Шешкинград

.

След новогодишната нощ, преди да си отворя очите, се запитах: кой ли беше най-щастливият ми ден през отминалата година? Прекарах всички стремежи, победи и поражения през спомените си и стигнах до извода, че най-вълнуващият ден беше посещението ми преди месец в Шешкинград.

Бях на 5 или 6 годинки, когато майка ми и баща ми си дойдоха на село, където ме бяха поверили на грижите на баба ми и дядо ми. След малко избухна голям скандал – и съм го запомнил, защото това беше много различно от всичко, което бях виждал дотогава.

Майка ми и баща ми заявиха, че идват да ме вземат, защото са ме записали в някаква друга детска градина и искат аз да бъда до тях. Дядо ми и баба ми бяха свикнали вече с мене и не искаха и дума да се каже, че ще се махна от тяхната къща. Намеси се и чичо ми, който категорично взе страната на баба ми и дядо ми. Караниците продължиха дълго и не им се виждаше краят, докато някой не се сети да каже:

– Нека попитаме детето, каквото то реши!

Всички млъкнаха, а аз за пръв път в живота си се почувствам много значим. Не помня какво съм казал, но на следващия ден родителите ме замъкнаха към някакво непознато място, наричайки го Шешкинград, оставяйки баба ми и дядо ми да ронят тихо сълзи.

Тогава като дете не знам как съм го оценил, но сега мога през времето да изкажа мнения, които ще помогнат човек, който не е стъпвал там, да добие някаква представа.

Шешкинград беше рудник с въжена линия. Като цяло е проектиран и изграден от германците преди повече от 90 години. Намира се на около 7-8 км югоизточно от връх Чумерна. Въглищата, които се добиват на 200-300 метра под повърхността, се изкачват и товарят на вагонетки, които ги закарват чак до градчето Твърдица, там се обогатяват до кокс, а коксът се използва за производството на стомана и чугун.

Не знам германците ли бяха проектирали и самото градче, но то сега ми прилича по-скоро на някакъв курорт в австрийските Алпи. Състоеше се от около 30-тина кокетни блокчета, от които пет бяха построени на около 600-700 метра на запад и носеха поетичното име „Слънчев бряг”. В едно от тях живеехме и ние на втория етаж, а непосредствено пред нас започваше стара букова гора. Оттам започваше пътеката за Чумерна, от една огромна градина с ливурда. Навсякъде ромоляха поточета и всеки ден, когато ходех до училище, минавах покрай две целогодишни поточета, а когато завалеше дъжд или имаше сняг, бройката се увеличаваше многократно. Чувал съм, че германците са го проектирали като почивна станция (градче) за германски туристи, защото били много впечатлени от чистите въздух и вода. Но, когато идват комунистите на власт, няма и помен от някакви германци, и всичко това започва да се нарича „Рудник Шешкинград”. Освен блокчетата, които на всеки етаж имаха по два кокетни апартамента с паркет и баня (по същото време в Димитровград блоковете се строят по руски образец, с една баня и обща кухня на етажа). Имаше една голяма сграда със столова и киносалон, а на около 100 метра от нея беше и училището, което някога ми изглеждаше огромно, защото с мъка можех да хвърля снежна топка до последния етаж.

Едно време хората работеха, и то здраво работеха. Работният ден започваше в 7.00 часа, а не като сега в 9.00. Хората се събуждаха още преди 6.00 часа, но времето никога не им стигаше, накрая им ставаше припряно и в 7 без 15 вече затваряха входните врати, и хукваха като на маратон в колона през една пътечка до самия рудник, който беше на около 1.5 км. Трябваше да прибягат това разстояние за 15 минути и да си бъдат на работните места преди 7.00.

Сега си давам си сметка, че съм живял на едно от най-чистите места не само в България, а и в Европа.

