Изчезналият мъртвец

.

Разказ от Мира Папо

(По истински случай)

Умря бай Кольо. Зимата беше, Коледните пости наскоро бяха свършили, та набързо го погребахме. Отец Константин го опя на Централните гробища, запалихме му по една свещица и си тръгнахме, че студ голям и не се търпеше. Само жена му, хубавата Еленка й викахме, остана да оплаква до последно покойника и да нарежда. Мина се колко време беше, месец ли, два ли, не помня, и кака Еленка дотърча в храма. Посиняла, разрошена, черното шалче на врата й се беше извъртяло зад ухото и краищата му висяха на гърба й. Още като влезе и се развика:

– Отец, отец… Помагай! Отмъкнали са го моя Кольо, покойника, няма го в гроба… А-а-а – тръшна се тя на един стол и бръкна в чантата си за нифедипина, че кръвното й беше скочило до тавана.

Отец Константин, който се беше скрил в олтара, дръпна завесата на Царските двери, подаде навън глава, изгледа я строго и рече:

– Как така ще го откраднат бай Кольо, ма Елено? Умрял човек, кой ще го краде? – И като се прекръсти, отецът продължи: – Вечна му памят и царство му небесно на Кольо. Ти чуваш ли се какви ги приказваш? Луда жена. Е-е-е, я по-тихо, че изплаши хората в църквата.

А кака Еленка, без въобще да го чува, занарежда:

– Няма го в ковчега… А-а-а. Няма го-о-о. – Разплака се с глас тя. – Миличкият ми, няма го. На кой гроб ще преливам вода сега, на кой гроб цветенца ще садя? И кокичета взех, и минзухари нося – и като извади от чантата си луковиците на изброените цветя, тикна ги под носа на слисания отец.

Отец Константин се обърка, излезе погрешно направо през Царските двери, без дори да забележи, и отиде при кака Елена. Реши, че сигурно е полудяла от мъка и самотия и нещо го стисна за гърлото, а очите му се насълзиха.

– Отец, ти нищо не знаеш. Нищичко. Моят покойник, вечна му памят и царство му небесно, цял живот като писано яйце ме гледаше, на ръце ме носеше. – Кака Еленка изпъна гръб, приглади косата си и продължи: – Затова и две деца му родих. Ама той и любовница си беше завъдил. Аз не му стигах сигурно. И нея хубаво гледаше, и на нея носеше, що торби изнесе от къщи… Все при нея ходеше, уж да й помага, само дето не се беше пренесъл да живее у тях… По някое време и златните ми бижута взеха да изчезват едно по едно, знам ги аз къде са… Само тя, само тая долна мръсница е отмъкнала Кольо, сигурно ме е издебнала. Изкопала е гроба, нарамила го е с ковчега и в друг гроб го е посяла. Та на спокойствие да си го гледа, да си го прелива и цветенца да му сади. Само тя го е взела-а-а… – Кака Еленка стисна главата си с две ръце и започна да вие.

Малкото хора, дето бяха останали в храма, набързо се изнесоха навън, та вътре останахме само трима – отец Константин, моя милост, клисарката, и кака Елена.

Отец Константин седна до нея, взе ръцете й в своите и я зауспокоява:

– Няма нищо, Еленке. Няма нищо. Успокой се. Сторило ти се е само, че го няма покойника. Там си е той, в гроба. Няма къде да иде. Ами че шест месеца още не са минали. Знаеш ли каква хубава панихида ще му направим на Кольо? Бог да го прости… Ти само се успокой…

Кака Елена дори не го дочака да се изкаже, изфуча и като го перна през ръцете, скочи на крака.

– Аз не съм луда. Няма нужда да ме забаламосваш. Ами, че я иди на гробищата да видиш, като не ми вярваш. На мястото зее дупка, ковчегът го няма, само една дупка в земята е останала… А-а-а, да скокна и аз в нея, та черната земя да ме погълне…

В този момент се чу силен трясък и в храма влетя Черната Гана. Викахме й така, защото беше мургава, смугла чак като циганка, с големи черни очи. И тя беше посиняла и разрошена и едва си поемаше въздух. Стиснала здраво бастуна в ръка, Черната Гана се хвърли срещу кака Елена и се развика:

– Къде го скри, ма мръсницо? Къде си го скрила? Изкопала си Кольо от гроба и си го скрила някъде, та само ти да си го оплакваш и преливаш. – И тя я заудря с бастуна.

Докато да успее да ги разтърве, и отец Константин отнесе няколко удара с бастун. А в това време кака Елена се измъкна от ръцете на Черната Гана и се изправи пред иконата на Божията Майка.

– Кольо, Кольо-о-о… Какво хубаво намери в тая мръсница! Не я ли виждаш колко е черна. Боже, Боже, и Света Богородичке, къде се скри бе, човек, къде отиде, бре, Кольо?

