо…! Ти ли си бе, мамо? Ох, малкото ми момче! Много ми беше мъчно за тебе. Да ме посрещнеш ли си дошъл? Идвам, мамо, идвам. Не бягай! Не мога да те настигна… – После пак утихна, затвори очи и последният й дъх раздвижи пламъка на свещта.
Бабите също въздъхнаха. Прекръстиха се, казаха по една молитва набързо, заръчаха на баба Маринка да предаде някои неща на техни починали близки, метнаха черна кърпа на огледалото в стаята и се разотидоха. Като станеше време за погребението пак щяха да дойдат.
Баба Пена и тя се прибра и още от портата се провикна на снахата:
– Булка, тука ли си?
– Тука съм, мамо. Какво става? Защо си се развикала?
– Ела малко, че искам да ти заръчам нещо!
Снаха й излезе разтревожена от кухнята, бършейки мокрите си ръце в престилката.
– Слушай сега! – каза Пена и се наведе към нея заговорнически. – Ако ме видиш, че се залежавам и с единия крак съм вече при Стефан, Бог да го прости, да не си посмяла да викаш някого от махалата да седи край мене!
– Що бе, мамо? Да не се скарахте, докато бяхте при баба Маринка?
– Не сме се скарали, ама вие ще се скарате, ако ги доведеш като умирам. Запали ми свещ до главата, остави ми дрехите за умряло до краката и излез! Аз сама ще намеря пътя за оня свят!
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
