‘
Преди 10 години на страниците на Еврочикаго показахме едно видео от Китай, което не бе за деца и хора със слаби нерви. В него се виждаха ужасяващи кадри на двегодишно момиче в Китай, прегазено от две различни превозни средства и оставенo да умира от минувачите.
Ето какво съм писал тогава:
Записите от охранителните камери показват малкото момиченце Юеюе (Yueyue), прегазено преди две седмици на пазара в Foshan в южната част на Китай, провинция Гуандун. Тя лежи в локва кръв, докато покрай нея минават поне 18 души и я виждат, но се държат така, сякаш нищо не се е случило.
На кадрите добре се вижда как бял микробус удря детето и го прегазва с предното си колело. Шофьорът спира за кратко, но след това продължава да се придвижа напред, като със задната гума преминава отново през него. Видеото показва повече от дузина минувачи, които се разхождат около кървящото момиченце, без да спрат и да помогнат. Някои от преминаващите мотоциклети и автомобилисти се отклоняват, за да се избегнат нейното тяло, но след като трима души пеша са преминали безчувствени край него, друг камион отново го прегазва.
Вестник Shanghaiist разказва, че едва след седем минути случайно преминаваща жена, събираща отпадъци, вдига тялото на момиченцето от пътя и съобщава на майката на детето да го откара в болница.
Според The Telegraph, Юеюе е в критично състояние в интензивното отделение на болница в Гуанджоу. Според други източници, детето е в кома и лекарите не очакват да оцелее.
Трагичният случай стана най-популярната история на SinaWeibo, китайски услуга за микроблогване. Много хора обсъждат кадрите и ги възприемат като загуба на морала в китайското общество.
В историческите анали на Китай традиционната китайска култура следва принципите на зачитане на възрастните и грижа за децата, на помагане на нуждаещите се и слабите, зачитане на ценностите на учтивостта, правдата, почтеността и чувството за срам. Защо нравствеността е паднала толкова ниско в днешен Китай?
Такъв въпрос зададохме тогава, а сега искаме да го повторим след две случки от последните дни.
Първата е отпреди седмица във Франция. За нея ни разказа Симона Богданова във Фейсбук.
„На 20 януари вечерта Рене Робер, известен френски фотограф и любител на фламенкото, на 84 години, прибирайки се вкъщи, се спъва и пада на улица „Тюрбиго“ в Париж. Лежал е на асфалта 9 часа, без никой от минаващите да се спре и да му помогне. Намират го помпиерите в 6:30 сутринта. В болницата Кушен установяват, че е умрял преди час (в 5:30 ч.) от хипотермия, с малка рана на главата.
Отварям Гугъл и разглеждам улица „Тюрбиго“ в трети арондисман, кръстена в чест на победата над Австрия по време на кампанията в Италия. Чистота, френски блясък, лъскави бутици, хубави хора, наблизо църквата „Сен Никола“, лицеят Тюрго… Не някой африкански сокак.
Така ли умират хората в наши дни, в града на светлината?
Какъв е светът, в който живеем?“
Втората история се случва преди часове във Враца – ето друг разказ от социалната мрежа за случилото се. Избрах го, защото е най-кратък и да не нагнетявам обстановката:
„Това, признавам си, е отвъд моите способности за разбиране – една жена на 44 г. чака 40 минути за прием в СПЕШНО отделение в болницата във Враца. Умира пред очите на мъжа си и детето си. Горкото семейство!“
И понеже съм в САЩ, ще предсавя накрая разказ на моя приятел Андрей Ненов за случилото се с дъщеря му. Аз имам подобен случй с моята, но неговият е вече написан и публикуван в блога му. Ето го:
„Мими (голямата ми дъщеря) бе 2-3 клас някъде, и един ден жена ми ми звъни, спешно да се прибирам от работа (1 час и 15 мин. далеч от вкъщи), защото в училище са й премазали пръста на вратата. Докато се прибера, Ели я бе закарала, ревяща от болка, в най-близкия докторски офис за „Спешни случаи“. Нещо като българско спешно отделение, но в малък (10-12 стаи!), частен офис. Там, след 20-30 мин. чакане, й казали, че случаят е твърде сложен (тече кръв от пръста, и нокътят е счупен), и не може да й помогнат. Дори не посмели да я превържат. Оттам отиват в най-близката голяма болница (може би колкото „Пирогов“), където паркингът е празен, както и спешното орделение, което е по-лъскаво от най-луксозните хотели в Слънчев бряг…
Дъщеря ми реве, а те започват да я „приемат“. До нея, още по-стресирана, за ръка е хваната другата ми, 4-годишна дъщеря. Първо регистратура…
– Как се казва? Родители? Възраст. Здравна застраховка!.. 10 мин. размотаване, а детето ще припадне от болка и сълзи.
Пускат ни към съществена част на спешното… Там процедурата се повтаря със същите въпроси.
…В кое училище учи? (изключително важно, за да й дадат хапче, или лекар да погледне раната).
….Със секцио или нормално е родена!!!?
…Предишни заболявания…
Отговорих на няколко въпроса и поисках да престанат да ме мъчат, и да я види лекар. А там, в един коридор с 15 спешни стаи/завеси, е празно. Мотаят се 8-9 сестри и администраторки. Толкова преброих. Нито един лекар. Празно. 20-30 минути пълно спокойствие… Колкото по-дълго останеш, толкова ще е по-голяма сметката за престой (и времето се отчита).
По някое време мина един лекар, усмихна се и продължи, докато аз бълвах ярост и настоявах някой да обърне внимание на детето ми. Премериха й… кръвното и температурата! Страшен успех!
След 50-60 мин. някъде чакане, пак се появи една сестра, Мими вече се беше уморила от рев и с клюмнала глава. И сестрата отново започна да ми задава олигофренски въпроси, върхът от които бе предложението й да дадяла на дъщеря ми… близалка! За да облекчала болката. Тогава се разкрещях, обърнах половината отделение към мен, но аз им казах, че напускам, но, само да се случи нещо с дъщеря ми заради забавената помощ или да ми пратят „bill/ сметка“, ще ги съдя до дупка.
Обадих се на приятели и те ми дадоха адрес на друга болница – на другия край на града. Там понеже беше „детска“ приемът мина за 20 мин., и след 2 ч. оперираха пръста на Мими.
Понякога си мисля, че за тези близо 20 години в Америка съм видял всичко, което може да се види като безумия, но определено тези с болниците са от най-плашещите“ – завършва разказа си Андрей Ненов.
А аз искам да задам въпрос, след тези четири различни, но еднакви по отношението си случаи от различни краища на света:
Болниците ли са виновни, светът ли, ние ли…? Или има нещо друго, което не забелязваме?
П. Стаматов
‘
‘