И като се обърна само към отчето, тя продължи:

– Невалиден си беше моя Кольо и това си е. Ама, то никой не знаеше, щото не му личеше. С едното око не виждаше още от малък. С прашки играли като деца и едно камъче го улучило право в лявото око. Дето се вика, и белег нямаше, само че той не виждаше нищо с това око. Та когато ние с него се годявахме, мойта баба взе да пресмята на пръстите на едната си ръка плюсовете и минусите – дали да го взема за мъж, или не. И като свиваше пръстите на лявата си ръка, нареждаше: „Първо, не вижда с едното око. Значи е невалиден. Второ, може да окьоравее и с другото око, та още по-лошо. После взе да свива пръстите на дясната си ръка и да пресмята: Първо, богат и хубав живот ще си живееш с него. Второ, братовчеди сте и парите му в родата ще останат. Значи, станаха две на две. Хубаво срещу лошо.

Позамисли се баба ми, позамисли се, пък ми нареди да си облека новите дрехи и ме прати да се запозная с Кольо на вечеринката в съвета. Пък аз тогава моя Кольо още не бях го виждала и се зачудих как ще го позная, щото не му личало, че е невалиден. Наредили се ония ми ти ергени до стената, пият лимонада, пушат тютюн и оглеждат момите. Разходих се аз пред тях, гледам, гледам, ама не мога да разбера кой е Кольо. Тогава взех да намигам. Минах един път покрай ергените, наредени до стената, и намигам. На връщане взех да намигам и с другото око, а Кольо не се обажда. Взеха да се смеят тия момчета и аз в земята потънах от срам. Хукнах да бягам, че се изложих много. – Разтъжена от спомените, кака Елена току изхлипваше, а ние, умълчани, я гледахме и ей такива очи бяхме извъртели да чуем края на историята.

– Чак до вратата Кольо ме настигна. Хвана ме за ръката, дръпна ме навътре и ми рече: „Ти сигурно мен търсиш, Ленче. Баба ти ми описа как изглеждаш, та да те позная на вечеринката. Ама много оперена ми се видиш. Така юнашки намигаше с тия черни очи, право в сърцето ме удари.“ След един месец се взехме с моя Кольо. Такъв хубав живот си живяхме. Само да не беше тая мръсница. – И кака Елена изгледа страшно Черната Гана, която се подсмихваше. После продължи: – Види се, щото моят Кольо си беше кьорав, та не е могъл да те огледа хубаво, да те види каква си черна, черна циганка… Невалиден си беше той и затова го излъга, мръсницо!

Тя се нахвърли върху Черната Гана и двете пак се хванаха за косите.

Този път отец Константин не се опита да ги разтърве, ами, както се беше замислил, изведнъж скокна, грабна ключовете за колата и хукна навън. В движение се прекръсти, седна в колата и моментално потегли в неизвестна посока.

Чак след един час се върна. Тия двете жени, лудите, кака Елена и Черната Гана, в туй време се бяха сдобрили и заедно оплакваха Кольо.

Върна се отец Константин, ама не сам, мъкнеше за ръка бай Пешо. По-големия брат на починалия Кольо. Бай Пешо, наскоро изкарал инсулт, влачеше левия си крак, та полекичка приседна на един стол, вдигна замъглените си от пердета очи, изгледа страшно двете жени и процеди през зъби:

– Прости жени, брей! Анатема! Пфу, луди жени! Цял живот му ядяхте душата и не можахте да си го поделите Кольо. Та затова брат ми малко преди да умре ме извика и ми заръча: „Бате, като умра, изчакай няколко месеца да се успокоят нещата, па ми извади кокалите от гроба и на друго място, тайно място, ме погреби. Та тия двете мойте, лудите, поне на оня свят да ме оставят да почивам на спокойствие. На спокойствие и на тишина.“

Бай Пешо се изправи полека, свали си каскета и като се прекръсти три пъти, обърна се към отец Константин, който, изправен до стената, мълчаливо слушаше и поглаждаше брадата си.

– Така и направих, отец. Не знам за хубаво ли е, за лошо ли е. Ако грях имам, Бог да ми прости. Изчаках да минат трите месеца и отидох при директора на Централните гробища. Пуснах му някой лев в ръката и той се съгласи. Разкопахме го брат ми, вечна му памят и царство му небесно, и без да отваряме ковчега, че много миришеше, в друг гроб го закопахме, рано сутринта беше. Само времето не ни стигна, времето, щото тия двете, лудите, от ранна сутрин до късна вечер висят по гробищата да се карат и всяка помъкнала шише с вода да прелива, и всяка цветенца носи да засажда… Та времето не ни стигна да зарием стария гроб и нищо да не се разбере. – Той вдигна рязко едната си ръка, замахна във въздуха и отсече: – Ама сега и да ме утрепете, няма да кажа къде съм го погребал. Няма да кажа! – След това, целият зачервен и треперещ, бай Пешо се обърна към отчето: – Бог да го прости Кольо, ама едно не ми е ясно, отче. Сега, като го заровихме в друг гроб, трябва ли да му се прави второ опело, или не трябва? Щото друг гроб е това, не е същият, та да не си остане неопят брат ми, а, отче?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук.

.