Лоши хора

.

Разказ от Красимир Бачков

Докато Йордан чакаше автобуса на спирката, се събраха няколко човека. В мътния февруарски понеделник откъм морето духаше студен вятър и навяваше рехави снежинки. Хората се бяха навлекли с дрехи за по-топло, само един висок, небръснат, около трийсетинагодишен мъж, сякаш не усещаше студа. Той се бе подпрял на едната стена на спирката и с присвити очи гледаше някъде пред себе си. Якето му бе разкопчано, а очите му от студа или нещо друго се бяха насълзили. Край спирката мина дребна бабичка, увита като пашкул с шалове, която държеше каишката на кафяв пинчер, облечен в кучешка жилетка. В този момент високият мъж се олюля и се свлече на тротара. Пинчерът бясно залая, а собственичката му дръпна каишката с думите:

– Ела тук, Коки! Не виждаш ли, че човекът е пиян или наркоман! Загубиха всякакъв срам вече! Посред бял ден се напиват като животни!

Една жена на средна възраст се наведе над падналия мъж:

– За ваше сведение, животните не се напиват, госпожо! А на човека може да му е прилошало!

Тя плесна с ръка прежълтялото лице на мъжа, но главата му само се килна настрани. Жената огледа хората наоколо и помоли:

– Ще ми помогнете ли, да го сложим на пейката? И някой да звънне на 112!

Йордан се наведе и хвана мъжа за раменете, а жената се опита да му вдигне краката, но явно силите й не стигаха. Вместо да помогнат, останалите хора на спирката се отдръпнаха. С много усилия двамата го издърпаха и сложиха върху металната пейка. Докато Йордан набираше номера на „Спешна помощ“, зачервена, жената се развика:

– Ами, нали на негово място можеше да бъде всеки един от вас, бе?! Що за хора сте вие?! Да не помогнеш на човек в беда е престъпно!

Всички се изтеглиха възможно по-далече, а в това време към спирката приближи и спря автобус. Няколко от чакащите се качиха, други слязоха от автобуса и той потегли. След дълъг и неприятен разговор с операторката, Йордан затвори телефона.

– Ей, че идиоти, ама! Откъде да знам от какво е припаднал и дали е осигурен човекът?! Всички линейки били на адреси и, щом се освободяла някоя, щели да я насочат насам!

Жената отмести с ръка кичур коса, паднал над очите й:

– Много лоши станахме хората! Егоисти, без грам човещина! Всеки гледа собствения си задник и нищо друго не го интересува! Затова ни дойде и това чудо пандемията на главата! Сигурна съм, че не е болест, а Божие наказание!

До спирката спря друг автобус и жената разпери ръце:

– Автобусът ми е на половин час, а вече закъснявам за работа! Стойте, докато дойде линейката, че друг няма да се смили…!

Тя се качи и автобусът изчезна надолу по булеварда. Йордан притропа с крака, за да се стопли. Встрани стояха няколко души и любопитно наблюдаваха лежащия на пейката мъж. В един момент той размърда ръката си и отвори очи. Йордан се наведе над него:

– Какво става, приятел? Сега по-добре ли си?

Мъжът опита да се изправи и с помощта на Йордан седна на пейката. Едва промълви:

– Аз май нещо…

– Просто загуби съзнание! След малко ще дойде линейка и ще те видят лекарите!

Очите на мъжа се разшириха и той се изправи:

– Не искам да ги видя, тия гадове! Те не са лекари, а убийци!

– Защо говориш така? – учуди се Йордан.

– Защото такава е истината! Преди час напуснах моргата, където сложиха майка ми! Личната й лекарка я убеди да се ваксинира и тя я послуша! Онзи ден й сложиха втора ваксина и вчера направи инфаркт! Никога мама не е имала проблеми със сърцето! Направихме и два теста и бяха отрицателни, а преди малко чета в акта за смърт, че починала от Ковид! Тия лекари са гнусни убийци! Ненавиждам ги тия изроди!

Мъжът загърна якето си, без да го закопчава, и бавно закрачи по тротоара, надолу към центъра на града. Йордан видя как към спирката идват едновременно два автобуса и се придвижи към задния, за да се качи.

Минута по-късно бледожълта линейка спря до спирката. Лекар, омотан в някакви найлони, излезе и запита неколцината чакащи къде е припадналият. Никой не му отговори, а докторът изпсува и, сядайки до шофьора на линейката, нареди:

– Карай до инфекциозното, че тук ни вързаха тенекия! Ей, лош народ, мама му стара! Не стига, че не съм спал двадесет часа, а и да ме разхождат на вятъра! Само Коби ще ви оправи вас! Нищо друго…!

След като линейката замина, се качиха на автобус и останалите чакащи. Спирката опустя и само вятърът разхвърляше редки снежинки. Студът се засилваше, но не можеше да стигне ледения ужас на безчовечието у хората.

.