Имаше един връх, който много обичах, защото беше целият в люляци, казваха му връх Шешкин, който някога ми изглеждаше като голяма планина, а сега като го видях, по-скоро приличаше на голям хълм. Името Шешкинград идва от този хълм и има легенда, че там цар Шишман е закопал своето имане, преди да падне Търново под турско иго. Това за мене не е вярно, защото, по някакво стечение на обстоятелствата, братът на моята баба с още двама човека си изясняват къде е съкровището на Шишман, единият успява даже да изнесе малко от златото (това е единствения човек , който се е докосвал до това злато през последните 630 години). Но българите тогава са били толкова хитри, че успяват да направят това съкровище недостъпно, даже и досега. Все пак, когато си отидат алчните и измамни политици, това ще се даде на българския народ, защото, ако сега се даде, пак ще бъде откраднато и изнесено, както много други знайни и незнайни такива съкровища. Аз се надявам, че там най-ценното няма да бъде златото и среброто, а запазените книги и ръкописи, които ще покажат истинската българска история.

Много спомени имам оттогава, например как яздехме едни големи като магарета прасета, които квичаха с все сила, но нямаше кой да ги чуе. И после как се прибирахме толкова кални, че ни се виждаха само очите.

Майка ми и баща ми все ми се караха, че съм слаб, не ям достатъчно, очакваха на ден да ям поне по един суджук, половин луканка или еленско филе. Всяка вечер си имахме разправии, докато не реших въпроса с чужда помощ.

Веднъж от терасата видях лисица и й хвърлих парче суджук. На следващия ден тя пак дойде, а след месец вече идваха две възрастни лисици и пет малки сладурчета. Преизпълнявах очакванията на родителите си, а те клатеха одобрително с глава, когато виждаха, че вече и по два суджука не ми стигат. Лисиците са много умни и идваха като по часовник, точно в уречения час. Също си опитомих едно калваче, което като му хвърлях хляб, го хващаше във въздуха, а след време вземаше храната си и от ръката ми.

Един път в годината баща ми ставаше много рано в неделя и тръгваше с една въдица нанякъде. Когато се върнеше, ми носеше едни ярко червени, живи риби. Казваше, че знае само той едно езеро, което е на около 20 км от нас, веднъж ми показа и посоката и аз я запомних, така че пролетта, живот и здраве, ще се опитам да намеря това езеро. Незнайна ръка беше пуснала много години преди това няколко такива риби (кои) и те се бяха развъдили. Ако го намеря и ако рибите още са там, може за толкова изминали години там да има огромни екземпляри.

Сега на тези, които прочетат това, ще им се доще да отидат в Шешкинград.

Недейте!

Когато отидох преди месец, не можех да повярвам на гледката. Тридесетината блокчета бяха съборени, бяха останали само два, и то на „Слънчев бряг“. Единият (и то този, в който живеехме ние) запазен, както го помня аз, а другият – изтърбушен, с изпочупени стъкла и надигнат от дъжда и снега паркет…

Нямаше го и грамадното училище. Дълго се оглеждах да не би да греша, все едно Дейвид Копърфийлд е направил фокус то да изчезне. Открих стъпалата, по които всеки ден минахме по два пъти, но училището го нямаше. Имаше само една голяма и гола полянка. Тогава всичко разбрах. Оказа се, че в тези блокчета е имало голямо количество арматура, а също и във въжената линия, в асансьорите, с които рудата се е качвала, във вагонетките и т. н. Всичко е било изпотрошено, за да бъде откраднато. Останали са запазени само нашето блокче и голямата сграда със столовата и киносалона, където някой правеше ремонт.

Унищожено е било нещо, което струва много милиони (около 500 апартамента), за да се вземе желязо за около 1-2 милиона лева. Нямаше защо да питам кога е станало това, защото всички политици са еднакви през последните 32 години, но е станало по времето на Иван Костов.

Но, въпреки това, езерцето ще го намеря!

Политиците не знаят за него и не са могли и него да откраднат.

Симеон Коев

.