Коренът

.

Разказ от Ибрахим Бялев

.

– Баба е дошла! Баба е дошла!… – крещеше още от стълбите синът ми.

– По какво позна, че е дошла? Я кажи да видим? – При неговите думи сърцето ми трепна и взе да се моли да е вярно.

– Мирише на липа и на село! Тя е, баба е дошла!

И синът ми се оказа прав. След като влязохме в апартамента, още от антрето ни лъхна мирисът на прясно набрана липа, гъби, на изпечена баница и на невероятна сварена майчина манджа, за която така й не разбрах как я приготвя, за да е толкова вкусна.

А тя, горката, превила се на две, четеше книга на дивана, дори не ни усети, че сме дошли. Синът ми с всички сили се хвърли в прегръдките й. Книгата падна на земята. Когато я вдигнах, видях, че е чела Никола Вапцаров.

– Пак ли Вапцаров четеш? Не ти ли омръзна? – Тези мои въпроси прозвучаха повече като укор, отколкото като въпроси.

– Не, не ми е омръзнал. Той все за светли бъднини е писал! Хем е бил човек с големи мечти. А и много млад е загинал, бе синко – опита се да се защити майка ми.

– Не е загинал, а е бил убит. В това има разлика. Колко пъти сме говорили за това?

– Това не ме интересува – дали е убит, или не. Важното е, че е загинал за идеите си като голям човек. – По тона на гласа й усетих, че нещо се е случило. Косата й сякаш беше още по-побеляла, а бръчките по лицето – още по-вдълбани и зачестили…

– Добре-добре, нека да е така. Ти май че нещо си ядосана, я казвай да видим, какво ти е повдигнало така кръвното?

– Нищо бе, сине. Нищо. Само дето оня ден комшията почина. Залости се вече и неговата врата с катанец. Сълзи никой не проля за него. Болнав беше тези дни. Децата му в чужбина. Не можаха да дойдат на погребението. Тъжна гледка. Няколко старци едвам го довлякоха до гробището. Не се стърпяхме и ние, жените, се стекохме на помощ. Хвърляме земя върху му и я проклинаме. А тя не е виновна за нашите несполуки, каквото й кажеш, това прави за нас. Днес тя ни храни, утре тя ни изяжда. Чуден е този живот, дето живеем и старо, и младо, бе сине. Миналото лято комшията ми докара куп дърва за огрев. Исках да му платя. Не, не иска. „Нека са за себап, нека са за нея.“ От деца се обичаха с жена му. А и след това се обичаха. Всичко нейно продължи да живее и до днес. Котки, кучета, цветя… и най вече името й. За какво идва човек на този свят бе, сине? Хайде, християните идват за по един нов костюм, а ние, мюсюлманите – за два метра бял плат. Голи идваме на този и само с това отиваме на оня. Всичко друго си остава тук, на земята. Когато аз почина, ти ще дойдеш на погребението ми, нали? Обещаваш ли ми? Искам само това да ми обещаеш. Че, колкото и да си далече, или зает, на погребението ми ще дойдеш…

– Моля ти се, не говори подобни неща. Пък и кой знае, и аз мога да те изпреваря…

– Пепел ти на езика. Не говори такива работи, че сърцето ми от болка се свива. Говори ми за други неща. Ти как си, децата, жената, работата…?

– Защо не се обади, че ще идваш, щях да те взема от автогарата. Пък и толкова багаж си помъкнала. – Като й видях куфарите – пълни с какво ли не.

– А, като каза багаж, та… Ела, моето момче, да видиш какво съм ти донесла.

А синът ми това и чакаше, рипна като ужилен от скута й и се доближи до куфарите, които за него изглеждаха вълшебни.

– Как да се обадя бе, сине. Като знам, че си на работа, пък и на снахата не й е никак лесно. Хем ходи на работа, хем семейство, пък и на панагом търпи твоите капризи… Пък нека и таксиджията да спечели някой лев, че животът за всички е еднакво труден…

Между тези нейни разсъждения изваждаше какво ли не за нас от куфарите. За сина ми и за нас изплела по една фланела, по няколко чифта чорапи и какво ли не. „Студено е тук през зимата, студено е, аз зная.“ На сина ми диви ягоди, сушени плодове и подправки, буркани и суджуци, пастърма и боб, и какво ли не…

Жена ми хлопна входната врата и майка ми се засмя до уши! Знаеше, че е израснала сирак, и заради това я обичаше повече и от мен.

– Дъще моя! Пристигна ли? Сигурно си много уморена? Как ти мина денят? – Въпросите бяха безброй, а отговорът – една добродушна усмивка и няколко дъщерни целувки.

– Каква приятна изненада! Ние наскоро щяхме да идваме, но… Ти как си ти? Нас ни остави, нашето е все едно и също.

– Как все също! Ти си похубавяла, а синът ми е поулегнал, а внукът ми възмъжал, станал е юнак. Ела, ела, баба да го помилва, че след малко ще си тръгва.

Колкото и да я задържахме, тя добре си знаеше че нейното място си беше там, където се чувстваше добре, до своята любов (дори и погребана да беше тя), до своята градина, до своя петел… до своя изгрев и залез…

– Там, където ми е миналото, там ще ми е и бъдещето, сине. Така са ме учили мен. Пък и комшията, преди да си замине, всичко на мене предостави. Отговорна се чувствам не само за вас, а и за тях. Така са ме учили, да бъда отговорна не само за себе си, а и за всичко заобикалящо ме.

На автогарата през сълзи ме помоли и аз да бъда отговорен за това, което съм й обещал, и най-вече за всичко заобикалящо ме, и да полагам бащини грижи за корена си, от който зависи всичко на този свят.

– Не забравяй, сине, че на оня свят първото нещо, което ще те питат, то е как си прекарал тук с комшии и приятели, с роднини и познати…

.